Mitkoivanov's Weblog

март 28, 2014

НАСЛЕДСТВО!

Изображение

Когато баба Мара Монкова си отиде от белия свят, природата се разсърди. Зимата уж  мека и топла  се развилня,    виелицата и студа се спуснаха  в  гъста мъгла от бели като памук парцали и студ.  Ама студ  и сняг, дето виелицата за броени часове  промуши навсякъде и като зави с дълбоката си белота земята,  навакса за цялата година.    Такава зима, покойната помнеше само кога работеше на времето във  фермата  на „Дрен”,  та трябваше по два пъти на ден да минава напряко,  през завеяните от сняг до кръста  ЖП линии и ниви.

Множеството  хората влизаха при покойната, палеха свещ за бог да я прости и то не толкова за да стоплят душата и,  а по скоро  да стоплят своите. Зъзнеха, пристъпяха от крак на крак, разменяха тъжни и опечалени по някоя дума за живота и, и коментираха колко работна и разбрана жена била.

Накрая последвани  от  звуците на траурната музика, катафалката и шествието преминаха през центъра на Пордим, спряха за по минутка пред  сградата на ТКЗС-то и църквата и потънали в белотата на гробищния парк я изпратиха. Така баба Мара Монкова потъна  в зиналия  черен гроб и се сгуши в обятията  на отдавна починалия си мъж. Черната замръзнала пръст,  от шепите на близки и изпращачи, забарабани по дъските над ковчега, камбанния звън заглъхна и хората като хапнаха и пийнаха за бог да я прости се разотидоха.  Отредиха я…

Времето  неотклонно потече по обичайното си русло. Животът не беше свършил! Минаха девет  дена, после четиридесет, после два месеца  и снега се стопи.  Двете  сгушени гургулици  огласиха  с песента си осиротелия двор и събудиха пролетта. Най напред  надникнаха  едрите  бели  кокичета и минзухарите , после игликата  постла пъстрото си килимче, а  когато  розовите и сините зюмбюли разпръснаха  уханията  си, разцъфнаха  жълтурчетата и елегантните  бели  нарциси. Белия  божур  проби  с нежните си червеникави  вейки  гнилите листа  и коравата земя и се приготви  да покаже с едрите си пухкави цветове, защо го наричат императорско цвете. Синчецът и момината сълза  разклатиха  малките си камбанки  и зазвъняха веселата песен на  живота. Разноцветните лалета изправиха като знамена  цветовете си и одобрително  се залюляха  от топлия  повей.  По напъпилите кестени запърхаха  скорци,   високо в синьото небе  се изви ято  завърнали се щъркели. В разцъфналите  сливови клонки зажужаха пчели,  после  ги примамиха  прасковените цветове и  цъфналите кайсии…  Цветната градина и двора на баба Мара възкръснаха!  Орязаните лози заплакаха.

…И днес  хората, като  отиват и се връщат  от работа или  с покупки.  Минават по широкия булевард , извиват  глави  към ажурната ограда и радостните и  погледи   потъват  в цветната красота, оставена  ни от  баба Мара.

Мнозина се питат:  Ще бъде ли съхранена  тази красота?

ИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображение

 

април 28, 2013

СЪРДЕЧНИ СТОНОВЕ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:16 pm

И тази нощ  беше студено, за последно. Пролетното утро,   облачно и свежо подкара новия ден.  Даже накъсаните и  нестройни   птичи песни  в двора, не успяха  да ме изкарат из под затоплената пухена  завивка.  Лежах  си и селектирах  блуждаещите си мисли. Наближаваше  10.

Баба Мара  – моята   90 годишна майка, отдавна беше закусила  с 300 милилитра прясно  био  мляко  от кравата на  комшията. Двете  лъжици  манов  пчелен мед  го  правеха още по вкусно и здравословно.  Млякото и меда  и бяха дали  сили,  щом   за втори път, старицата,  тътрузеше   немощните си  нозе   под прозореца на стаята ми,  за да разбере  дали    съм  добре…

Не бях. Показа го апаратът за кръвно – 172/112. Игнорирах го.  Сложих  една  „контра” и се спуснах към центъра. Отидох за хляб и редовното сутрешно кафе.  Моите  утринни  лекарства –   останаха  неизпити.  А сърцето ми стенеше…

………………………………………………..

IMGP3162IMGP3161

Котката Шаренка роди за трети път. Първата година – 4…. Миналата година, роди докато спях, в краката ми –  две…..    Тази година роди под външната печка . Избра си подигнатата  плоскост от стиропор  и  роди 3.  За съжаление в ъгъла, до крачето на масата съм оставил без  да искам  отвор.  Две от  новородените,  още първата нощ  паднали отдолу.  Сутринта ги намерих   студени и вкочанени.  Изхвърлих ги  с една найлонова  торбичка в кофата за боклук. По обед, когато се затопли, мина боклукчийската   кола.  Работниците от чистота чули плача на едното и като го извадили го оставили вън на земята.  По обед  стана още по топло. Слънцето напече. Затоплено,  малкото котенце  почна да плаче   по силно. Минаващите  хора се спираха да го ожалват. Видях ги и аз и веднага взех котенцето. Върнах го на майка му  и  я погалих виновно. Тя ме близна по ръката и като го гушна почна да ги кърми с братчето му. ..

За съжаление на другата сутрин и другото котенце  паднало под  стиропорната  плоскост на студените плочи. Разстоянието е толкова малко,  че   котката не можеше  да влезе отдолу за да си го вземе.  О,  как стържеше само майката по застланата с кече  плоскост.!  Аз слушах отвътре в кухнята,  но си мислех, че под  дюшемето на пода  стърже мишка. ..

На сутринта видях, че е останало само онова първото –  падналото  и изхвърлено в кофата за боклук. Най-красивото,  бялото  котенце,  с двете  тъмно сиви петна на главата….

Така поговорката: „Роди ме майко с късмет,  пък ме хвърли  и на смет!” се осъществи.

Котката изплашена  от злокобното, избрано от нея място за да роди и отгледа децата си, напусна  това нещастно  място и занесе котенцето си до прага  на къщата… Настояваше да го прибере вътре. ……

От  тогава тя почти не се отделя от него…. През деня го носи с нея  на слънце и сянка…..

……….

IMGP3149

Вечерта майка  ми се оплака, че не е добре..  Старото, изнемощяло сърце  тупаше  учестено   и неритмично.   ДЪХЪТ И СЕ СЪБИРАШЕ. Душата и напираше да излезе. Беше и лошо……     Дадох и лекарствата,  поразтрих и схванатия врат и гръб, затоплих  стаята  с електродухалка  и я накарах да полежи..  След  15 минути  кръвното и малко се нормализира от лекарствата…….

Оживя, но не е добре….. Сърцето и е на 90 години…  и стене…

……………………….

IMGP3061

На двора,  разцъфналата в бяло слива, е като накичена невеста.    Закачлив  пролетен вятър я гали по клоните и търси в тях   правилната  посока за смисъла на живота.   От  топлите му ласки се разлитат  безброй  бели цветчета.  Все нежни и игриви,    като снежни конфети,   летят  в свежия въздух  и  се сбогуват  със зимата.

Двойка пъстри  славейчета  долитат  от някъде и  кацат  на най-премененото  клонче. Проследявам ги  с поглед  и  изненада.  Благоговея! В  малките  сладкопойни  човчици  виждам  сламки.  Едни такива,  тънки и сухи, обикновени   тревички, а толкова дълги, че    сравнени  с  телцата на   малките  пъстри  пилета изглеждат ,   като големи   строителни  греди.  Жълтурчетата  кацат  в заправеното  гнездо и с такова усърдие и умение   изграждат  своя бъдещ  дом, че действията им предизвикват у мен само  умиление и възторг…

Животът продължава!

март 30, 2013

КРЪЧМАРСКИ МАСАЛИ

imgp8161

         В тия  мартенски дни, пролетта надникна за ден два и избяга уплашена от  спускащия се  от североизток    морав цвят  на  телевизионните  синоптични карти.  Пак заваля сняг  и  скова студ. Кърската работа и агротехническите мероприятия  в селските дворове,  се  оттеглиха за близкото бъдеще. На преден план  се наложиха  неотложните, ежедневни  посещения  в селската кръчма.

         Но от как  Горбачов стартира  „Перестройката”  и опита да  въведе сух режим,  даже единствената ни,  оцеляла в прехода  кръчма  се промени.  Ресторанта на РПК-то, за трети път смени наемателя си и стана  кафене.  Обеднели през време на прехода,  хората  вече не пият  концентрати и вина, а минаха на кафе и чай.  На всичко отгоре,  след  поредната , тъпа директива  на европейския парламент и нашите   депутати приеха  закон.  С него се забрани  тютюнопушенето  на обществени места и в закрити помещения.  Така  даже и най-пристрастените  пушачи, през десетина,  двайсет минути  почнаха да излизат  на улицата  за да „забият по гвоздей в ковчега”.

        Младежите, и те  обиколиха по чужбина, обиколиха, па като се увериха, че и там няма  работа се прибраха по бащините къщи и само  сегиз-тогиз се вясваха.   И то само кога  дядовците и бабите  им даваха пари от пенсиите,  заработени през „лошия” социализъм.  В най-добрия случай се разквасваха с часове,  по на една бира   или сокче, а най-често   по къщите се събираха ,  на червено  или домашна „усойница”.

        Само тук там някои върнал  се от града,   70 годишен пенсионер   си позволява да пие  чайче  с „кокалче”.    С „кокалче”  ще рече,  с 50 милилитра  ром или коняк. Пият  старците по едно, а понякога  две и на раздумка разтягат кръчмарски масали.  

                През големите витринни прозорци, като на длан се вижда общината и целия градски площад.  Шивачките от  частните цехове в  стола  на бившето АПК и някогашния ресторант под канцелариите на ТКЗС-то,   вече са се прибрали  в цеховете със зазидани прозорци  и изкуствена неонова светлина. През  кратката обедна  почивка,  хапнали по една баничка, изпушили  по една цигара на детската площадка  или на стъпалата  пред  входа на шивалните,  подгонени от студа,  шивачките вече  шият  като роботи  на „чорбаджията” , доволни и на това, че имат работа!

         На площада  са останали само няколко бездомни  кучета. Подмамени от миризмата по хартийките  от  баничките или  някой домашен сандвич, кучетата навират глави в  поставените с пари по европейски проект кошчета за боклук , ровят и  ги отстъпват  на вятъра да ги разнася.

        Пред  ДСК-то  спира  минаващия от града автобус.  Слизат пет-шест  местни, мъже и жени.  Ходили  са до окръжния град, най-вече по доктори или за по-евтини  лекарства  в  аптеки „Марешки”.

      Пред  банкомата и клона на ДСК-то е пусто и тягостно. Днес  не е ден  нито за пенсии, нито за  социални   помощи.  Само в горния край пред магазина на Помпиера, дето даваха на версия,  работничките по чистотата, като всеки ден  са  разхвърляли метли, пият  кафе от автомата пред магазина и чоплят  семки.   Някой  даже обсъждат  поредния европейски проект, с който щели  да ги интегрират.

ЛЕКАРСКА ТАЙНА

         В кафенето, край  масата под  портрета на  Тодор Живков, седят от час време, редовните клиенти, група словоохотливи  пенсионери,   разпалено коментират протестите  и последните клюки в градчето.

        Вратата  на полупразното заведение,  се отвари.  Като  по график,  в цял  ръст и здраво телосложение, влезе   Божо  Гайдаря.   За своите около 75 години дядо Ви  Божо е добре.  Лицето му е опънато и бяло,  над  живите му  добродушни  очи, се кипрят доволно количество светло кестеняви  къдрици.    Стойката му е изправена,  походката  твърда и напориста –  годините не му личат. Обстоятелство,  което се обяснява  с упражнявания  от него  физически труд.

      Ами съдете сами,   макар да е бил  шофьор, механик, закупчик и още какъв ли не, човека винаги е работил и допълнително.  Не че парите не са му стигали, ама да помогне на децата.  Отглеждал е   през  годините ,  като се почне от крави, телета, прасета, овце  и  кокошки,  та се стигне до магаре.   А  магарето, както е известно,   след идването на демокрацията,  се  превърна  в  основна движеща сила  на  животновъдното му  стопанство.    С негова помощ , той  осигурява  храна за изброените животни,  и то в люта конкуренция с множество  мургави собственици на коне и незаконни  каруци,  с които  щъкат  денонощно,   като скакалци по полето  и  прибират    сено, люцерна и  уж  баберек  царевица и  слънчоглед  от  полето.  А  понеже е  не само  работлив, но  и разбран  и не конфликтен,   Божо си  е уважаван и авторитетен, та години вече е избиран от земеделските кооператори  за член на  контролния съвет на кооперацията.

        За туй   главите на насядалите   под портрета на Тодор Живков, веднага се обърнаха към него да го посрещнат.    Той поздрави,  както обикновено, но още преди да седне, ежедневната компания    разбра, че този път има  нещо  „гнило”.  Божо Гайдаря, днеска,  не бе във форма. Видя им се  кисел.  За това,   Величко Миланов, негов  екран и колега от контролния съвет го попита:

–         Какво става бе Божо, видиш ми се,  не си във форма? Нещо лошо ли се е случило?? Нали наскоро теле закла, цяла бала пари направи от него?

–         Мани!  Остави телето и парите от него! Останах без яйца.

–         Що  бе, удари ли се нещо ? – попита разтревожен и  Митко  Тунев,  помислил за мъжките атрибути на приятеля си.

–         Не бе! Останах без кокошки.

–         Как си останал без  кокошки? Та нали онзи ден   говорехме за тях?- почуди се  Тунев.

–         Е, да де! Говорихме…. И ти какво ми каза: „За да снасят повече яйца, да им дам сол”?

–         Е, и?

–         Е, и !  Дадох и!

–         И какво като и даде?

–         Абе какво? Тя не е за разправяне….   Отидох  си от тука, онзи ден,  като говорихме и се прибрах  у нас за обед. Минах най напред  да нагледам  добитъка. Гледам овцете нямат вода. Налях и, а в яслата,  при ярмата,  ми се хилят  трите  буци  каменна сол. А, викам си, стига са близали, и без това и е много, що не взема едната, малката… килограм, два  да имаше.   Взех аз буцата. Цапардосах я два, три пъти та я натроших на парчета, колкото да може в чутурата  да влезнат. Наслагах парчетата  в чутурата и с черяслото  ги наситних на парченца, колкото  оризови зърна.  После ги насипах в тепсиите из двора, а кокошките  почнаха веднага да кълват.

       Влезнах си аз в къщи,  доволен от свършената работа.  Жената стоплила яденето и седнахме да  обядваме.   Салата направила, телешко сготвила и аз и викам: Я жена да му ударим по една ракия, па да му опънем и по едно вино и без това след обед  нямаме работа.  Можем и да му дремнем.

–         Ами вода на стоката  наля ли? – пита жената.

–         Налях! – викам.-   И на телето и на магарето, че и на овцете налях…

……И хапнах ме ние, и замезихме и пийнахме приятно, че даже и два часа поспахме. ….Като станах, не беше мръкнало още.  Отивам  да нахраня  животните за през нощта и що да видя?  Кокошките край  поилките  скупчени.  Скупчени…  ама  вътре  в поилките вода няма.  Вода няма и   всичките кокошки  все по гръб налягали,  налягали завалиите  с навирени крака и  разперени криле  –    вечен сън заспали…   Иде жената в този момент, че като ги видя, че като писна, реве  ти казвам, не мога да  я успокоя.

      Хеле по едно време се съвзе. Прежали ги, значи.

–          Я, вика, върви,  дай един леген и гореща вода,  да ги попарим и да ги оскубем.Поне перушината и да взема, пухени  възглавници за децата ще направя.   

И започна да ги скуби  жената,  хем скуби, хем плаче.    Колкото пера е оскубала толкова  е и сълзи изплакала.  Оскубахме ги и  жената ми вика:

–         Вземи та изкопай един трап и ги зарови. С чумата по кокошките шега не бива. – Диагноза и сложи, значи.  При щрака ми на мен в главата, от  какво  ще да е тази „чума”, ама смея ли да призная.   За туй, плахо и викам:  Жена, то и утре мога да ги закопая, времето е студено, нощес няма да и стане нищо, ама какво ще кажеш да взема да занеса една на Величко Горанов – ветеринарния лекар, да я прегледа, аутопсия да и направи. Може пък да не е  и отровно месото и да могат да се ядат.

–         Добре! –  вика жената. – Отивай!   

И отивам аз по тъмно у ветеринарния. Нося му една оскубана кокошка и му обяснявам каква е работата…    Признавам си, значи, каква съм я свършил…  Той са сме е и ми вика:

–          Така си е, „пресолил си манджата”! Гледай сега тука! – и разрязва гушата на кокошката. От  вътре се посипа цяла шепа сол,  като ориз.  Дрънчи по подложената  чиния,  звука се забива направо в мозъка ми.  

–         Докторе, – викам му  – какво да ги правим? Отровни ли са?

–         Нищо му няма на месото, – смее се човека и обяснява. – Гледай сега тука. От никаква чума не са  ти болни  кокошките , ами много сол си им дал.

–         А бе знам ли, той  Митко  Тунев ми рече сол да им дам и аз…

–         Той човека хубаво ти е казал, но се слага по малко, и то ситна с бърканината. А ти какво си направил. Нахвърлял си сол като ориз. Че кокошките  обичат да кълват камъчета, не знаеш ли?  Що са рекли хората „кокоши мозък” – глупави са един вид и са взели солта за камъчета.      А и ти като не си и налял и  вода ?..Уредил си ги. Ама как да е. Нищо му няма на месото. Отивай и ги чисти,  па затваряй в буркани или реди  във фризера.

–         Хубаво  – викам му. – Разбрах та, само, че как да кажа на жената, бе докторе?  Ето ти тука за прегледа, ето и за аутопсията, – плащам аз – ама имам молба: –  Хайде да не казваме на жената каква е причината. Нали има лекарска тайна?

–         Добре! – смее се ветеринарния и ми намига. – Лекарска тайна, тъй да бъде!…

 

 

октомври 11, 2010

НАСЛЕДСТВО – разказ вместо некролог

Filed under: разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 11:07 pm

Смъртта идва винаги неочаквана и неканена. И над 80 годишен да е човек, тя пак е неискана. Така се получи и със стринка Величка. Изпратихме я в отвъдното само преди три дни. Седмица по рано тя  ни слугуваше както го е правила цели 62 години. Готвеше, чистеше, отглеждаше в градината на двора зеленчуци и ни сервираше салатата. Сега даже  безбройните и  красиви цветя  осиротяха.

        Осиротяхме и  батко, аз, Христина, Марго; Калинка и  децата и Надето и Веско; децата на батко Милен и Владко и дъщеричката на Владко – Павлета. Цял футболен отбор от деца отгледани от нея.

        Преди около две седмици Павлета има рожден ден.

До късно през ноща веселие изпълваше Монковския двор.

Стринка Величка е жената най в дясно.

Цял ден и до късно вечерта двора на Монковци се огласяше от жизнерадостните весели  гласчета на десетината дошли за рожденния и ден деца и над двадесетте възрастни. Между тях стринка  Величка бе на особена почит. Не помня някога на някого да бе повишила тон, да се беше  скарала или ядосала. Беше хрисима и кротка и умееше да премълчава и живее с тревогите и неудачите на другите.

        Господ ги беше лишил с чичо  да имат собствени деца. След казармата батко се беше преместил да живее у тях и стана техен гледач.Ожениха се с  кака Павлина и му се родиха две деца.   Всичко това не попречи изброените по горе да бъдат до голяма степен отгледани от  стринка.  Къщата и даже и след смърта на чичо не остана без хора. Като една Сарандовица, над половин век стринка Величка деноношно приемаше гости. Децата си учеха уроците при нея, комшии и комшийки идваха да изпушат цигара на чаша кафе , а брат ми посрещаше  с богати софри свои и чужди   до ранни зори. Така, че кой кого гледаше не се знае… Работила не само на полето но и в детската градина и  в общината, стринка  Величка си беше трудолюбива и контактна. С чиста съвест може да се каже, че бе и отворена за новостите в живота и приемаше на драго сърце идеите на батко.То малки прасенца и свини-майки ли не храниха,  пилета ли не гледаха,зайци ли, телета ли не угояваха, с разни надомни работи ли не се захващаха, но стринка  Величка все успяваше и децата на брат ми и комшийските да отгледа,   и къщната работа да върти. А освен, че   готвеше вкусно, знаеше и как бонбони да направи,  бял мъж от мляко да завърти,  качамак и малай да направи, царевични пуканки да напука,   че и на наследствената машина Singer  да шие.

      С една дума всеотдайна беше жената.  Още преди десети ноември , без капка колебание, с чичо се отказаха от наследство двор и къща, а като почнаха да връщат земята прехвърли на батко и дела си от бащините  ниви и заживя без нищичко с едната надежда, че батко и кака, пък и децата  дето им ги отгледа,  няма да я оставят на улицата. И не сгреши..

Под звуците на духовата музика и студения есенен дъжд, Пордимското гробище прие стринка Величка.

За да не тежи на никого си беше направила приживе паметник със снимката и.

   Почина си жената за седмица от изтощение и притеснение по незгодите на единия братов син и семейните му търкания, дето вече се изгладиха, ама нея я няма, както няма и  наследство какво да му остави. Остана последната и пенсия, а и за нея трябвало да идат истинските наследници: братовия и син, кака му от София, както и роднина  момиче от Славяново. Оказа се с една дума, че батко тъй като не е осиновен не е и никакъв наследник.

      Ей тука е редно да си призная какво наследство  получих аз от горката жена.

      И така! Когато оженили стринка Величка – 17 годишно момиче за чичо ми  Митко, дето съм кръстен  на него,  аз съм бил на годинка, а батко на шест. Както сами се досещате стринка  била  още млада и неопитна,  нищо не разбирала  нито от къщна работа, за кърска да не говорим. За туй майка  поела по голяма част от къщните и кърски задължения на двете етърви, а стринка се заела с мен и брат ми…Как разказваше приказки само… И до днес помня от нея и храбрите, и глупавите  герои дето качваха магарето на дувара за да изпасе тревата. Помня разказваните от нея български народни приказки научени  още от нейната баба. Само, че стринка умееше не само да ни приласкае край себе си с бонбони и пръчки направени от нея със захар и оцет,  ами разказваше увлекателно и артистично. За това влиянието и над мен е толкова голямо, че се  запази и до днес. То е моето безценно  наследство от нея.

       Благодаря ти стринке Величке! Почивай в мир!

Нека не увяхват цветята на гроба ти, като спомена за теб !

Блог в WordPress.com.