Mitkoivanov's Weblog

февруари 24, 2016

Трифон Трифонов (1954-2006)

Ralitsa Trifonova

Времето лети, но хубавите спомените са вечни! Споделям този личен клип с Вас за да си спомним за Трифон Трифонов.

www.youtube.com

YOUTUBE.COM

 

Коментари

Mitko Ivanov Ралица, мило дете, моите най-искрени съболезнования! Татко ти е прекрасен човек! Имах щастието да работя с него едва три години, но той беше най-близкия ми Човек! Само някакви си три години, а вече 30 години от тогава и десета след кончината му, Той е в спомените ни, в мислите ни, защото се раздаваше в работата си, в грижовното си отношение към хората и доброжелателността си към тях!..Как ви обичаше само, майка ти, брат ти, теб – неговата малка принцеса! Жалко, че днес майка ти не може, както някога, когато се прибирахме с утрото на Коми земя от Младежката дискотека на Коцето, да ни посрещне с онази кротка усмивка на влюбена жена и да ни предложи за закуска от прекрасната си рибена чорба!.. Благодаря ти за клипчето. Татко ти обичаше Тотьо Кутуньо… и колко приличаше на него!  Песента и тогава и сега, порасло момиче,  е за теб! Поздрави на брат ти и майка ти .. татко ти е с нас!

Тото Кутуньо – Времето си отива (превод)

Toto Cutugno – Il Tempo Se Ne Va (BG sub)

YOUTUBE.COM

май 3, 2010

КАТО СИЯНИЕ В ДУШИТЕ

        Северното сияние е нещо мистериозно, загадъчно, магично, неопознаваемо и незабравимо! Който е имал щастието  да се   докосне  със сетивата си до него, никога не може да го забрави! То се загнездва дълбоко в чистата човешка душа и звучи в съзнанието  до смъртта … а кой знае може би и в отвъдното.  Човек просто се слива с него от младостта си до дълбока старост…

            Не искам да ви занимавам с природното явление северно сияние. Това вече го бях направил.   .    СЕВЕРНО СИЯНИЕ – есен в Коми    Днес искам да  Ви запозная с популярния , в средите на комските  жители оркестър „Северно сияние“.  

          Изграден като музикална птица Феникс в огъня на сибирския мраз и Дома на културата в п. Благоево  – КОМИ АССР,  през далечната 1986 година, оркестър  „Северно сияние“ се   сформира с любовта  и всеотдайния, денонощен труд  на   Недко и момчетата около него.

       Златните медали от Прегледите на  художествената самодейност, са най-малката награда за връзката, която осъществяваха  между съветските и българските граждани в Коми. С музикалните си изпълнения,  тези млади момчета и момичета,  премахваха  границата между народностите и времето.   За това,  днес  когато са вече около 50-те и  в сърцата и все така свети душевния огън на  топлата, родена в мразовития Север, любов и дружба,  не ни остава нищо друго освен  да им кажем: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЗА ТОВА КОЕТО БЯХТЕ, ЗА ТОВА КОЕТО СТЕ, ЗА НЕОГАСТВАЩИЯ ОГЪН КОЙТО ПРЕДАВАТЕ НА ПОКОЛЕНИЯТА!

май 25, 2009

НОВ СПОМЕН ЗА СТАРИ НЕЩА – или за общото между хората и кучетата

Filed under: разкази — Tags: , , , , — гравитон @ 8:56 pm

    От един приятел  съм запомнил две неща. „Жена ми никога не ми е отказала” и „ За живота на кучетата в Коми може да напиша цяла дисертация”. Понеже не искам да  се меся в семейния  му живот, оставям на Вас съжденията  по първото му твърдение и безпрeкословно потвърждавам второто, щото ако по първото нямам преки наблюдения,  то за второто имам достатъчно лични наблюдения и анализи.

    Интересът ми към комските кучета , както знаят редовните ми читатели, беше извикан на живот от момента в който съпругата   и детето донесоха в къщи малкото кученце, болонката Фъцка.  Наистина това дребно , невзгледно създание за по малко от година, успя да ме направи от върл противник  за отглеждането на домашни любимци в най-ревностен техен защитник. За това сега няма да  се впускам в подробности относно големите бели, които това малко създание непрестанно правеше, а ще споделя наблюденията си относно  беспризорните кучета в посьолека.

     С една дума ще Ви спестя за постояно разкъсаните пети на маратонките, за нахапаните крака на столовете и масата в апартамента или за онези два чувала червени чушки, дето домашната Фъцка беше пренесла една по една от терасата в антрето, като най-старателно и методично беше отгризала върховете на всички чушки. В прочем от мен да знаете, кучетата, за разлика от някои злояди деца,  много обичат червени чушки, ябълки моркови и други плодове и зеленчуци. И те като мойто кученце обичат  сутрин на разсъмване да измъкват стопаните си от топлата постеля и да ги разхождат около блока, уж за неотложни нужди, а всъщност само за да поразгонят и респектират котките наоколо. Аз вече и знаех номера, но като се изправеше на задните  крачета и  започнеше да ми се моли, като богомолка с предни лапи, не можех да и устоя.

      Мисля да  Ви спестя и за перипетиите по снабдяването на Фъцка с паспорт и нейното транспортиране с влак и самолет от Благоево до Пловдив. Ще  Ви кажа само, че болонката „собачка Иванова”,  много възпитано си спеше до мен в белите железничарски чаршафи от Благоево до Сыктывкар, и направо не съществуваше когато в спалното купе влизаше шафнера.  От Сиктивкар до Киев  и от Киев до София, кученцето като истински летателен ас пътуваше долепено на пода до краката ми и къде от страх или вибрациите на самолета само трепереше, неотделяйки от мен погледа на топлите си черни очи. Заслужава да отбележа, че на летището в Киев, където слизахме за митническа проверка при излизане от тогавашния СССР, кученцето най възпитано се възползва от тревичката в градинката и си маркира за последно родната земя .

     Така Фъцка стана българско кученце и даде повод на баща ми, пенсиониран железничар, да отговори на подигравките на картоиграчите зевзеци в пенсионерския клуб в Пордим, дето го матапеха: „Е Кольо, много ще те гледат твоите гледачи щом и куче са ти дали да им гледаш”.  „ Какво бе,  знаете ли колко е интелигентно? Че то чак от Съюза е докарано. Вие на самолет летели ли сте? Не сте! А то и на влак и на самолет се е возило да дойде при мен от  2000 километра!”-  отговаряше баща ми гордо,   а кученцето му беше благодарно за защитата. Изпращаше го до клуба, а малко преди да затворят, по някакви негови си биологични часовници, отиваше да си го прибере.

     Ще взема да  Ви спестя и как омъжихме  Фъцка за арменския бял булон Бенджи от съседния блок. То в живота ни така се стичаха обстоятелствата, че все сме имали съседи арменци. Ама тя работа стана много просто, от един път. Срещнаха се значи на разходка Фъцка и Бенджи и докато ние със стопаните му си говорехме, те взеха, че се харесаха .   Така  Фъцка ни роди 4 български  кученца, дето сина ги кръсти Олеся, Белла, Грациела и Бенджи. Ака знаете каква грижовна майка беше и как ги пазеше!  Допускаше до себе си и малките кученца само сина и жената, и даже  на мен се зъбеше. А влезеше ли съседката Нела, дето живееше в съседния апартамент, Фъцка побесняваше. Лаеше  и налиташе, докато горката арменка, пищейки от страх и ужас,  не се качваше права на дивана.

      Наистина стига толкова за Фъцка, защото болшинството кучета на българи в  Коми нямаха за късмет  стопани като нас. Да си признаем честно, често тръгвайки си за България стопаните им ги зарязваха. Как са се чувствали горките животни съдете сами.

       Малко преди да се приберем,  есента на 1988 година, едни съседи в Благоево си заминаха и зарязаха домашното си кученце, болонка ли, пикинез ли или пинчер, не помня вече, и си заминаха оставяйки го на произвола на съдбата. Горкото куче. Какво разбра не знам, но се скри под ваната в банята и не допусна никой до себе си. Новите стопани на апартамента му слагаха храна и вода, но то не ги покътваше. Само скимтеше жално  и след една седмица си умря от мъка.

       Е, слава богу не всички го преживяваха толкова трагично. Много от тях се приютяваха  към скитащите по улиците изоставени кучета и макар и обидени и огорчени живееха своя социален живот,  верни и обичащи хората и най вече децата, дето се завираха  да играят с тях даже в самите подвали  под блоковете, имаха свои закони и нрави. Че кой от вас не е виждал как куче, особенно мъжкар,  препикава камани и ъгли на сградите? Маркира си района, с една дума. Казва „Тука е моя територия!”  И другите кучета като вървят и душат, по височината разбират на  колко по силно и голямо куче е района и се оттеглят благоразумно.

       А Вие, виждали ли сте кучешка сватба? Забелязали ли сте какви нрави и ред има при тях? Ние веднъж наблюдавахме с мойта  Фъцка от терасата една кучешка сватба.

Гледам навървили се двадесетина кучета, ама най различни породи, като се започне от малките пикинезчета,пинчерчета,болонки, кокер шпаньоли, авгански хрътки, лайки, немски овчарки и сан-бернари и други, та до местна подобрена и улична превъзходна. Вървят значи „сватбарите” по строго определен ред. Най- отпред, една разгонена малка булонка –  тоест булката. След нея, най силния от глутницата, един едър пес, кръстоска  на кавказка овчарка и ротвайлер.  Зад тях кумовете, няколко също едри кучета мераклии,  по назад в сватбената процесия подредени все по слаби и малки кучета  – сватбари, шафери и шаферки, сиерджии и сиерджийки. Опитват значи някои от по големите да се приближат до булката и да  се възкачат върху нея, но младоженика с ръмжене и закани ги държи на разстояние. Булката поспира, оглежда ситуациата, избира го, като най- силен  и  чака. Той я настига, приближава се зад нея, подушва  я , погалва я, захапва я нежно за врата и като я поема с предните си лапи, поддига си я и я покрива. „Олеле , викам си, тази малка булка, тоз голям пес ще я разкъса.” Песа си свършва работата, изплезва език и изнемощял слиза да си почине. А булката? Булката отминава няколко крачи, спира, обръща се и доволна го чака за още.  Многократно… След 9 седмици или 63 дни, подвала се обновява с десетина малки кученца… И така до безкрай. Живота продължава.

       Тук ще спра, драги читателю, ще се върна към историята за мойто кученце Фъцка и нейната кончина.

        Живеехме в Пловдив.  Роди  три пъти по четири прекрасни кученца. Беше толкова добра майка, че с млекото си даваше на малките кученца цялата си сила и минерални соли. Стигаше до там, та направо се парализираше или трепереше като лист от изнемощяване. Слагахме и инжекции с калции и се закрепваше. В един късен след обед я бях извел на разходка. Затича се през улицата – за да е до мен! Единствената движеща се по булеварда кола, връхлетя и я удари. Гледаше ме с влажните си черни очи и очакваше да и помогна! Простенваше от болка и ближеше ръцете ми. За да я спася от мъките, ми идваше с един удар да я лиша и от последните капки живот.Мъчи се цяла нощ… На сутринта … Малкото малтийско болонче, ме остави с мъката и спомена за десетината години, в които споделяхме доверие, хляб и постеля!

февруари 24, 2009

ФЪЦКА И ЦЕЗАР – спомен

Filed under: разкази — Tags: , , , , — гравитон @ 7:20 pm

    

           Както се очакваше, Фъцка си остана миньонче. И още сега да сме наясно, тя нямаше нищо общо с афишираното за нея аристократично потекло, за някаква  малтийска болонка.  Е, може би някоя  прабаба от времето на  Петър І-ви е имала  връзка с френска болонка, но нашето кученце – не.

          На външен вид, по скоро приличаше на мърляв, черен пикинез. От  някой  далечен прадядо пикинез, бе наследила малко сплескана муцунка, изпъкнали черни очи, ситни  криви зъбки и свиреп нрав. Нрава и цялата и вътрешна същност пък  бяха скрити  от големички клепнали, космати уши –  наследени от друг, още по-далечен роднина,  кокершпаньол. Всичко  описано до тук  се побираше в  една космата къделя и  едно чудато единство.

           Именно,  на козината и си заслужава да обърнем по специално внимание,  заради нейната уникалност. На цвят – неповторима. Ще рече, нямаше два  еднакви на цвят, дължина и дебелина на косъма. Като се започне от най-тъмните нюанси на черното по главата и колкото по назад и надолу се придвижва погледа Ви, преминава през тъмнокафяво, светло кафяво, червеникаво и стига до светло сламено-жълто най отзад и отдолу. Ей това сламеножълтото беше върхът.  Точно по-тънките и от коприна косъмчета, бухваха под вирнатата на куйрук опашка и от двете страни на дупето  и.   Там оформяха две красиви, бухнали букли.  Трябва да признаем, че така изглеждаше само, когато е изкъпана, разресана и изсушена със сешуар. Тогава жена ми я наричаше: моето огнено облаче. О, ако можехте да я видите  в такъв момент! С какво самочувсдтвие и достойнство се движи, независимо дали в Далечния север, Сверна  България или в слънчевия Пловдив. Едва тогава бихте разбрали от къде идва и самочувствието на водещия я член от нашето семейство!

           Трябва да признаем, че самочувствито и водеше след себе си и прекалена агресивност и боен дух. Макар и малка на ръст, Фъцка притежава едно присъщо  за дребните индивиди свойство – колкото по голям индивид среща, с толкова по-голяма стръв и ярост се нахвърга вурху него. Така и тя като при хората, избива с бойния си дух комплекса  от своята природна миниатюрност.

            Справедливостта изисква да признаем, че не винаги  се намира в такава форма. Както споменах вече, в това си състояние се намира,  когато е прясно изкъпана, изсушена, разрясана и дезодорирана. Сигурно се питате вече  как  е изглежда, когато е мърлява и поизоставена? Няма да се разпростирам  надълго и нашироко за да не страда авторитета и.  Ще  Ви кажа само, че когато беше поизоставена и омърляна, а недай си боже и  с изцапано дупе, Фъцка се превръща в друго кученце. Посърва, гледаше виновно, крие се някъде  на тъмно и прави  отчаени опити да се изчисти. Как става това? Обикновено търси чиста тревичка, което може да се осъществи  само в България, щото в Коми земята е покрита с пясък, асфалт или в най-добрия за нея случай с мъхове. Та тогава тя заема някаква йогийска поза, чието наименование не знам, но мога да кажа, че прилича на седнала жаба с вдигнати нагоре и в страни задни крака и теглена от предните. Така тътри измърсения си задник по земята, докато ко избърши или протрие. Успе ли да се почисти я обзема свойственото за нея състояние на  призната кучешка принцеса, обичана от деца, възрастни и кучето  Цезар.

              Вижте, това куче  е друга работа.  Едър, светлокафяв, в унисон с добродушните си кафяви очи, той притежава  заоблена масивна глава, едър ръст  и напълно заслужава своето име Цезар.   Децата в селището го обичаха, играеха с него и коментираха, че бил кръстен от  живяло там преди години, семейство  българи.  Заминали си тези дърводобивници за  България и го оставили на произвола на съдбата.     По наше време,  Цезар, не спеше като другите кучета по подвалите на блоковете, а  се беше принесъл на втория етаж, пред вратата на нашия апартамент Още по-точно казано, върху посланата от жена ми вълнена изтривалка. Отвътре, обикновено лежеше и  Фъцка. Простната по коремче,  с разперени на четири страни лапи, като разпъната кожа,  лежи  и посреща с изплезено изиче нахлуващия под входната врата чист въздух.  Какво си говореха под вратата двете кучета, не знам! Но когато, след аварията в Чернобил, с продоволствието в селището нещо се беше пообъркало, а и зимата  студа стигна минус 52 градуса, започнахме да пускаме  и Цезар в апартамента. Оказа се, че с Фъцка са вече приятели.  Когато я извеждахме или се прибирах с нея от дома на културата, често ни нападаха скитащите като глутница кучета. Беше достатъчно само веднъж Фъцка да изджафка и тутат си от някъде се появяваше Цезар. Той се спускаше и с авторитет и сила разгонваше песовете.  Пазеше я като по-голям брат. 

      Случвало се е, тъй като често се хранехме  по столовете на ГПП-то, щото там  готвеха хубаво и за 1 рубла получавахме избор на първо, второ и трето, в къщи да няма кой знае какво за кучетата. Тогава жена ми надробяваше хляб в голямата кучешка купичка, чупеше отгоре няколко яйца и ги разбъркваше с хляба. Колкото и да беше гладен, Цезар стоеше  търпеливо и изчакваше  дребната  Фъцка да се  нахрани.

               Ей тук, колкото и да не ми се иска, трябва да спомена:  На горния етаж, самостоятелно живееше, главния готвач на най-близкия стол. Но не си мислете, че хранеше животинката. Още по лошо. Всяка сутрин, когато слизаше по стълбите за работа и  Цезар още спеше на нашата изтривалка, този касапин риташе злобно и безчувствено горкото животно. Съмнявам се, че в Благоево имаше втори човек да мрази Цезар, но омразата на този стигаше за всички.

                Всички го познаваха. Често можеше да чуете:”Здрасти Цезаре! Как е?”  Или„ Ей  Цезаре, ти вчера какво правеше чак  в  Усогорск ?  По кучки ли ходиш, бе мръснико?”

                Наистина  Цезар ходеше до Усгорск. И аз съм бил свидетел. Чака на автобусната спирка, после като дойде рейса тихомълком се вмъква вътре, свива се под някоя седалка и пропътува незабележим 40-те километра път до  областния  за българите град. В Усогорск слизаше и чак след 3-4 дни, отново с автобуса се връщаше в Благоево. Освен, че там има приятелка с малки кученца, за Цезар се разказваха и други истории и легенди.

                Преди години, група деца излезли със ски в тайгата.  В Коми дните през зимата са къси. Започнало да смрачава. Лаял Цезар и подканвал децата да се връщат, но улисани децата навлизали все по навътре в тайгата. Загубили и пътя. Смрачило напълно.  Децата се скупчили под едно дърво, начупили клонки, насядали върху тях и заплакали. Тогава  Цезар ги оставил и хукнал към селището. И направо под прозорците на едно от децата дето имало брат. Лае Цезар та се къса. Тича на вратата на апартамента, драска с нокти по нея и пак лае.  Излязъл брата на детето, излязъл и баща му,  кучето тръгва по стълбите надолу и пак лае. Разказал брата на баща си, че брат му е излезнал със ските. Разтревожили се хората и набързо се събрали. Екипирали се, взели фенери и тръгнали след Цезар. Тича кучето пред тях към тайгата и лае.  Щом се отдалечи от тях спира и пак лае докато го настигнат. После, отново хуква с лай напред и пак спира, а хората след него. След час ги завел до скупчените плачещи деца. Спасили ги.  Мнозина от възрастните хора признали, че ако не бил Цезар и те са щели да се загубят в тайгата и суровата комска зима.

 

септември 3, 2008

За КАРЕТО НА ФЪРКАЧА – разказ първи СЕРКМЕТО

Filed under: разкази — Tags: , , , , , — гравитон @ 10:20 am

Онова лято татко и майка отидоха на почивка. Ама тя стана като приказката за  бедните и пилето.

         Кога бедните си колят пиле?

         Когато или пилето е болно или човек в семейството е болен!

   Та  и те! След три години немотия и отрепия, успяха, къде със заеми, къде  със собствен труд, да съградят собствен дом. Три големи стаи, веранда, коридор и  дрешник – къщата на мечтите им, цели  94 квадрата. Пък прозорците? За чудо и приказ. Особено на предната югоизточна стая – два на брой, на южната и на източната стени и с размери по 200 на 160 сантиметра. Светло, просторно, да им се не нарадват. Само, че не би. О многото работа и непрекъснатото напрежение, и докато сам ковеше чантии и подовите с дъски,  баща ми се разболя. Пневмония някаква. После в болницата, една сестра му объркала инжекциите и татко се парализира в краката. Ходеше като пате. Докторите казаха 20 дена на процедури в Банкя! И майка  Мара,  на сред лято, заряза работа, къща и деца,  и го заведе. И слава богу,  оправи се милия.

    Само, че за мен това лято бе особено важно.  По ред обективни и субективни причини,  в края на 7 клас, бях оставен на поправителен изпит по френски. Сами се досещате, че това, съгласно законите на  Мърфи, трябваше да стане  два дни преди да се върнат майка и татко. С една дума нямаше кой да ми помогне. И то на село, по френски, смешка! А бях оставен на грижите на батко. Той е  пет години по-голям от мен, а също и по калпазанин от мен. Беше ми послал с авторитета си  в училище. Това, май че, беше една от причините, даскалицата Атанаска  Вълева, черна грозна и лоша жена, според мен тогава, да ме остави на проклетия поправителен изпит, при общ успех много добър 4.65.

 Ама думата ми беше за тези двадесет дни, решителни за подготовката ми.  В къщи стана вертеп. След неуспешното учене  гимназията в гр.Левски – 8 двойки още първия срок,  батко  успя да завърши тригодишно МТУ  (машинно тракторно училище)  чак  в Ковачица, Ломско. Предстоеше ми есента да върви войник и то моряк… Че като се заредиха  в къщи, той, Иван Докиния, Золчо,  На  Тарзан  зет му , все с приятелките си, в  къщи. Те тримата тогава и се изпожениха за тях.  Само батко се измъкна. Аз, обаче,  от заничане през ключалки и  прозорци, от тичане да предавам бележки  и да ги привеждам една по една в къщи, се провалих като франкофон.   Скъса  ме пустата му  Наца. За едната  „кана”  на френски ме остави да повтарям. То и днес не знам как е кана на френски, ама нейси. Голям удар си беше за мен.  Съучениците ми, дето бях с тях от забавачката,  изкласяваха в съседната стая в 8-ми кла с, а аз повтаряча пак в стаята за 7-ми клас. Срам! Срам! И страх!?  Ама не ме биха. Дойдоха си майка и татко и  не помня даже да са ми се карали. Но ми беше мъчно, за мен и за тях най-вече. И хич не ме успокояваше дето дядо им казваше:

     -Е, айде стига! Няма да го правим даскал я!

   С една дума изостанах от наборите значи. Пък болшинството от момчетата си бяха и по тъпички, даже, ама им пишеха по високи  оценки,  щото родителите им баха чиновници нещо или поне магазинери. Туй обстоятелство особено ме амбицира и ангажира  цялата  съзнателност и трезвеност на пубертетското ми мислене.  Като как да наваксам една година и да влезна  в родната казарма, заедно с наборите? Отговорът дойде неочаквано и предопределено през пролетта на следващата година.

      Както често ставаше, чичо Винетко  – зоотехник на ТКЗС-то и леля  Сиферинка – шеф на селската радиоредба, бяха у нас на гости.  Мач ли слушаха по радиото, табла ли играеха или шах, не помня вече. Но помня, че разговаряха за моето професионално ориентиране.

    -В Плевен, къде да го записвам? – споделяше баща ми.- Трябва първо осми клас да завърши.

– Кольо, по добре в някакъв техникум го запиши, та и професия да си   има от средното образование. – разясняваше, чичо Винетко.

– Техникум? В електрото и в механото ги вземат от осми клас. – опонираше татко.

– Що бе? В селско стопанските са от седми.

– Да, ама  той техникума, тук в Пордим е само за момичета!

– Чакай! И в  Белене има  селско стопански техникум, пак от седми клас и е с прием момчета и момичета!   Там  имам учител състудент от зоотехническия. Няма какво да се чудиш, хем  Божин Кръстев ще го държи из късо. Много разбран човек, а ми е и приятел.

– Не е лошо. Хем от седми клас и пак за четири години ще си вземе средното.- съгласи се баща ми.

    Така моето професионално ориентиране беше решено и станах ученик в І-ви курс на Селско стопанския техникум „Климент Аркадиевич Тимерязев” в гр. Белене.  Сега бил техникум по атомна енергетика.  Пък тогава, ме заведе татко и ме записа  „Механизация на селското стопанство – животновъд”. Намери ми даже и квартира. А така! Дойде ми думата значи за квартирата и хазаите.

    Стефан Фъркача, цяло Белене го знаеше. Магазинер!  Държаха с хазайката  железарията на ТПК-то. Авторитетни хора, с две деца. И двете учеха в Плевен. Мишо – момчето, първа, а кака му – Радка, последна година. Така след 18 години с деца в къщи, хазаите оставаха сами. Най вероятно и това беше причина ,  та ни бяха взели на квартира цели  четири мъжкаря. Киро и  Наско в едната стая, а Борката и мене във втората стая на  втория етаж. Хем да не са без деца в къщи, хем да си помогнат за издръжката на собствените деца в окръжния град. 

      В този голям патриархален дом живееха и  баба Радина –  около 70 годишна, висока, стройна старица,  с уж строг характер и нейния съпруг от над 50 години, дядо Михаил. Те бяха родителите на хазаина Стефан. Сега сами разбирате, защо децата бяха кръстени Мишо и Радка. Дядо  Михаил се отличаваше с  нисък ръст, почти закръглено тяло, добродушни, засмяни,  кафяви очи и червен камбест нос. Именно тази  камбеста принадлежност на стареца издаваше и принадлежността му към  редовно употребяващите  алкохол люде. Не можеше да бъде другояче, защото, докато баба  Радина се щураше  с отговорната задача да храни кокошки, прасе, овце и магаре в двора, дядо Михаил , или както всички го знаеха – стария Фъркач, имаше още по главната  семейна задача,  да организира работата на  казанката за  варене на ракия. Последната се намираше в отделна, висока за времето си кирпичена сграда и кореспондираше  към улицата с  широка порта. Толкова  широка, че през нея можеше да влезне цяла каруца за зареждане с джибри на някой от четирите  500 килограмови  медни казани. Почти винаги отвън, на улицата имаше по още една две разпрегнати каруци, чакащи ред. Огъня под  казаните почти не се загасваше . Ферментирал, гроздов  или плодов сок, перманентно бълбукаше в казаните и изпаряващия се още на 76 градуса температура, алкохол във вид на пара, се луташе из медните серпентини на охладителите, докато се  охлади и превърне в тънка струя  божествена  течност, елексир – неповторим по своя аромат и вкус.  Олях се! Стига подробности по описание на  технологиите и  кирпичените  помещения в двора или  още миришещата на ново,  двукатна къща с по четири стаи на етаж. Време е да  Ви разкажа няколко случки от ежедневния ни ученически живот на далечната 1964 година.

       Беше късна есен. В широкия селски двор,  2-3 петела важно се разхождаха и напътстваха десетина стари кокошки  и още два пъти по толкова , млади  ярки.Магарето и овцете в обора още хрупаха обедния  фураж, а прасето спеше следобедния си сън. Едрия  овчарски пес Караман се беше излегнал  до вратата на казанката към двора, лежеше си  на още  топлата пръщина и контролираше положението.

     Стария  Фъркач, по скоро фиркач, пак се беше запил в казанката. Баба Радина се беше  опънала на дивана в кухнята в поредната си след обедна дрямка. Младите хазаи бяха в магазина. Ние четиримата се чувствахме господари.

     Насядали на пейките под отрупаните с гроздове  асми, разговаряхме. Но както се сещате не за уроци.

       -Ей това серкме, малко ли е или голямо? – попита  Киро и посочи, разпънатото да съхне рибарско съоръжение.

-Малко е ! – отговори  Наско.

-Как ще е малко? Вижте радиуса му е над 2 метра. Следователно  диаметъра му е над 4 метра, значи е голямо! – логично и авторитетно обясни  Борката.

-От големите ще е . – потвърдих и аз. – Вижте само колко бройки оловни топчета има по периферията. Колко ли е тежко? Сигурно има  над 5 килограма.

-Хазайна говореше за 12 килограма. – спомни си Наско.

Тогава  Киро стана,  отиде и събра  разпънатото да съхне серкме. После го вдигна с една ръка, „притегли го”  и отсече:

      -Голямо е! –и предложи. –  Обявявам съревнование кой по добре ще метне серкмето!

      След тези думи той се приготви. Върза и намота на лявата си ръка, дългото около 10 метра въже, надипли и мрежата на серкмето, а с дясната  хвана  периферията на серкмето, приведе се и беше готов да го хвърли така, че то падайки да се разпери като чадър над земята.

      -Киро, можеш ли да хванеш кучето? – подкокороса го  Борката.

-Що да го не хвана. Викни го да дойде по на широко.

-Караман,  Караман. – подвикнах на кучето и то послушно тръгна към нас.

    Киро му мина в гръб, издебва го и метна серкмето.  Кучето  излая уплашено и се озова оплетено в мрежата. Заскимтя и колкото повече се опитваше да се освободи, толкова по се оплиташе. Кокошките се разкрякаха, разбягаха и изпокриха чак под дръвника. Двора се изпълни със смях и оживление. „Рибаря” триумфално придърпа с вързаното на лявата му ръка въже серкмето потатрази го до себе си и го освободи. Горкото, със скимтене и подвита опашка, обидено, унизено и сърдито  се оттегли и  скри  зад обърнатата  в другия край  на двора лодка.

     -Киро, колко кокошки можеш да хванеш на един път? – бъзикна го отново Борката.

     -Съберете ги малко по-насам и ще видите! – закани си Киро.

     Отидох до хамбара, нагребах едно  канче зърно и го разхвърлях по средата на двора. Птичето войнство, най-напред, плахо а после все по уверено и настървено се скупчиха и закълваха подканяни от петлите.  Киро се  приготви да мята серкмето. Приближи ги, заметна, серкмето пак  зае формата на чадър  над земята, оловните топчета го дръпнаха надолу и двора се изпълни с кокошо крякане, разхвърча се прах и перушина. В серкмето се оказаха купчина пърхащи с крила и крака хвъркати. След не по малко от минута дунавския северняк  проясни двора. Настъпи мига за преброяването…

   В този момент, събудена от врявата и веселия ни смях, учудена и сърдита,  с ръце на кръста, баба  Радина се изправи на външния праг на кухнята.

  – Какво правите бе обесници? Срама нямате ли? Уроци нямате ли? – занарежда тя.

  – Киро се учи да мята серкмето, бабо Радина. – разясни и  лукаво  Борката

   – Абе вие луди  ли сте бе?  Със серкме кокошки ще ми ловите. Че нали като я цапне по главата оловно топче и до там ще и бъде. Че колко  силица има кокошката бе? – продължи да нарежда баба Радина.- Ай    освобождавайте ги, кокоши мозъци такива!                                                                                                                                                                                                                                                де       Спуснахме се ние, от четири страни с по две ръце хванахме краищата  с топчетата и  разпънахме серкмето. Похлупени кокошки се разхвърчаха  на свобода, но под за вихрения прахоляк останаха неподвижни  три  ярки. Оловните топчета им бяха разписали билета  към тенджерата.

         „Браво! Добра я свършихте”,  няма що! Че и трите са ярки, бе обесници.  Ами нали яйца чакам от тях, бе калпазани.- така нареждаше баба Радина  и  изкара чайника с горещата вода да попари птиците.

         А скубете сега, па довечера не ходете на стола, на пилета сте…

  Наистина хубава вечеря стана! То бяха подигравки от страна на младия хазаин към  Киро  рибаря, то беше смях, смях, закачки  и нито дума на упрек  към нас…

      В  понеделник сутринта, като се прибрахме от селата си, баба  Радина  опресни кокошото си войнство с по една ярка от Пордим, Коиловци, Вълчитрън и Обнова. Не бяхме се наговаряли,  но се опитвахме да изкупим вината си.

   

 

 (ще има продължение)

   

Блог в WordPress.com.