Mitkoivanov's Weblog

юни 4, 2012

ЕВРО КОШМАР

                                                                                                          Беззвездна вечер.    Дори  луната се е скрила   пред  ослепителния  блясък на  неоновите реклами и лъскави   стъклено метални   сгради.  Градът спи. Неприятна тишина. Толкова е тихо, че и бръмченето на автомобила не се чува…

       Аз  сина и жената се прибираме  към  своя дом.  Още в началото на жилищния  комплекс ни посреща  спусната бариера.   Има  забрана за навлизане на автомобили. Съгласно  новоприет закон, трябва да оставим  колата на паркинг и да се приберем пеша. Места  за паркиране няма.  Навсякъде е някаква  забранена зона или  с такса в евро.  На  близкото кръстовище сина забелязва свободно  паркомясто.  Паркира.  Оставя автомобила и идва към нас.

       Влизаме  през въртящи  се блеснали  врати на луксозен хотел. Неспокойни сме от връзката автомобил  -„паяк”.  Когато се обръщаме към улицата , опасенията ни се оправдават, автомобила вече е вдигнат. Някакви хора идват и ни глобяват…Чудя се всеки ден как ще плащам за да се прибера в къщи  с автомобила? …

       Кой знае защо се качваме в асансьор.  И тук има служител, той  ни взема такса в евро, за да излезем от асансьора, отново на улицата. Още на първото кръстовище, нови служители ни спират и  искат  такса за преминаване на  отсрещния тротоар . Настъпателни са и агресивни… Изръсваме и последните си  евро, дори монетните… Няма  банкомати, предупреждават ни и че не работят с кредитни карти. Искат  кеш…    Вадя от дъното на портмонето си, скътаната  за „черни дни” десет  еврова  банкнота.  Давам  я. Оставам  напълно безпаричен…От всякъде ме преследват служители със  здрави  вратове….

        Побягвам. Искам да се прибера в „моя дом – моята крепост”… Казват ми, че  домът ми е  отнет за неплатени  данъци и такси…До пенсия  и заплата има много време… Изгубвам  всички. Сам съм..

      Преследвачите ме наближават… Над  мен,  птици летят. Някога можех и аз… Опитвам . Издигам се и плувам  във  въздуха… Давя  се… За въздуха се плаща…Не съм  си платил и летателния коридор…  Падам ,

         … В този момент, най-гръмогласния от комшийските  „първи  петли” ме  събужда…. Отварям очи и потъвам във волната птича песен  сред  дърветата… Завиждам  на птиците.    Не на враните и свраките за които съобщават , че  нападат  хора

        Сещам се пак за Синдрома на свраките и стигам до тъжната истина, че сме Обществото на свраките….

        Повече от всякога   ми се иска да съм свободна  птица, да размахам криле и да се издигна над  земята, далече от хората и техните закони…

 Спирам  оставения с уж релаксираща музика  компютър и се оставям в плен на приятния утринен  хлад… Часът е пет… Пускам помпата на герана и започвам да  поливам в градината. Земята е жадна.

   Предстои ми нов горещ и  кошмарен ден.

Advertisements

април 24, 2010

ТЕРОРИСТИ – действителен случай

           

               Отивам към хижата. Имаме среща за хапване и пийване с приятели. Спускам се по още не раззеленилите се ниви…. Вървя сам по  път от юг на север….По небето се носят  високи черни облаци. Трябва да са от вулкана дето изригнал някъде на другия край на земята. Точно както съобщават медиите, не летят никакви самолети. Не ми пука.  Крача  здраво по земята… Наближавам  кръстопътя  на около 200 метра по-на високо от сгушения в ниското железопътен кантон. Преди да завия наляво и нагоре към хижата, забелязвам долу на жп кантона  трима съмнителни. Пренасят  на прибежки някакви чували. Оглеждат се и вършат нещо тайно.  Прикривам се зад един още не разлистен храст и осъзнавам, че носят взрив. Снишкам се и на бегом  дотичвам в хижата.

–         Пичове,  долу на жп линията до кантона, 3-ма терорристи зареждат линията  с чували взрив, а  вие ми  се черпите ! – и  трескаво  им казвам какво съм видял.

–         След 15 минути от север  по жп линията,  ще мине  муждународния влак  – засилва още повече напрежението съдържателя на кръчмата…  

       Всички вече  сме разтревожени. Банкетът е забравен… В хижата има и две момчета с мотор…. Как да спасим влака? Нямаме телефонни номера на предната гара. Сещам се и питам двете момчета:

         – Момчета можете ли  с мотора  да  отидете  до предната гара?  На няма и  2  килиметра по на севере  е.  Идете и  предупредете  за готвената диверсия.  Нека спрат влака! Иначе ще бъде взривен.

          В този момент ми идва на ум, картина от турски сериал. Там виждам, изписан телефонния спешен номер за цяла  Европа   –  № 112.    Звъня  по мобилния и предупреждам:  „Терористи еди къде си ще взривят линията. Влака трябва да се спре”….

        Други двама-трима  от нас, вече летят с буса  си надолу по черния, кален път към кантона. Тръгвам  тичайки по нанадолнището на  черния път  и аз.  Когато пристигам там,  от вътре изскачат двама паникьосани терористи. Тръгналите с буса колеги вече са там и  ги гонят от вътре.

      –     Стой, Държавна сигурност- викам аз и кой знае защо светя отдалече с мобилния.

      Като ме виждат двамата терористи  хукват обратно вътре. Влизам.Те са трима. Единия хуква през някаква врата и бяга отзад. След него се измъква и втория дангалак. Третия понечва паникьосан насам на там…. Викам:  – Стой! Предай се! Ще стрелям. …

      В ръцете на единия колега наистина се озовава пистолет.

      Третия терорист,  с голото теме, нисичък и кривокрак,  се опитва да бяга. Оглеждам се да го цапна с нещо,   с какво. Под  ръка ми попада някаква много дебела стъклена бутилка, като от  шампанско. Колегата до мен,  чете мислите ми.

     – Стой! Лягай на земята и ръцете зад  тила – крещя аз.

     –   Много е мръсно – отговаря ми терориста.

     Оглеждам се и виждам на  гардероба до мен нещо като покривка на сини и бели шахматни квадрати.

     Присягам се и  я свалям на пода. Колегата до мен  вече е грабнал в ръка бутилката и тупа по голата глава терориста. Той  ляга на пода  и се предава.

    В този момент,  водят  от задните стаи и втория терорист с вдигнати на тила ръце.

    Отдъхвам спокойно….

    …Отново сме в хижата. Всички разпалено обсъждаме  какво  и как стана.  Тогава се сещам, че с терористите имаше и един висок и приличащ на нещо средно, между геройте от шоуто на  Слави, именно  Гацо Бацов и Ръдърса.

     – Там имаше и трети терорист! Какво стана? Избяга ли? – питам аз.

     – Не бе,  той бил агент на  ДС и внедрен в групата за да не позволи да стане диверсията…

    Надниквам в  съседното помещение на   кръчмата и виждам въпросния,  заобиколен от  ухилени и разпалени участници в акцията. Черпят  се.

    Влизам, той ме посреща засмян и се прегръщаме.  Международния  префучава по линията долу в дерето.

–         Наздраве – казвам  аз, вдигам чашата… и се събуждам!…

…Сърцето ми продължава да бие лудо. Потен съм. Мисълта ми изплува от подсъзнанието и се избистря  в действителността.   Викам си:”Какъв хубав разказ става от този сън! Я да запиша съня си, докато не съм го забравил. Ставам. Светвам. Включвам компютъра и трескаво записвам всичко това.

–         Брей, мисля си – до къде ни докараха? И съня ни обсебиха, и подсъзнанието ни превзеха, толкова ни наплашиха с лошите, че нямаме мира и в съня си!…

           А разбери сега, кое е виртуално, кое действително, кое сън!?

май 4, 2009

ГРЕШНИК – разказ за една любов – част първа СЪН

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:25 pm

Тази пролетна  нощ, неведомите божи пътища на съня и  Купидон, отведоха Готин Коцкаров   45 години  назад.  Събуди се от собственото си пеене на песента “Зеленоокото момиче”.

              Събуди се,   Ви казвам, пеейки тази песен на популярния в ученическите му години Боян Иванов. Песента му бе любима защото по онова време,  в далечната 65 година ,  бeше влюбен в едно малко зеленооко цвете. Всички в класа, техникума и малкото крайдунавско градче знаеха, че “ходят” вече три години. Знаеше и той, но още не знаеше как. Знаеше и тя . И не само това. Тя вече знаеше и как.   Както разбра по късно,  те момичетата се развиват по бързо от  момчетата и се усещат като жени с години по рано отколкото  момчетата като мъже.

             Но това е друга научна тема и няма нищо общо с този чуден сън, закодиран дълбоко в подсъзнанието му още през онези юношески години.

              И така: сънува  той, преди да се събуди  от собственото си пеене, че  отново  е в онова малко крайдунавско градче, но вече мъж. Някъде е на площада в  магазин за дамски рокли. Пред магазина  автомобил, а край него другите    съучинички си избират тоалети. Всички са там, само нея я няма. Той и избира три рокли и ги носи в колата. Красиви са, широко разкроени в синьо и бяло… На площада фонтан с вода и малко момченце…

         После се вижда в някаква стая, в легло с бели, много бели чаршафи, приятна топлина и Нея. Стаята няма стени. Край тях постоянно минават хора, те се крият, гушкат се и се опитват да правят секс…Целува  я, целува я буйно и страсно, тя отговаря на ласките му…

          Сънят отлита така ненадейно, както идва. Събужда се превъзбуден и треперещ от желание да продължи…  Държи очите си затворени,  но уви,  неистовото желание довежда само до изтегляне от дълбините на изтерзаното му подсъзнание нови спомени за някогашната действителност.

             Ето един от най ярките… Севернякът  вече е  прехвърлил Дунав и обикаля вечерните улици на Белене.   Късната ноемврийска есен  обсипва небето с безбройните си звезди.  Луната   като излъскана тепсия  се хили,  безмилостно осветява улици и дворове и ги подучва да греят издайнически  от небето.   Хората вече са се прибрали по къщите .    Болшинството  беленчани  спят  първи сън.  Къщата на неговото цвете е на главната  и   две електрически лампи се клатят заканително от вятъра така, че   осветяват  безмилостно не само портата, но и дворчето пред бащината и къщата.  Прозорецът на стаята в която спят майка и и баща и от половин час е тъмен.Заспали са за разлика от дъщеря си. Тя уж чете, а цялата е в очакване да  и чукне на светещия прозорец от към  задния двора.  Имат среща. Трети път обикаля квартала с  надежда да се промъкне по някоя сянка при нея. Заради студа е облякъл огромения  кожен кожух на хазайна. Дълъг е до земята, а  рошавата гугла се мята от вятъра над остриганата му ученическа глава. С едната си ръка наддига дългите пешове от нестригани овчи кожи, а в другата стиска огромен букет от едри бели хризантеми. Носи ги  от село –  за нея.

      Най-после му писва да обикаля. Събира кураж,    въоръжава се с безразсъдство  и се впуска да превземе крепоста от  към задната улица. Там е по тъмно. Пресмята  къде трябва да премине и тръгва. Прескача някакъв дувар на непознат двор, после една, две огради от телени мрежи и когато  все пак  успява да се  добера  до стратегически поставената цел, двора зад  къщата на неговото цвете,  всички  кучетата  в  квартала са разлаяни, че и няколко отатък  Дунав.

       Тук вече, изпопотен от притеснение и неосъзнат страх,  започва да мисли. Свива се в големия овчи кожух, сред снопите царевични кочени, в най- отдалечения  ъгъл на двора.   Стиснал букета, бели хризантеми, притихва в грамадния,   нестриган овчи кожу, до сами купата със сено  и зачаква. След цяла вечност, от десетина минути, кучетата и наизкачалите по бели гащи разтревожени стопани се успокояват и прибират. Градчето притихва отново. Чак сега се приближава до заветния прозорец и още не подраскал, като котарак на стъклото, залепилата носле на стъклото изгора му отваря. Поднася и огромния букет и тя е щастлива.

–         Влизай! – подканя го тя и не съблякъл още кожуха,  Готин получава  първата целувка- Гладен ли си? – пита го тя, като че това е най важоното,  но   на масата  наистина  е сложено половин варено пиле и две апетитни парчета  сметанова торта.

–         Не благодяря, не съм гладен- притеснено се опитва да откаже той, но  още не затворил усни,  тя закачливо пъха в гладната ми уста най- сладкото парче бяло месо което е ял някога.

–         И тортата аз съм я правила – похвалва се тя.

        Така си говорият прегърнати, тя е седнала в скута му и  не спира да го храни като малко бебе майка си.

        В коридора зад врата се чува отваряне на друга  врата, после дръжката на бравата изкърцва и навежда надолу.

–          Не си ли легнала още? – пита гласа на майка и.

–         Не съм майко имам малко за четене – ей сега си лягам.

–         Що си заключила?

         –     Нещо се бяха разлаяли кучетата та се уплаших. Сега си лягам. –отговаря спокойно неговото Цвете и затиска  устата му с длани.

–         Хйде гаси и лягай! Баща ти каза да спираш да четеш. Заспивай, стига  си чела на глас, че се чува – дава последни нареждания майка и и се оттегла в покоите  на родителското ложе.

Необяснимо за него,  домакинята му е обзета от  веселост, а  той от   безпокойство  и притеснение. Представя  си, че и баща и може да дойде…

–         Хайде да идем в двора.. Ще те увия и гушна в кожуха – предлага и неочаквано за самия него, тя се съгласява.

      Гасят. Изхвъргат грамадния кожух под прозореца, след него слиза     и той, тя се спуска при него и обвива врата му с нежните си топли ръце. Изправя я на земята, овива я в дебелите овчи  кожи и я понася на ръце навътре в двора… Купата  сено ги омайва с аромата си, луната, звездите и цялата вселена изчезват, вятърът се запилява надругаде,  природата   стихва надвесена над тях,  за да се отдадат на великото тайнство – любовта. Дъхът и го пари, крехкото и тяло го изгаря, ръцете и краката и го овиват,   като  бръшлянови лиани,  кадифената и кожа го докосва нежно, а зеленоокия и поглед се забива дълбоко в сърцето му и то затрептява, като лист в буря. Гали  я, притиска я , целува, по лицето, очите  и шията, и когато поведен от страста и инстинкта я доскосва по бедрата,  тя се разтреперва  в несвяст. Тялото и  притихва в очакване. Само  мускулчетата по нежните и крехки бедра,  започват да потрепервата, като на женско сърне пред самец.  От сочните и малинови устни  излизат  неепознати за него стентания.  В очите и бликват сълзи и тя заплаква…

          Объркан,  уплашен, състрадателен,  загрижен, неопитен и глупав,    Готин завива бедрата и с нощницата, започва да я милва по косите и лицето. Бърше нежно с длани сълзите и и потупвайки я по раменете и говори:

          –         Спокойно пиле, спокойно! Успокой се! Няма да правим нищо. Недей    да плачеш.    Успокой се.

         От думите му или от действията, но постепенно тя се успокоява… и виновно се прибира в къщи…

          След време,  както  се пееше в песента, той замина войник за цели три години и тя се омъжи за друг.  От тогава до днес, често му  се е случва да си спомня, на сън и наяве,  неосъществената  ученическа любов. Сега вече знае, тогава още не беше готов за нея,  но това не го кара, да се чувства по малко виновен  и грешен…

Блог в WordPress.com.