Mitkoivanov's Weblog

януари 7, 2016

ГРЕШНИЦА – кратък разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 7:14 pm

Горещ летен ден. Следобед е. Нажеженото слънце  прежуря над майката земя.  Притиснат  между  горещите лъчи  и сухата  нагорещена пръст, въздуха  не помръдва.  Изплезили езичета, птичките мълчат. Крият се в клоните на  ореха, пърхат с крилца и мижат  унесени и уморени.  

       От изток, по  тясната  макадамова  уличка,  като скимтящо старо куче, приближава скрибуцащо скърцане и раздира  неподвижната  мараня. Една разбрицана,  детска количка се показва с криволичещите си  разсъхнали  колела, като призрак.  В  нея се клатят и протракват, досущ  голи кокали,  вила, градинарска грапа и излъскан от работа сърп. Сечивата са превързани  за ръждясалите тръби и при  всяка  копка ,  правят  напразни опити  да се освободят  от възлите на съдбата  и  разръфания, слънчасал сезал.

     Дребна на ръст старица,  тика  вече ненужна   детска количка.  Двете  са като сраснали. Трудно е да се разбере:  старата жена ли тика количката или количката тегли нея.

    По квадратното и  сбръчкано лице  се стича солена пот. Гологлава е. Главата и прилича на загаснало сиво огнище. Какви ли не житейски огньове са горели в него. Пепелявата и коса  се  спуска над широкото и набраздено чело и опитва да прави сянка на двете‘и топли, като загасващи въглени, добродушни очи. Погледаи  пълзи пред количката, следи неравностите по пътя,  взира се съсредоточено и замислено в хрисимата и душа.

     Това е баба Цанка! Мнозина я знаят,  и то с добро.  Гони деветдесетте. Отдавна е  забравила какво е да  вози  детски смях  в количка, ама  това не и пречи, да прави всичко пряко сили,  да е полезна, да е загрижена за околните. На ъгъла, две жени  разговарят под сянката на  кичестия  орех  и пушат. Едната е комшийката Нела, а другата,  малката снаха на Монковци. И  двете, преди да се омъжат  са израснали  в  махалата на баба Цанка. Познават я  от млада булка, а край нея и цялата и рода.

       –   Здравей бабо Цанке, къде си се запътила? – пита я Маргарита и прави крачка да посрещне бившата си комшийка.

        –   А Маргаритке ти ли си? Здравей! Нелке здрасти!  –     отговаря старицата  и като вдига глава  ги поглежда с усмихнат поглед, паркира натоварената количка до варосания засенчен  тротоар, ама тъй, че да не пречи на движението и се спира да ги види.

         –   Викам, на къде си тръгнала? – повтаря Маргарита и двете по-млади жени пристъпят уважително към старицата, та се здрависат с нея.

          –   Кога си дошла от Пловдив, самичка ли си? Николайчо как е? – пита баба Цанка бившата си комшийка, дето я  знае от малко момиченце.

           –  С Митко сме, пък сина от година време е на работа в Германия.

            –  Ми жена му, детето, те къде са?

             –  Те са си в София. Снахата работи, а внука е вече 11 клас на Испанската гимназия. Порасна и той.

              –  Че кога порасна? Аз, все като момиченце те помня. Ма ти да не си се пенсионирала вече?

               –  Тази пролет се пенсионирах та цяло лято сме тука. Къщата и двора си искат своето, гледаме да не ги изоставяме.

                –  Тъй Маргаритке, тъй,човек, земя и дом не бива да се изоставят!   Земята и тя, като всяко живо същество си иска грижа, но ти се отплаща.  До миналата година, като беше жива свекърва ти,  добре го стопанисваше двора. Всичко си произвеждаше сама, от разсада до чесъна, малините и розовите домати, че и за цветята; от кокичетата и минзухара,   та късната есен до кърпи  кожуха и хризантемите,  намираше сили и време жената!.. А пък аз съм се запътила тука, в двора на дъщерята, че тази година копъра ще ми вземе душицата, избуял е в целия двор, расте като троскот.

                –   Той копъра е полезен бабо Цанке. Аз го бера и като го нарежа на ситно го слагам в найлонови пликчета и във фризера, за зимата, за готвене, за таратор, за салата.

                 –   Ма Марго – намесва се и Нела, – то като имаше дъждове тази година, копъра пощуря,  и аз се чудя какво да го правя.

                  –  Нелке, моя е избуял над метър, като гръсти на бунище е станал. Гледам го, че вече узря. Ще го ожъна със сърпа, ще му събера семето и на пазара. Все някой лев ще изкарам.   Те парите, дяволска работа,  на никого  не  стигат  –  обърна се баба Цанка към Нела и я попита: – Ми твоите дъщери, ма Нелке, в чужбина ли са и те още.

                   –   В Испания са бабо Цанке, и двете с мъжете си са там, а внуците са тука при нас с Коци, че и там  безработица  има.

                    –   Нека, баба, нека да има работа за тях, макар и на далеко. Че и ти колко години изкара там?

                    –   Четиринайсет бабо Цанке, четиринайесет!

                    –   Тъй, тъй, хубаво баба! – заключи старицата и като се накани да тръгва добави – Труди ли се човек, няма страшно. Сполай на Бога, и аз цял живот все се бъхтя, но не се оплаквам, оправям се… Гледам  да  помагам и  на внучките от  големия ми брат, че и те,  с живи майка и баща, са като  без родители. Ей на,  сега  са абитуриентки. Учат се най-добре, па са хубави, хубави, да не е им уроки, ама не мога да им се нарадвам. А и се иска и на тях, да се пооблекат, да се понагиздят,  и те да са като хората.    Затуй не жаля  труда си:  градината със зеленчуци  пълна; кокошки и пуйки отглеждам, та по някое  и друго яйце продавам; зайци съм навъдила,  и месо на трапезата си имаме, че и  козичка за мляко  чувам.   Пак ви казвам, сполай на Бога оправяме се. Не ми тежи.  Ама  голям зор виждам с козлетата. Сума ти беля ми правят. Луда работа . Като рогати дяволи са  игриви,  а пък бели,  бели, досущ ангелчета. Че тичат и скачат  живинките нищо; че брястът де овошка докопат, пак и го прощавам, ама като започнаха  чак на покрива да  се качват, не изтраях.  Дявола ме подкокороса и   един ден,  като ги видях чак на керемидите, избухнах, развиках се  и  как ми даде сърце, сама не зная,   устата ми се отплесна, изтървах се,  та в яда си ги проклех.   А то не  мина и седмица,  едното си счупи крачето. Другото,  както беше  вързано,  рекло да скочи  от дръвника и се обеси. ..  Грях си сложих на душата, баба, грях си сложих!   Та за тях ми е мъчно…   Я аз  да вървя, че виж, ей сега ще  стане  време да храня животинките в двора.

              И без повече канене баба Цанка  продължи към двора на дъщеря си , да се бори с плевелите в градината и живота…

          Останали насаме, двете по-млади жени отново „подпряха”  оградата и като запалиха нови цигари продължиха  да  отдумват отдалечаващата се старица.

               –       Чу ли я ма,  какво рече баба Цанка?   Грешница била? Че тя ако е грешница,     то ние какви трябва да сме?  Вярно и аз обичам животните, но такива угризения на съвестта  не мога да имам. Ядоса ли ме куче, котка, прасе или кокошките, посягам и към метлата и пръчката и шаря наред. А тя за една думи, дето не е и казана от сърце, а ей тъй  без злоба, съжалява и сама грешница се нарича. Светица е баба Цанка, светица е!

 

Реклами

февруари 3, 2014

МАМА СИ ОТИДЕ !

IMGP9331

Марийка Ангелова Николова

25.08.1924   –    25.01.2014

На 25 януари 2014 година,само  месеци преди да навърши 90 години; в края на първия от малкото истински зимни дни, мама скръсти ръце.   Ръцете с които беше галила баща ми, а после  брат ми и мен; синът ми и синовете на батко;   правнучката и Павлета и моя внук Димитър. Онези същите ръце, с които държеше неукрепналите ни детски ръчички и ни учеше да пишем. Мамините ръце с които беше усуквала нишките на деветдесет годишния си живот, беше прела, плела и тъкала семейните постели,  дрехите и съдбата на цялото ни  семейство. Същите красиви ръце,с които беше строила дом и дето  изнурителния земеделски труд по животновъдни ферми, овощни и зеленчукови градини, микроязовири, залесителни пояси и пътища по спечения пордимски чернозем,  сега бяха превърнати в груби, напукани и съсухрени, набраздени от подути вени,  бръчки  и старчески петна, изхабени от годините и всеотдайността и,ненужни  оръдия за нежност и  материални блага. Нейните ръце, ръцете  които синът ми, нейния най-малък   внук  Николай,  целуваше с благодарност и обич, с думите: -„Бабини работни ръчички!”…  Ръцете които целуна и сега на прощаване, за последен път.

Мама си отиде. Напусна ни тихо и кротко, с достойнство и грижа да не пречи на нас  живите! …

Почивай в мир мамо! Нека е светъл пътят ти! Ние няма да те забравим!

Мразовития неделен  вятър  и падащите,  като замръзнали сълзи- снежинки, не могат да затрупат пътеката след теб. Ще ги топи незабравата и признанието на множеството хора и автомобили, които те изпратиха в последния ти земен път. Ще ги топи човешката топлина и признанието  за всеотдайността с която отдаде  живота си за другите. За нас живите  оставаш любещата жена, майка, баба и прабаба, добрата съседка, съгражданката –  общественичка,   един скромен и всеотдаен,  трудов и честен Човек!

За нас майка ми – Марийка Ангелова Николова, от гр.Пордим,  остава пример и критерии за ползотворно изживян живот!

(https://mitkoivanov.wordpress.com/2009/01/07/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d1%81%d1%80%d0%b5%d1%89%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%8a%d1%81-%e2%84%961-%d0%be%d1%82-%d0%bd%d0%b5%d0%b4%d0%be%d0%bf%d0%b8%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0/)

юни 28, 2012

ПЛОД С ВКУС НА ЩАСТИЕ

Когато  в края на март,   дядо Митко  Гравитона  и  89 годишната му майка се прибраха от големия  южен град  в  село, на север,  пролет още не беше започнала.  Зимата,  загнездена,  като  хроничен бронхит в старчески гърди,  все не искаше да си ходи.  Проточи   се  от  октомври, та чак до края на април.  Зажадняха хората  за топъл   повей и слънце и все поглеждаха със свити сърца, слънцето  най-подир  да   окъпе   разцъфнали   пъпки  по  оголелите  и премръзнали  клончета на плодните дръвчета.  Изпренадаха  се.

Закъсняваха  даже косовете. Под стряхата на старата къща,  ластовичите гнезда ,  все   тъй  сиви  и пусти,  навяваха тъга.  Из  голямото  щърково  гнездо ,  врабците не спираха да се карат с цвърчене, кога ще  се върнат  хазаите им.

–    Природата си знае  работа ! – целомъдрено  успокояваше баба   Мара сина си. –  Ще дойде!   Няма къде да иде! Аз  гоня 90  години, пък не помня някога, пролетта да не е сменила зимата.

Така и стана.  Сибирския студ, дето през зимните месеци беше  сковал за  дълго  дръвчетата на  минус  22-3 градуса, опита още  два-три  пъти  да се върне, погали ги за сбогуване, колкото да  ослани и малкото излъгали се цветове на  костилковите  овошки и се запиля  на  североизток.  Най- после се  изпролети.

Баба Мара  занарежда,  какво и как трябва да се работи из двора, а сина и изпълняваше.  Неусетно,  двора се огледа почистен от  гнилите есенни листа, разсада в ястъка поникна,   овошките и лозите,  съблякоха с помощта на сина,  измръзналите си  сухи пръчки и клонки  и  облякоха цветната си  пролетна премяна.  Пчелите, полетяха с  гърненца, зажужаха   по цветовете, хем да ги опрашат, хем  да съберат мед.  Черешата и  ябълките се отрупаха  с плод и птичи песни.  Сините сливи , горе-долу. Ябълката–петровка, поруменя. Но  прасковите и кайсиите хич ги нямаше.

Всеки път,    като минаваше  да полива  зеленчуците, дядо  Митко  оглеждаше кайсията в дъното на двора. Това дръвче  му бе особено скъпо.  Отгледа  я  сам.  Като дете!   От една нефелна и  дива  фиданка.  Ашладисва  си  я, тори я, полива я;  заби  до нея един здрав салкъмов кол,  та я укрепи срещу  ветровете;  варосва я, пръска я с химикали срещу вредители и болести  и сега,  след  5 години, като гледаше  колко красива  е оформена  короната и , не можеше да и се нарадва.  Само дето още не знаеше какъв е вкуса и…

Последните няколко дни бяха много горещи.  Слънцето, прижуря, прижуря,  па като се изтощи  изпарило и последните капки вода от градината, се наведе  уморено да спи.  Колкото  по  се навеждаше  зад хоризонта, толкова  по лъчите му  пълзяха нагоре по клоните на дърветата.

Дядо  Митко току-що бе  пуснал   помпата на герана и почна да полива.   Живителната вода  затича на помощ на  завехналите корени   на чушките, а  погледа му , за кой ли път,   се вдигна  към кайсията…  Там  горе,  на едно от най-високите  клончета-водачи,  огряно от  последния слънчев лъч, … заблестя,  като„топче за тенис” от старо злато,  една самотна,  жълто-поруменяла  кайсия  и  му се усмихна,  примамна и  невинна,  като  жадувана  девица…

Развълнуван, той взе  миналогодишното си приспособление –   „Плодоберка”  и  внимателно, като свещенодействие откъсна  толкова мечтания плод.   След годините на   мечтание,  дългоочаквания плод стоеше в дланта му.  Мекотата на  нежния мъх, изваяната от природата  в изящна форма от конденз на слънце и цвят  на старо злато,  вещ, го  хипнотизира…

Мислеше трескаво.   За първобитния човек и намерените диви плодове, за тръпчивия им   и кисел вкус,  за горчивината и блудкавостта на  плодовете  им,  за  предназначението и  да продължат рода,  да  оцелеят сред  дивата борба в природата. Мислеше за  хилядолетията в които  хората   бяха селектирали, моделирали и  подпомагали природата в създаването и усъвършенстването  на  вещи,  животни  и растения – един  безкраен процес, който наричаха прогрес.

–         Майко! Заповядай!   Ето го първия плод на моята  кайсия ! Опитай я!– каза той и нежно, само с едно завъртане на  ръцете , раздели плода на две равни части.  Костилката  сама се отдели  с кафявата си кадифена  повърхност и откри оранжевите тургорни клетки на еликсира..

Опитаха я!

–         Ммм, много е вкусна! – каза  старата  жена.  –  Наистина е хубав  сорт, майка! – допълни тя  и  като погали с топлия си  майчин поглед сина си,  помисли: „ Метнала  се е на мен,  костилката ми!  Работливо и добро ми е момчето”.

–         Направо е превъзходна! Струваше си усилията и чакането, майко! Догодина ще е отрупана с плод –  каза сина и.

После двамата преглътнаха парченцата и почувстваха  с  душите си:  плода им,   е  с  вкус на щастие!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.