Mitkoivanov's Weblog

януари 18, 2016

СБЛЪСЪК – разказ

1440013511704

          Когато от 13 февруари до 3 март 1878 година, в Истанбулския квартал Сан Стефано, се водили 20 дневните преговори за узаконяване победата на Русия в Руско – Турската Освободителна война ( 1877-1878 година), в  малкото българско село Пордим, където били главните квартири на Руската и Румънска армии, при обсадата на Плевен,   нямало нито един циганин. Над сто и тридесет години по късно се случи следното.

***

Умореният юнски ден тръгна след залязващото слънце и се накани да спи. Закъснелите  пчели понесоха пълни  гърненца  и се прибраха в тридесетината кошера на братовчеда Боян . Жуженето в клоните на голямата кичеста липа, пред дома му,  се стопи,  като мед  в устата на млада невеста. Дузина   гургулици се гушнаха по двойки и омаяни от уханието на липовия цвят и  настъпващата  тишина се приготвиха да спят. Вечерницата  поведе от изток нощната тъмнина и започна да покрива земята.

В този момент, от към циганската махала, приближиха силуетите на двама мъже. В ръцете им  блеснаха остриетата на  брадви.  Двете прокрадващи се сенки  се спряха несигурно под нацъфтялата липа и единия рече:

– Я ма дигни малко да видя, да не са тука! – после стъпи в хванатите на столче ръце на другия и заоглежда двора. –   Няма никой!

– Явно,  тази вечер няма да се прибират! Сигурно  ще спят в града при децата си. Сега е момента! – заключи другия.

Установили, че стопаните ги няма,  сенките се огледаха още веднъж в двете посоки на улицата и с ловкост, на която биха завидели даже някои  маймуни, се покатериха на липата.  Там, подплашени от присъствието им,  гургулиците  изпляскаха в листата  и излетяха прокудени в здрача. Без много канене двамата секачи започнаха събличането на липата. Под ударите на безжалостните им брадви, обсипаните с цвят клони, полетяха от върха към земята. Допира от всеки падащ клон, с  още не  отсечените, звучеше  като въздишка на умиращ. За броени минути, оголените изправени върхари, забиха острите си върхове в потъмняващата синева. Земята се зарина с труповете на безразборно нападали клони и заприлича на бойно поле след битка. Липата започна да се превръща от нагиздена красавица в разсъблечена на сила, стара жена.

Тогава на пътя, под наполовина осеченото дърво,  изскърцаха автомобилни спирачки. От колата слезе братовчеда Боян – стопанина на липата. Беше около петдесет годишен, среден на ръст, с права пепелява коса и едри рижави мустаци, мъж в силата си. Орловия му поглед  привлякоха  протегнатите за помощ вейки и му посочиха горе двамата утихнали  злосторници.

–    Какво правите горе,бе? – попита строго намръщения стопанин.

Дървото му отговори с мълчание.  Злосторниците се ослушваха прегърнали  по     един дебел, още не  окастрен клон и мълчаха.

–   Вас питам, бе, ей, вие двамата!  Какво правите на липата?

–  Събираме липов цвят, какво правим – проговори неуверено тъмния силует от по ниския клон.

–  Че тъй ли се бере липов цвят? Я вижте какво сте осакатили  дървото.

–   Тъй знаем, тъй го берем. Не е твоя работа как събираме липов цвят? – тросна се добилия кураж силует от най-горния клон.

–  А къде ще ми събират мед пчелите? Слизайте веднага и да ви видя гърбовете! – нареди стопанина, а в гласа му се долови  раздразнение, още повече че по природа си беше кибритлия човек.

–  Липата е на пътя,  не е в двора ти ? – опъна му  се единия и продължи да осакатява най-отрупаните с липов цвят клони.

–  Може да е на пътя, но е пред моя двор и дядо ми не е я садил за вас! – „запали” Боян и вече ядосан се закани: –  Спирайте да сечете и слизайте, да не ви сваля  набързо!

–  Щом е на пътя значи е на общината. Нищо не можеш да ни направиш!- противопостави се  по-високо стоящия и нареди. –  Влизай си кротко в къщи и  не се заканвай, че да не слезем с брадвите!

–   Какво? Мамка му, ей сега ще ви сваля,  като зрели круши ще ми нападате! –закани се  стопанина на липата  и се втурна в къщата си…

 

След няма  минута време,  излезе  и се изправи под липата, още по ядосан.  В ръцете си държеше  двуцевка.  Всички  в махалата знаеха, че е ловец и то кибритлия.  Обстоятелства, които двамата секачи бяха забравили и подценили. Независимо от това,  пушката се пречупи между приклада и зиналите  цеви  налапаха два патрона 12 калибър. После собственика и я насочи нагоре и черните очи на пушката   затърсиха секачите.

–   Ще слизате ли, или аз да  ви сваля? – попита решително човекът с пушка.

Като не получи отговор той се изтегли до средата на улицата и зае поза за стрелба.

Прегърнали клоните пред тях, двамата секачи мълчаха,  като парализирани. Човекът с пушка, насочи ококорените и дула  към две мигащи от страх звезди и стреля.

–   Олеле бате Бояне, уби ме! – изрева уплашено по-ниско стоящия циганин и брадвата му тупна до дънера на липата. Почти едновременно се чу пукот на счупен клон и забързания да слиза секач, се приземи по очи, като забравил парашута си парашутист.

–        А така! Единия е готов! Къде е сега другия, да сваля и него! – рече на висок глас човекът с пушка и затърси с очи из клоните. В това време, падналия върху насечените клони циганин, се надигна на четири крака и като забеляза, че пушката не сочи към него, мълчешком, с летящ старт изчезна към махалата.

–     Слизам, слизам бате, само не стреляй. Няма да се качвам вече на липата  – замоли се втория секач и неговата секира също  се  кротна до първата.

–      Слизай бързо и изчезвай, че дяволите ща  вземат и тебе! – свали пушката Боян и зачака от разстояние…

И втория циганин слезе за отрицателно време. Скочи от последния клон  и като  застана изправен на треперещите си крака,  замига  и се замоли уплашен:

–        Моля   ти се бате Бояне, никога вече няма да се качвам на липата, само не ме убивай, моля те.

Боян го погледна,  па като видя разтреперания от страх мъж, напуши го на смях, но яда му не беше минал, та  троснато  му рече: – Взимай си брадвите и изчезвай, да не стрелям пак…

Циганина това и чака, дори и не погледна за брадвите, приведе се напред, отстъпи  заднешком, и като видя, че пушката е свалена, се обърна кръгом  та  избяга,  като вихър,  към махалата.

Останал сам, с още димящата си  пушка, окастрените  клони и осакатената липа, братовчеда  Боян, огледа бойното поле и  като извади в движение гилзите от пушката, влезе в бащиния си дом. На улицата остана тишината…

Но историята не приключи до тук. След броени минути,  наследника на имота и липата, излезе отново. Този път в  ръцете си държеше  бензинопил. Една такава моторна резачка, с  бръмченето на  която  дървосекачите в Коми АССР, десетилетия наред, обезчестяваха девствената тишина на Удорската тайга, плашеха зверовете в нея и изпращаха в България, милиони кубици дървесина.

Огнян приближи решително до старата липа,  издърпа рязко въженцето на резачката и рева на мотора  раздра вечерния здрач. Металните зъби на веригата се забиха в меката кора, застъргаха все по на дълбоко в  дървесната плът на липовия ствол, първо от едната страна, после от другата, докато под напора на собствената си тежест и раздразнението на резача, огромното разклонено дърво се наклони към пътя и се срина,  покосено,  на безлюдната улица…

Тридесетина минути резачката бесня по клоните  и  старата, кичеста  липа,   се превърна в безформена купчина нарязани дърва. Чак тогава, неприятния, раздиращ покоя на нощта мотор, замря. Настъпи тишина. Неразбиращата луна  огря  стореното…

***

… На другия ден сутринта, Боян прибираше с количката нарязаните дърва. Беше се поуспокоил. Прекарваше мълчаливо нарязаните пънове и докато колелото на количката се въртеше, или докато нареждаше нарязаните дърва под сайванта, в съзнанието му, като на филмова лента  се завъртяха сума ти мисли и спомени…

Спомни си  дядо си  Ангел!  Стареца,  както показва и името му, беше хрисим и кротък човек.  Дребен на ръст, родолюбив българин с голо теме и живи добродушни очи, дядо Ангел имаше жилав балканджииски корен.  Хората го помнеха  или както работи, или както чете книжка, вестник. Четиридесет години беше изкарал с един бъбрек и две пикливи крави. Никак  не беше лесно с едните кравки и петдесетината декара земя да изхранва семейство, та за това, като дойде социализма му олекна и един от първите влезе в Кооперацията.

Отдаваше му се и зеленчукопроизводството, но най си обичаше овощарството.   На северната страна, в дъното на трите декара  двор,  беше засадил 15-20 метра ивица от салкъмови дървета.   С тях спираше през зимата  студените северни ветрове и пречеше на навяванията, пазеше овощните дървета в двора си от измръзвания. Всяка година отсичаше по някое от салкъмовите дървета за строителен материал или за огрев, а по този начин хем ги просветляваше, хем помагаше по-бързо да израстват младите фиданки.

В  двора имаше и 2 ореха  –  единия огромен и стар, а другия по млад и перспективен. Няколкото ябълки, крушите, сливите, прасковите и кайсиите, та ако щете смокините и малините, всичките  бяха винаги, като за празник  –  добре изрязани, варосани и напръскани срещу вредители.

По цялата си ограда, дядо Ангел беше насадил и черничеви дървета.  С техните листа  отглеждаше   копринени буби. Но най-голяма полза имаше  от липата пред портата. Беше я посадил още в далечната 1925 година, когато баща му го отдели с жена и дете  в новопостроената къща.  Жена му,  висока и суха, кокалеста жена, беше  жилава и слаба българка от Пордим.  Беше му родила две деца, но имаше и  тежък характер, та и тя като шипката,  хем даваше плодове, хем вършеше  работа, но и бодеше и драскаше с бодлите на характера си.  С една дума, благостта и  приятните аромати изпълваха двора им, най-вече от цветовете на липата и цъфналите акации.За птичите песни в клоните на липата, за ароматния липов чай, който им даваше с цветовете си и за уханието им няма да ви говоря, но ще ви кажа, че най-голямата сладост в семейството на дядо Ангел се получаваше в десетината пчелни кошера, когато цъфнеха акациите и  липата. Да, същата  липа, дето снощи той, Боян – внукът на дядо Ангел,  прибрал се от града за да живее на село сред природата и да се грижи за наследствения имот…беше отрязал в яда си…Вече съжаляваше!

–    Бояне, Бояне, тука ли се бе! – провикна се някой от портата.

Бяха двама полицай!

–    Тук съм! Какво Ви води насам – попита  Боян,  като ги посрещна на портата?

–    Сгазил си лука! Трябва да дойдеш с нас в районното

–     За липата ли? Че тя си е моя? Що да не си я отрежа?

–     Не е за липата, майната и на липата. По лошо.

–     Вземи пушката и да вървим в районното! Шефа те чака. Нареди ни без теб и пушката, да не се връщаме. – Намеси се втория полицай, когото Боян познаваше. – Като дойдеш шефа ще ти каже!

–    Тръгваме ли? – настоя първия полицай.

Като чу за пушката, Боян го жегна под лъжичката и работата взе да му се изяснява. Но не се притесни! Познаваше началника на районното и даже беше сътрудничил не веднъж на полицията, като  поемно лице. Случваше се да го вземат със себе си,  при разследвания и претърсвания в съседни села. А и понеже работеше като охранител в кооперацията си му имаха доверие.

–   Добре. Няма проблем. Само да се преоблека и да взема пушката.

***

След около 10 минути Боян вече беше в кабинета на началника. Пушката му се сгуши на сигурно в металния оръжеен шкаф, да   почива.  Началника на районното и Боян спокойно  разговаряха.

–  Ти снощи наистина ли стреля по циганите на липата?

–   Че стрелях, стрелях, ама не съм стрелял по тях. Стрелях само един път и то във въздуха,  само  да ги сплаша.

–   Е няма що. Уплашил си ги. Ама сега ти малко трябва да се уплашиш. Щото работата е сериозна. Има подадена жалба срещу теб. Не е трябвало да стреляш.

–   Как да не стрелям? Че аз като ги заварих в мръкналото горе, и като видях вече липата наполовина осакатена, побеснях,  идеше ми направо да гръмна и двамата.

–   Добре, че в яда си не си гръмнал някой от тях, че си отиваше и ти с него.

–   Началник, ама то не се изтрайва вече. На времето от нашия двор до циганската махала имаше близо 100 метра поляна. Пуйките и кокошките на съседите си пасяха спокойно по поляната и никой не ги крадеше, сега ги крадат от курниците в дворовете. Тогава бяха само седем осем  къщи. Сега са над петдесет  и наоколо целия квартал  завзеха. Заграден съм, като в остров, а  и вече ми подричат да им продам бащинията си.

–    Бояне съчувствам ти, но не мога да ти помогна. Дай да мислим какво ще правиш!?

–  Ще правя аз, ще правя, като ми писне някой ден, че като почна та на ред – оживи се на ново Боян и продължи разсъжденията си.- Що стана така?… На времето, дядо ми имаше три декара овощна градина. Беше от другата страна на циганската махала, до сами циганските къщи и никой не ни правеше поразии. Работеха си с каруците в задругата, в ТКЗС-то във фермите, в строителството, по късно  в промишлеността заварчици, шлосери и какви ли не станаха. Тогава  даже жените им работеха в бригадите наравно с другите жени от селото. Тяхното  поколение и грамотно беше, на училище ходеха наравно с нас.   Болшинството от децата и също завършиха средно образование. Гледам ги сега, че работят даже по чужбина. Виждаш ли какви къщи направиха наоколо  и  колко къщи изкупиха от българите из цялото село… А бе тези от нашето поколение и децата и не крадат! Те бяха се научили да работят и да ценят чуждия труд. Имаха авторитет, хората ги уважаваха. Старите хора още говорят с уважение за ковача бай Желязко:  За Идрис, за Орхан, Гарчо – футболиста, дето играеше крило, ако щеш даже и за сакатия Цеко, щото и той сакат, хромав, но не чакаше на подаяния, а си изкарваше хляба с каруцата и кончето.  Но какво стана с техните внуци, дето пораснаха през демокрацията и тези младите,  дето се преселиха от други места, не е за разправяне: крадат, рушат, нападат стари   хора и къщи, раждат още като деца  и чакат за помощи от държавата. Изтървана работа ти казвам.

–    Бояне, ми къде са ти предприятията? Да не би те да ги продадоха, закриха и разграбиха? Айде да не говорим на тази тема, че до никъде няма да стигнем. Моята работа не е да политиканствам, а да спазвам закона. – прекъсна го началника и извади  прилежно изписаната жалба. – Чуй какво е написано тук!:  „Поради липса на пари за изхранване на семейството ми… се качих на липата  да събирам липов цвят… Липата се намира на пътя и е обществена собственост, ще рече и моя.” –  и по нататък. – „Закани  се, че ще ни свали и изнесе от къщи ловната си пушка…Направи опит да ни убие, като стреля по нас!” –  Разбираш ли за какво иде реч?  Прокурора ще бъде принуден да ти подигне обвинение: Опит за предумишлено убийство.

–       Че аз не съм стрелял по тях! Аз стрелях във въздуха.

–        И как ще докажеш, че не си стрелял по тях?  Скарали сте се, заканил си се, влезнал си в къщи и след като си заредил си стрелял.Лоша работа. Твоята дума, срещу тяхната. Но ти си един, а те са двама. Други свидетели няма. Каквито и обяснения да напишеш няма прокурор и съд дето ще те оправдае. Какво да  правим. Длъжен съм да задържа пушката и до довечера да ти взема обясненията.  Не мога да спра жалбата. Това е положението. Трябва да сезирам прокуратурата…

Настъпи напрегната тишина. И двамата замълчаха замислени

–      Единствения начин да се спре преписката, е да си изтегли жалбата – продължи началника и предложи: – Пращай хора при него и го моли да си изтегли жалбата. Трябва да се сдобрите. Предполагам, че ще ти иска пари, ама друго не мога да измисля. До довечера имаш време. Действай! Утре трябва да сезирам прокуратурата !

Като се  спомена  пак прокуратурата и Боян се плесна по челото.

–      Че прокурора ми е съсед в жилищния блок. Познава ме се. Сега нали съм свободен и мога де отида до града. Трябва да говоря с него. Ще го хвана у тях още в обедната почивка.

–     Добре действай, но имай предвид, че има и срокове.

–     Тръгвам с  колата веднага, за петнайсет минути съм  при него. Единайсет и половина е. Той си идва да обядва в къщи всеки ден. Дано да имам късмет.

И наистина дванайсет и десет Боян беше при съседа си и уплашен обясняваше положението, в което беше изпаднал, заради едната емоция. Прокурора го изслуша и макар в описанието на това  произшествие да имаше и комични моменти остана сериозен от началото до края на Бояновия разказ. Накрая му рече.

–     Бояне, ти май не си уплашил тях, а себе си!

–    Че както ми обясни началника на районното, то си е за уплашване.

–       Така си е, но по-спокойно, бе човек! Трябва да намерим легален начин за оправяне на ситуацията…  Колко годишен е казваш?

–       Малко над двадесетте. Но не го знам с точност. Той е от придошлите в последните години.

–      Знам какво ще направим – рече прокурора. – Предполагам, че е от „нашия контингент”. Я да го проверим малко. Кажи ми само трите му имена по лична карта и ЕГН-то.

–      Не ги знам!

–      Ми питай някой който ги знае! И това ли да те уча? Нали имаш телефон. Звъни! И докато обядваме трябва да му знам данните.

–     Бе мен не ми е до ядене. Ще се кача до апартамента да звънна до общината и веднага се качвам…

Прокурора още не беше свършил с обяда,  когато Боян се върна с  трите имена и ЕГН-то на  обвинителя  си…Вземи си от луканката. Аз съм си я правил от глиганско. За какво сме ловци, ако една луканка не можем сами да си направим. Удари му и една кока кола, а аз през това време ще влезна чрез интернета в браузъра си,  ще проверя. –  и извади модерния си телефон.

–    Кажи сега как се казва и ЕГН-то ! – после вдигна поглед, готов да пише по клавиатурата.

Боян му продиктува данните. Прокурора зашари по клавиатурата и след минута ровене в някакви виртуални списъци, последния рече.

–    А ето го сладура.Знаех си. От „нашите е”. Има три висящи дела. Няма къде да иде, ще си изтегли жалбата. Аз ще се обадя до районното да ми го привикат след обед. Възбуждам отново спрените му дела, а ти имай готовност да му кажеш, че ще го оправиш, ако си изтегли жалбата…

Така и направиха…

***

Още не беше мръкнало.  На портата се похлопа, някак плахо и притеснено. Боян излезе на пътя. Пред него стоеше  самия  жалбоподател. Главата му наведена,  погледът му забит в земята, ръцете му отпуснати,  не  могат да си намерят място,  ту се крият в джобовете на избелелия анцуг,  ту  кършат пръсти една в друга. Лицето му зачервено и потно от притеснение и горещината, стои като истукан и мълчи. Друг човек. Няма нищо общо със самочувствието и нахалството на снощния секач. Устата му като залепена,  опитва се да преглътне,  но езикът му сух като шкурка,  стърже по равните му бели зъби и посинелите устни и не може да изкара и звук.

–        Кажи, бе! За какво си дошъл? – помогна му Боян и затвори врата зад себе си.

–          Баати Боояне – запелтечи младежа и дигна поглед,  – аз такова.. дойдох за…

–        За брадвите ли? Сега ще ги дам – направи се на ударен  Боян.

–          Не бе баати Бояне.  Дойдох да ти се извиня за снощи.. за липата.

–         А, ти ли беше? – аз пък  помислих, че са те пратили за брадвите.

–         Извинявай бати Бояне, ние с братовчеда бяхме и решихме да изкараме някой лев от липов цвят, ама сгрешихме. Извиняваме се и ти искаме прошка, за липата де. Обещаваме, че вече няма да се качваме по липата.

–        Няма я, щото я няма вече. А братовчед ти що не дойде и той, та да го видя?

–        Него го беше страх да дойде. Ма ти не се сърди, бе бати Бояне, хора сме, комшии сме, трябва да си помагаме. Само нещо работа да имаш казваш и ние с братовчеда ще я свършим.

–        Не ща да ми вършите никаква работа. Работата, както виждаш в двора, аз и сам си я върша, ама не искам да ми пречите на работата. От тази липа пчелите знаеш ли какъв ароматен мед даваха! Сега къде ще пасат липов нектар? Ти дърво посадил ли си някога?  Знаеш ли, че тази липа беше посадена още от дядо ми? Ти женен ли си?

–        Женен съм момченце на годинка и половина имам. Заради и него и заради жената се качих на липата. Като няма работни места какво да правя?

–        А помислил ли си какво ще му оставиш в наследство на това дете? – започна да му чете морал Боян. – Се едно аз да дойда сега до вас и да ти взема каквото ми харесва.

–        Сгрешихме комшу! Прощавай! Виновен съм!

–        Добре! Хайде, простено да ти е! Сега ще ти изнеса брадвите, ей тук зад портата са. – рече Боян и докато циганина понечи да каже нещо, открехна портата и се присегна та извади двете виновни брадви и като ги подаваше продължи. – Пък дано си изкарвате почтено хляба с тях. Има хора дето ще ви платят дървата да и нацепите, сухи клони да изсечете.  Мислете, че трябва да остане нещо и след нас, на децата ни.- и му подаде брадвите.

Циганина пое брадвите и продължи да стои.

–       Какво, друго има?

–       Бате Бояне, абе аз да си кажа за друго съм дошъл, не за брадвите. Ама как да ти кажа?.. На голям зор съм. С голяма молба съм дошъл при теб…                         –       Какво и пари ли ще ми искаш?

–        Не бе бате Бояне, друга помощ ми трябва.

–        Казвай де стига си го усуквал!

–        Бате Бояне, нали ти казах, че жена и момченце имам!

–        Е да! Каза ми.

–       Ама аз не ти казах, че след обед ме викаха в прокуратурата.

–       Е та?

–       Ами имам и три прекратени дела, за кражби за други глупости. Бяха ги спрели заради детето и жената, пък сега от прокуратурата искат да ги възбудят наново.

–        Е и? продължи да се прави на ударен Боян. Аз каква вина имам?

–        Не бе бате Бояне, ама ако възбудят делата отново ще ме вкарат в затвора и кой ще ми гледа семейството?

–        И какво, аз ли да се грижа за тях?

–       Не  бе бате Бояне, ама добри хора ми казаха,  само ти си можел  да ми помогнеш,  да не ме вкарат в затвора, сега. Имал си познати в прокуратурата и ако ги помолиш за мен… нещата могат да останат както са си сега. Да съм си при жената и детето, де! За това те моля!

Погледа на Боян се спря на молещото мъжко лице, видя навлажнените бащински, човешки очи и за миг се видя в прегръдката на своя син, когато беше  на година и половина. Гърлото му се сви и без да говори повече, без да мисли за подадената жалба, отсече:

–       Добре де каквото мога ще направя!

–       Благодаря ти бате Бояне, господ да те поживи и теб и семейството ти!..

–      Хубаво, казах ти ще опитам, но не обещавам предварително нищо.

–       А бате Бояне, щях да забравя! Бях направил и още една глупост, ама я поправих.

–       Каква глупост?

–      Ами сутринта бях подал жалба срещу теб, че си опитал да ни убиеш, но одеве, преди да дойда бях в полицейското управление и вече я изтеглих.

–      Добре де, тази вечер ще видя с какво мога да ти помогна!

Съкратил по-нататъшния разговор Боян,  затвори портата от вътре. Спря  се замислен. Беше  в собствения си наследствен дом – неговата крепост,  и  се запита: Кой беше победител в  този безсмислен сблъсък?

***

На другия ден малко преди обед циганина дойде да  благодари. Оставаше при жена си и детето… От нямането си носеше и бутилка ракия с кутия шоколадови бонбони. Дойде да благодари за оказаната помощ.

***

След две години, когато цяла Европа бе залята от бежанци и емигранти от Близкия изток и  Африка,  Боян се пресели в съседното село. Наследствения  имот продаде на съседите си!!! Със себе си взе само кошерите.

 

 

 

Пордим

2016 г.

IMGP9422

Advertisements

март 28, 2014

НАСЛЕДСТВО!

Изображение

Когато баба Мара Монкова си отиде от белия свят, природата се разсърди. Зимата уж  мека и топла  се развилня,    виелицата и студа се спуснаха  в  гъста мъгла от бели като памук парцали и студ.  Ама студ  и сняг, дето виелицата за броени часове  промуши навсякъде и като зави с дълбоката си белота земята,  навакса за цялата година.    Такава зима, покойната помнеше само кога работеше на времето във  фермата  на „Дрен”,  та трябваше по два пъти на ден да минава напряко,  през завеяните от сняг до кръста  ЖП линии и ниви.

Множеството  хората влизаха при покойната, палеха свещ за бог да я прости и то не толкова за да стоплят душата и,  а по скоро  да стоплят своите. Зъзнеха, пристъпяха от крак на крак, разменяха тъжни и опечалени по някоя дума за живота и, и коментираха колко работна и разбрана жена била.

Накрая последвани  от  звуците на траурната музика, катафалката и шествието преминаха през центъра на Пордим, спряха за по минутка пред  сградата на ТКЗС-то и църквата и потънали в белотата на гробищния парк я изпратиха. Така баба Мара Монкова потъна  в зиналия  черен гроб и се сгуши в обятията  на отдавна починалия си мъж. Черната замръзнала пръст,  от шепите на близки и изпращачи, забарабани по дъските над ковчега, камбанния звън заглъхна и хората като хапнаха и пийнаха за бог да я прости се разотидоха.  Отредиха я…

Времето  неотклонно потече по обичайното си русло. Животът не беше свършил! Минаха девет  дена, после четиридесет, после два месеца  и снега се стопи.  Двете  сгушени гургулици  огласиха  с песента си осиротелия двор и събудиха пролетта. Най напред  надникнаха  едрите  бели  кокичета и минзухарите , после игликата  постла пъстрото си килимче, а  когато  розовите и сините зюмбюли разпръснаха  уханията  си, разцъфнаха  жълтурчетата и елегантните  бели  нарциси. Белия  божур  проби  с нежните си червеникави  вейки  гнилите листа  и коравата земя и се приготви  да покаже с едрите си пухкави цветове, защо го наричат императорско цвете. Синчецът и момината сълза  разклатиха  малките си камбанки  и зазвъняха веселата песен на  живота. Разноцветните лалета изправиха като знамена  цветовете си и одобрително  се залюляха  от топлия  повей.  По напъпилите кестени запърхаха  скорци,   високо в синьото небе  се изви ято  завърнали се щъркели. В разцъфналите  сливови клонки зажужаха пчели,  после  ги примамиха  прасковените цветове и  цъфналите кайсии…  Цветната градина и двора на баба Мара възкръснаха!  Орязаните лози заплакаха.

…И днес  хората, като  отиват и се връщат  от работа или  с покупки.  Минават по широкия булевард , извиват  глави  към ажурната ограда и радостните и  погледи   потъват  в цветната красота, оставена  ни от  баба Мара.

Мнозина се питат:  Ще бъде ли съхранена  тази красота?

ИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображение

 

юни 19, 2013

А ВЕЧЕРИТЕ ТУК СА ТИХИ !

И този горещ юнски ден избухна и се сгромоляса зад хоризонта на запад. Потопи се във вечерната прохлада и заспа да събира сили за нови „подвизи” и дела. Множество трактори и комбайни цял ден препускаха из плодородните земеделски блокове на Земеделска кооперация „Дрен” в Пордим и като ненаситни лами налапаха по близо 550 кг ечемик от декар. Природата се отблагодари щедро за положения труд.
Грохота от минаващите влакове, трактори, комбайни и камиони, като че ли за миг се стаи за кратката почивка и на пордимските механизатори и шивачки. Тук трудовите хора и интелигенцията не излизат на протестна разходка по жълти павета. Тук трудовите хора вечер почиват след тежкия изнурителен труд. С него те допринасят за прехранването и обличането на народа ни.
Тук не знаят какво са заплати от над две, три хиляди лева, не знаят какъв е лукса в прелитащите над тях самолети за задграничните курорти и шумните локали и барове в столицата. Те нямат луксозни автомобили и къщи, а в най-добрия случай карат автомобили втора употреба по за хиляда, две хиляди лева.
Малцина от тях се радват на по 50 лв.и хладната бира, които им дава поредната политическа партия за пътуване до окръжния град, било и на протестен митинг срещу собствените им интереси…
Тук нощем трудовите хора почиват. Моля за тишина! Мястото за говорене е Парламента ! Майка България не е уличница, господа!
Нека покажем пред света и себе си, че България е демократична, правова, парламентарна република! А най-хубавото господа, е че днешния горещ юнски ден, бе ползотворен и в Народното събрание! Решенията му са добри за България и нейния народ!..
Колко хубаво било, когато политическите евнуси се скрият! Просто няма кой да пречи на народа да твори, работи и се развива! Пред него се разкриват по светли възможности!
Останалото е разум, труд и съзидание!..

май 2, 2012

ЦЕЛУВКА НА ПЧЕЛА

Оказа се, че и приятните майски дни имат край.Свечери. През целия ден садих, копах и плевих зеленчуците. Накрая съжалих и прецъфтелите вече цветя, та взех, че полях и тях. Вярно: цветовете на игликата, зюмбюлите, синчеца и лалетата са прецъфтели, но с божата промисъл ги сравних, със старата ми 89 годишна майка и осъзнах, че и те като нея, вече не радват със свежестта и красотата си, но имат нужда от живителна грижа.
След близо 30 градусовата горещина през деня, въздуха се освежи. Захладя. Само гръмогласната радиоточка, дезинформиращо продължи да се горещи и надвиква с вечерния лай на псетата. Птиците запяха приспивната си песен и се сгушиха по двойки в разлистените клони на нацъфтелите акации, кестени и плодни дървета, за сън. Врътнах копчето на високоговорителя и в родния, пролетен дом се разстла благодатна тишина. Настъпи време за равносметка.
Бях доволен! Само над дясната ми вежда, неприятна, сърбяща болка ме върна в действителността…
Вчера по обед, провокирана от миризмата на изпотен от работа приятел и опитващата се с резките движения, негова жена, да го защити; някаква, обикновена, трудолюбива и незлоблива пчеличка ни удостои с вниманието си. Жужеше пчелата край нас и кръжеше войнствено, над главите на приятелите ми. Когато се сви в буйната коса на жената, а аз, като всеки нормален кавалер, опитах да се намеся, това малко, творение на природата, взе че се възхити от постъпката ми и навярно вече влюбено в мен … се спусна та ме целуна по веждата. ..Не със страст или яд, а просто така, като милувка, мимоходом. Целувката и ме парна под веждата, жилото и остана, а тя умря…
Слава богу не съм алергичен. Болката се търпи. Макар и с подуто око, ще я преживея. Но тази целувка и сърбежът от нея ме накараха да се замисля: мога ли като пчелата, с пълното съзнание, че ще умра, да защитя труда си и позицията си в живота!?

април 3, 2012

КАРУЧКА ТОР – поетико прозаично

  

            Като в някаква мистична среща,  стана случилото се със мен:    Стопления  ден жужеше ,  и светът е обновен.   Щракат ножици из клони, режат  в сухите лозя;  порят сечивата в двора , гонят гнилите листа .  Семена в лехите разпилявам  и поливам  ги с вода. Пара от земята се издига,  пърхат птиците с крила. Любовта ли в тях говори? Май, ДОШЛА Е ПРОЛЕТТА!

     Пред вратата  се   примоли,  кльощав   циганин с тъга:  – Нека  – казва -договорим,   ще докарам  тор,  срещу храна…  

      Гледам аз Човека през стобора   и магарешката му кола:  –  Колко лева – викам –  искаш, че ми трябва за цветя?

      –  Седем лева  – пита – искам,  но каквото ми дадеш…Може да изкараш,  от мазето зимнина.  За тора ти гарантирам, че е точно за цветя… От далече ще докарам, ще разхвърлям и добре ще наторя!..

        И докараха събратята във  двора, каручката  магарешка с лайна. Разпиляха драгоценното гюбре:   из лехите,  с   ягодите  и  цветята, под лозите и  овощните  стебла…

        Дадох,  както се разбрахме,  бутилка вино и храна. А макар, че  времето  делеше,   пенсионния ми весел ден, сложих, без да се замислям и  дестак от мен.

    Нахранихме му значи и  децата, снабдихме  в двора,  флората  с храна. Красота си купих днеска,  цветна ми е пролетта!

август 2, 2009

ПРАВ СИ БУДАЛА, ПРАВ СИ! – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 8:35 am

           Тази  година зимата беше мека и къса. Април се настани рано край новите блокове на строителите от СМК-то и започна да събира жените им на раздумка.

          –   Ох,  на моя не знам какво да му готвя. Мислех да сложа една  картофена яхния , ма той,   не яде картофи.   Ще взема да му сложа един бял орис.

          –  Аз пък се чудех дали да не сложа е дно постно зеле,  моя пък зеле не яде? Ще си му сложа един зелен фасул, да яде него.

          – Е, вие пак сте по добре. Мъжете ви,  все ядат по нещо. Ми моя  Горан, като не яде нито картофи, нито ориз? За постно зеле и за зелен фасул въобще да не говорим. Е за това, като е будала ще си му хвърля,   пак,    две пържоли да се мъчи с тях.

                                              ………………………….

          Горан  е шофьора на бетонпомпа.   Викат му „Будалата,”  в кавички,  защото е тарикат, умее да си гледа личния интерес.Философията му е  такава :

        -Ако нямам полза от нещо, по важното е да нямам и вреда-  споделяше той.

        Докато другите правят по 15-20 курса, Будалата,  като шофьор прави по 10  курса.    Докато другите работят по 5-10 часа допълнително, Будалата работи по 3-4. Но накрая, докато другите получават по 400-500лв. Горан Будалата и бригадата му получават по 600-800 лв. Умее без много приказки да се урежда. За това са го признали всички в СМК-то за тарикат и му викат Горан „Будалата”.

–         Ванка, не е важно каква заплата получаваш, важното е какво  и колко  носиш в

къщи на жената – казваше Будалата на  Иван Пордимския, тарикат като него и схватлив за келепира колега.  Каква далавера да завъртят, къде на частна виличка бетон да налеят и колко пари да оскубят, бързо решаваха.

                                            ……………………………..

 

         Пордимския беше дошъл от  проподавателско и инспекторско място в  ПУЦ-а, преди 2 години. Заряза канцеларията и дойде на бетонпомпата. Стана работник  и взе по-голям апартамен и заплата. Тъй като беше и партиен секретар в ПУЦ-а, ползваше се с уважение от  ръководството.  Тази вечер, след работа го викаха за нещо.

–         Иване – започна Директора – Как е, как я карате на бетонпомпата? С плана сте

добре, иначе как сте,   разбирате ли се?

–         Разбираме се др. Директор!Работата е обща, няма какво да делим – отговори

кратко Иван и напрегна сетивата си на къде ще забие началството.

–         Така е Иване и ние сме доволни от вас.Добър ви е колектива. За 1-ви Май, пак

сте ударници.  Само, че изникна един деликатен въпрос- пое профпредседателя и дойде та седна до него  – и тук, ръководството сме затруднени как да го решим?

–         Става  въпрос, че само след  седмица е Празника на труда – 1-ви  Май-

подхвана и партийния и се изправи. Значи нямаме много време за обсъждане.

–         Иване – продължи партийния – Днес ни съобщиха от ОК на БКП, че за

колектива на СМК и по конкретно за колектива на вашата бетонпомпа, като ударници с най-високо изпълнение на план,  а е определен един Орден  „Трудова слава”. Това изключително висока, морална награда. Но е една, а вие сте четирима.

–         Мислехме да дадем ордена на теб, като отговорник на звеното. Ти си и партиен

член. Още от ПУЦ-а всички те познават. Имаш авторитет сред хората. Слушат те- каза профа.

–          Аз съм от най- скоро на бетонпомпата. Не върви някак си. Вчера дойде и

орден. Ще вземат да ме гледат на криво   хората.   Не толкова другите трима,  те на яве нищо няма да кажат,  ами останалите в СМК-то?  Пък аз, както знайте, исках да ме преместите на бетонпомпата най-вече за повечето пари.  Има ли нещо парично към ордена?

–         Ордена е най-вече   морална награда и то за колектива на бетонпомпата.   Е, не

е без нищо. Ще има по 80 лв.награда и за четиримата.

        –     За нас е много важно да не се изпокарате, щото всички имате принос, знаем, че

всеки от вас заслужава, че имате взаимозаменяемост. Но ордена  е един, а вие сте четирима! –  каза директора.-  Ти най-добре познаваш хората, кажи как да подходим?

–          Другарю директор – обади се и  секретаря на заводския комитет на ДКМС – 

При това положение, щом  Иван се отказва, не е ли по переспективно да наградим най-младия, Джони. Начетен комсомолец, с механотехникум, има и висок успех, можем да  помислим да го изпратим да учи. Честно казана, не е инициативен в комсомолската организация, но е изпълнителен и се ползва с добро име сред младежите.. Ако  му дадем ордена, ще е пример за младите и ще ги увлича. Нека дадем пример на младежите и да мислим за бъдещето.

–         Младенов, чакай малко. Съгласен съм с теб, вярно е, че вие сте резерва на

нашата партия и дето се вика, вие ще ни определяте пенсиите. Познавам и момчето. Свястно е. Но още е младо. Нека обсъдим по задълбочено, нали др. секретар?

–         Аз мисля, че трябва да изслушаме мнението на Иван по въпроса. Кажи Иване,

какво предлагаш?   Като профпредседател държа колектива да си определи сам. Нека поговори с хората, да обсъдят  и те да ни предложат.

–         Иване, става ли така?

–         Става другарю секретар,  утре вечер  ще ви дакладвам.

                                              ………………………………..

              На другия ден,  Иван Пордимския поведе, следния, изключително важен за стабилността на колектива,  разговор :

–         Горане, вчера ме викаха  в главката.

–         Що, какво сме сгафили? – разтревожи се  Баламата.

–         Не бе. Има един въпрос, дето ръководството на

СМК-то го постави да си го решим ние.Май ще черпиш!

–         Винаги. Щом е за черпене нямаш проблем.

–          Става въпрос, че за 1-ви май за нашата бетонпомпа,  е определено да ни се

връчи  Орден „Трудова слава”. Ама ордена е един, пък ние сме четирима. Аз вече си казах пред ръководството, че не играя. Мен слава ми не трябва, аз съм ти казвал,  дойдох при вас, щото е по платено. Ордена, трябва да го връчат на един човек от бригадата. Ти  какво ще кажеш? Държиш ли на теб да го връчат?  Заслужаваш за тази морална награда.

Горан Баламата, само го погледна и без да му мисли много, много, пусна думите „морална награда” и  „слава”, да минат над  него и  контрира със следния 

въпрос:

–         Нещо материално към ордена има ли, или само да се кича с него на

манифестациите, че да ме карат и байраците да нося?

–         Материалното е по 80 лева и на четиримата, независимо кой ще се качи при

деловия призидиум да му го връчат.

–         Иване, ти си тарикат човек, кажи за какво ми е тогава? Не си струва, да го

взема който иска.  И на мен, като на теб, жилище ми дадоха,  обзавеждане ми трябва  и деца студенти имам.   Орден ми не требе, мен пари ми трябват категорично отсече Горан  Будалата.

–         Кого да предложим тогава,   Джони комсомолеца или Теодоси Влаха. И

двамата стават. И двамата   работят и  заслужават. Единия комсомолец, другия партиен член, като нас. А влаха и мерак си имат за такива  работи, що му викат Влаха? Да не вземат да се изпокарат?  Какво ще кажеш, кого да предложим, Влаха или Джони?

–         Иване, Джони е готин, но е много младо момче, зелен е още. Ако предложим

него и му връчат медала,  Влаха ще подскочи. Олекваме  и ние, па и пари няма та да почерпи момчето. Отиде ни авторитета на зрелия колектив. Аз викам, ордена да го връчват на Теодоси. Строител на години. Какво  ли не е работил в строителството. И при нас  си тежи на мястото?

–         Хубаво,  Теодоси да е,   но ти говори с  Джони!- съгласява се  Иван и сяда да

гледа предстоящия сеир.

              И ето ги,  от към лавката в бетоновъзела се задават въпросните Джони  комсомолеца и  Теодоси  Влаха.   Джони върви напред, а след него подтичва Теодоси.  Ръцете им са награбчили  кебапчета, хляб и бирички.  Ситния Теодоси все бърза да излезе крачка пред Джони, а ма не му спори, щото докато  Джони със своите 190 сантиметра, направи една крачка, то на  Теодоси му трябват две, че и повече.

        –    Пичове –  подхваща ги от далече Горан Баламата.- Давайте тука яденето, че един много важен въпрос имаме за решаване.

        –   Пак ли извънредна работа, бе Горане? Или си набарал някоя частна кирия?- пита Теодоси.

        –   Теодоси,  работата е сериозна. Имаме партийно поръчение.Тоз път работата е  отговорна –  държавническа и от вас двамата зависи авторитета на бригадата и СМК-то.

–         Бре Горане, ти като я почна, като че ли в космоса ще ни изстрелват – реагира

Джони и поглежда към Иван за жокер. Иван само му намига – „Трай си!”

–         Джони  – прекъсва го Горан и с още по сериозен глас проддължава. –   Момчета

след броени дни е 1-ви Май. Ще ви кажа нещо, ама да не вземе да се изпокарате, щото е само едно за цялата бригада. Ние с Иван се разбрахме не играем. Отказваме се във  ваша сметка.Вие си решете.

–         Какви ги плещиш бе Горане, Казвай най-после за какаво става въпрос – не

издържа и  Теодоси.

–         Ще ви кажа, но имайте предвид, че ръководството иска много добре да

помислим, да не стане така да се смее целия колектив, че и града на избора ни.

–         Хубаво де стига си увъртал, ако ще казваш нещо казвай, че бирата  се стопли –

напира и Джони и отваря по една бира. – А наздраве, че както ми е присъхнало гърлото хич не ми е до приказки.

–         Наздраве, дружина –  вдига биричката  и Иван и също изгубил търпение взема

думата. – Горане какво го усукваш, казвай с едно изречение, че за 1-ви Май,  за един човек от бетонпомпата може да получи Орден  „Трудова слава”. Иска се да е дългогодишен  строител,  да е политически активен, с авторитет и разбран, та да служи за пример на хората и те да го приемат. Аз се отказвам, щото макар и отдавна да съм в  СМК-то, на бетон помпата съм сравнително от скоро.  Предлагах да връчат  ордена на Горан, ама и той отказа.

–         Що бе Горане, ти си най дългогодишен на бетонпомпата и си партиен член? –

учудва се Джони.

–         Джони, млад си още, зелен си , живота е пред теб и ще се научиш да

преценяваш  нещата от всички страни. Разбери,  нещата за хората не са такива каквито са, а такива каквито изглеждат в очите на хората. Представяш ли си какъв майтап ще падне: „На Горан Будалата му връчили Орден „Трудова слава”. Будалата е нашия   пример. Да станем всучки будали!”    Не върви нали?

Джони се замисля и нали си е младо и с бърз ум заразсъждава  на ум „Нещо не ти

вярвам Горане, чак пък толкова да се замислиш ти пък и чичо Иван, какво ще кажат хората не ми се вярва. Като взехте апартаментите и след туй като се разширявахте не ви пукаше, че много хора негодуваха. Не неможете ме излъга. И на мен не ми трябва орден, та нали после ще ми го изкарате през носа. Де каква по тежка работа излезе все мен ще пращате щом съм орденосец,  да   давам пример. Мерси! Я и аз като вас” – и  вече на глас разпалено каза:

         Прав си Горане, никой не ще да е будала. Ама и аз не ставам, щото съм най

 малкия. Има да ме гледат на криво от другите бригади и да се подиграват „Почнаха да раздават ордените на детсата градина! Че толкова в това СМК няма ли солидни строители?”   –    Аз викам да е  Теодоси! И на възраст е солиден, партиен стаж си има, и е един от най-дългогодишните строители.  Нека да предложим него за ордена!

        Горан това и чака.Още не затихнали последните думи на комсомолеца и преди

да се усети Теодоси какво става, Горан се изправи и най тържествено, с глас нетърпящ възражение,  хвана мазолесттата  строителна десница на Теодоси.

–         Честито Теодоси. Решено е с пълно единодушие!  Ти си нашата гордост.

 Ха сега наздраве, пък на 1-ви Май след като ти връчат ордена, ще си направим един банкет, щото с ордена ще има и парична награда –  по 80 лева и за четирима ни.

И преди още Теодоси да успее да каже нещо,  Иван и Джони също му

 честитиха  Орден   „Трудовата слава”- ІІІта степен .

             Така,  Теодоси Влаха се окичи   с него за цял живот, щастлив и доволен от себе си,   на самия празник на труда

               След манифестацията,  както си му е реда,   Теодоси плати и сметката  за  банкета – орденоносец е, почерпи.    Осемдесетте лева не стигнаха та  Иван, Горан и Джони  му  събираха още по още 20 лева. През седмицата Теодоси  Влаха продължи  да черпи, щото приятели много,  пък той  орденоносеца е  само един  в СМК-то. Накрая  и заплатата му свърши, жена му започна да го гледа накриво, а на на него му се прииска въобще да не бешее ставал орденоносец.  На всичко отгоре,  де каква по трудна задача има все него  почнаха да пращат, че  като орденоносец с авторитета  си да увлича масите.

               Иван и Будалата си подхилкват отстрани и си говорят:

–         Иване  разбра ли, че бях прав като ти казах: Не е важно колко и  какво

получаваш,  а колко  и какво носиш в къщи на жената!

–         Прав си  Будала, прав си!

юли 29, 2009

МОИТЕ МАЛКИ РАДОСТИ

   Vilford, благодаря ти за поканата  да се включа в Радост за душата (х6)… …Разказите по късно!

За сега:

               1.   ДА НАПРАВИШ ДОБРО   

IMGP4609        

Помогнах и да си направят гнездо. Пролетта замазах дупката над разваленото  от врабци и плъхове гнездо, после всеки ден разливах вода в градината за да имат строителен материал и те ми се отблагодариха.  Измътиха  си ластовичета   и  сега неспирно кръжат, изпълвайки  двора с веселото си чуроликане…..Така ластовичките в бащината стряха, душата ми сгряха.

       2. ДА  СИ  ПОЛЕЗЕН НА ХОРАТА

      Отидах  в селската аптека да взема животоподдържащите лекарства на бабите от махалата.  Съпруг от младо семейство ме заговори и каза:” Ти не ме познаваш, но ще ти кажа, че много вярно си описал  всичко. Така е както си го описал.  А помниш ли , че на улицата е имало и геран?”…

      Не помнех,  но се почувствах значим и полезен.

      Докосна ме  щастието,   че писаното от мен не е безмислено,   че има хора които ме четат и съм и полезен.

 

   3. Осъзнах какво е  ДА СИ УДВОЛЕТВОРЕН ОТ ТРУДА СИ!

       Тези дни си бях  на село. Поработих.

       Подстригах тревата на улицата зад къщата и родния ми дом заприлича на заресан  младоженец.

      Старата желязна порта блесна в  бяла  боя и сребърен феролит.

      Изпитах върховно удоволствие, когато видях, че бащината  55 годишна къща погледна с нови очи  на света, погледна ведро и весело,   погледна с  боядисаните от мен прозорци с бяла блажна боя, рамките с майско зелено и хоросановите фризове с варно мляко.

      Усетих райския вкус на засадените от мен зеленчуци, на сварената от мен ракия, на плодовете от посадените от мен ябълки и  сливи.

      Изпитах радостта от извършена  работа.

       4.     ДА  ОЧАКВАШ  ВЗАИМНО ЩАСТИЕ С ХОРАТА КОИТО ОБИЧАШ

        Очаквам от 1 август  да сме отново заедно с внука и съпругата на почивка , да плуваме , да играем тенис  и шах, да четем   художествена литература,   да съчиняваме разкази, да се разхождаме и радваме на  взаимността си,  да си признаваме, че се обичаме!

     5.     ДА  ОТКРИВАШ КРАСОТАТА В ЗАОБИКАЛЯЩИЯ ТЕ СВЯТ 

Поглед на юг

Поглед на юг

 

 и поглед овлака на север

и поглед от влака на север

            Радва  ме  пътуването из страната.   Ожънатите безкрайни блокове в Северна България. Радва ме изгрева и залеза,  стремежа за чистота и подреденост в родното ми градче Пордим, в Пловдивския жилищен район „Тракия” –  израстнал от нищото заедно с детето ми.

        6. ДА ИЗПИТВАШ РАДОСТ ОТ СРЕЩАТА С НАЙ БЛИЗКИТЕ СИ ХОРА

       Радват ме срещите с брат ми и майка ни, споделените спомени за изживения  им живот, равносметката и извода, че не напразно сме живели. Че децата ни са вече устроени и възпитани, че сме допринесли да станат човеци.

     7.  ДА ТЪРСИШ ПОЛОЖИТЕЛНОТО И НАДЕЖДАТА ВЪВ ВСЯКА ПРОМЯНА

           Радва ме, ако щете и това, че България   циливизовано  сменя своята   власт  и продължава пътя си към просперитет, въпреки грешките на растежа.

  8.   ДА   ТЕ   РАДВА  И  САМОТАТА

Picture 002

           Понякога се радвам и на  самотата. Тогава,  необезпокояван мисля и осъзнавам,

че съществувам!

октомври 7, 2008

ТРУДЪТ КРАСИ ЧОВЕКА – приказка

Filed under: внуче, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:48 pm

     

„Трудът ни избавя от трите най-големи злини: скуката,  порока и бедността.”

 

                                                    Волтер                                                                                                                                                                              

 

 

 

      Имало едно време един работлив и умен старец.  Дошло време да умира.  Събрал той  тримата си сина  и им казал:

 

–                             Синове мои,  дойде време да  поемете своя

 

път сами в живота. Ще ви разделя каквото имам. На най-големия , оставям къщата, която  градих с много труд и обич. На  средния оставям кръчмата с  виното. На най-малкия оставям земята  с която се борих цял живот.

 

       И заживели  тримата братя с бащиното имане, кой както разбира живота. 

 

      Най големия се разположил в просторната къща и заживял спокоен, че има сигурен покрив над главата си. Спял си  до късно, топлел се на бащиното огнище и не подхващал никаква работа. Скуката го обхванала още повече и той станал още по мързелив. Но времето си летяло. Идвали  есен и зима, ветровете брулели къщата, дъждове и снегове я затрупвали, лятото слънцето я напичало и обгаряло боята по фасадата и прозорците.  Най-големия брат само скучаел. Не се хващал да я  стегне, да поправи покрива, оградата, да постегне вратите и прозорците, само  лежал и скучаел. Малко по малко къщата  овехтяла и  се разрушила.  От мързелуване и скука, тялото на най-големия син залиняло, мускулите   му отслабнали, а лицето му погрозняло от завист и страх, че ще остане на улицата.

 

      Втория брат, дето получил кръчмата и виното, се настанил в нея.  Започнал да продава от виното и най вече да пие с приятели и женски компании, да играе на комар с надеждата, че изведнъж ще спечели много пари. С една дума отдал се на пороци и не усетил кога бащиното вино и готовите пари за търговия се стопили. Постепенно, доскорошните му приятели, мъже и жени се оттеглили. Останал  сам и оглупял от многото пиене. Лицето му почерняло и се набръчкало от алкохола и цигарите. Нещо повече. Стигнало се до там, че от алчност и неразумност,  лъжливите му приятели го изиграли на карти и той загубил и кръчмата.

 

       Най-малкия, дето получил нивите , макар и да бил слаб и още неукрепнал се захванал здраво за работа. Спретнал  си една малка колиба и започнал с труд и пот да обработва земята. От тежкото рало и работа тялото му заякнало. Станал здрав и силен, красив и умен. Постоянно се учил как да обработва земята, какви зеленчуци и плодове да произвежда, как да ги съхранява. Намирал  време в  кратките почивки  и книжка да прочете. Научил  се, как най-добре да продава плодовете от своя труд. Започнал  да търгува!  Спечил пари. Разширил  стопанството си.  Построил си нова и красива къща,  ходел  чист и спретнат  и не спирал да се учи,  да въвежда новости.  Станал най- личния  момък на селото. И както си му е редно, се оженили с най красивата мома. Родили им се три деца и те заживели  влюбени и щастливи. Всички го уважавали и обичали.

 

      Той бил потвърждение на народната мъдрост: Трудът краси човека!

 

 

 

                                                     

 

Блог в WordPress.com.