Mitkoivanov's Weblog

август 9, 2015

УНИКАЛЕН АВГУСТ

DSC00116
Ноща е бременна!
Уникален август! Това ще бъде единствен път в нашия живот, когато ние ще преживеем месец, в който има 5 понеделника, 5 съботи и 5 недели! Това явление има място само един път в 823 години. Последния път такъв месец е бил в 1191 година, а следващия път ще бъде чак в 2837-ма. Китайците наричат такъв месец Шепа пари! Така че… ако искате вярвайте, ако искате недейте, но се препоръчва да изпратите това на всички свой приятели и след четири дни (както на нас обещават), ние ще получим приятен паричен сюрприз. Така ни обещава Фэн-шуйGultara, понеделник!

Advertisements

август 8, 2015

КОПНЕЖ

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , — гравитон @ 11:34 am

DSC00112

Копнеж за полет!

юни 1, 2015

ЗАЩО СЪМ БЕСЕН?

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 6:02 pm

DSC_0089 Кълвачът

И аз, като болшинството, лоялни към управляващите, и в частност  към бащицата ББ, се прибрах на село, да гледам картофи. Захванах се  да садя и зеленчуци, да отглеждам домашни животни и птици, сиреч да се самозадоволявам  и да увеличавам финансовите си авоари, та да изплащам милиардите заеми, дето натрупа на гърба ни Правителството на ГЕРБ.

Но думата ми не е за политиката. Просто искам, хрисимо и примирено да споделя с Вас, в каква идилия и благоговеене се озовах,  в какво щастие и наслаждение се потопих. Съдете сами!       Пролетта,  бавно  и неотменно, се промъкна в завещания от дедите ми,  селски двор. Свежия, пролетен въздух затрептя от пърхащите криле  на стотици прелетни птици и омайни чуруликания.  Цветя и треви,  овощни и декоративни дръвчета ме засипаха с уханията на разпуканите си цветове и аз се отдадох на безвъзмездно предоставена ми от  майката природа  аромотерапия .

В двора закипя живот.  Двете сиви гургулици  запрелитаха  с изсъхнали тревички в  човките  и започнаха да си поправят гнездото. Видели от тях ,  семейството ластовички   също понесоха  кал и сламки и след няколко дневна любовна игра, женската легна да мъти. Клоните на завързалите вече круши, ябълки, зарзали и череши  се пренаселиха с прелитащи славейчета, жълтурчета, орехчета и още дузина пеещи дроздове и непознати за мен прелетни птички. Снощи, даже един охранен или бременен таралеж се промъкна и намина да инспектира ставащото в двора, а най-вече зачервените ягоди.

Замаяни от чистия въздух , птичите песни и  физическия труд в борбата  с плевелите , след  всяко  оформяне на зеленчукова  леха, започнахме да посядаме  с жената  и отбили  се  комшии. Насядали около масата,   под  сенчестата  шатра, анализираме ставащото в двора и света!  На сладка раздумка,  бъзов и розов сок ( направени от жена ми),  се наслаждаваме на идилията около нас.

Тази година,  вниманието ни привлече  двойка пъстри кълвачи. Красивите птици  запрелитаха весело от дърво на дърво и обширния двор се огласи от  веселото им,  докторско почукване.   За наша радост и ужас на гъсениците  и червеите,  сврени в  прогнилите дървесни кори и клони,  семейството пъстри кълвачи се оказа много работно и продуктивно.  Нещо повече! Мъжкия се зае усърдно да гради дом.   Избра си  ствола на над 30 годишната  ябълка „Златна превъзходна” и запробива.  Чукне с острия си птичи клюн, майсторски  отлюспи  стърготинка дървесина  и я пусне на земята. После погледне от ляво  и от дясно зад ствола, обърне отревисто  глава назад  и огледа и двора. Неусетно,     до бетонното корито,  на  потъналата в прохладна  сянка чешма,  се натрупа внушителна купчина люспести стърготини. Жената ги измете и изчисти, а птицата упорито натрупа нови.Та така близо две седмици. Но жената не и се сърди, щото вижда,  как по няколко пъти през  деня,  женската птица прилита на вълни из двора и прави проверка на строежа. Влезне в  новостроящия им дом, огледа интериора и като излезе отвън, политне весело из двора,направи една обиколка над  подрастващите домати и малини, кацне  на стария прогнил прът над краставиците и щастлива се остави на мъжкия да я обладае.  Идилия!

Да, ама не , както казваше един дърт и изкуфял  журналист.

По клоните, като американски наблюдатели,  започнаха да се самонастаняват няколко  черни  неканени  косове.  Обикалят из двора , щъкат по тревата  и както си мислех аз,  кълват бръмбари. На два, три пъти ги засякох, че нападат като глутница,  работещия кълвач.  Връхлетят   го, а  той едва смогне да се шмугне  в дупката си и продължи да изкусурява къщата си.

Постепенно  женския кълвач започна по често да влиза в  изкопаната от мъжкия  хралупа и за наша радост, след още 8-12 дена, от вътре започна да се чува най-хубавата песен на живота –  гласчетата на няколко  новоизлюпени  пиленца.    Стоим ние на два метра  от тях, пием си кафето или ракията и ни е хубаво на душите, като гледаме щастливите родители,  да се любят и носят цели скакалци и насекоми,  за храна на малките кълвачета.  Ластовичките в гнездото правеха същото.

Косовете станаха още по нахални.  Не стига, че държаха  в обсада дома  на кълвачите, ами започнаха  да се зобят и с най-зрелите череши.

  • Тези същества са много мръсни твари – вика ми жената и добавя,  – ще видите, че ще прогонят кълвачите.
  • Теб ти се свидят черешите! – поднасям я аз, но си представям какво ще стане есента  с черното грозде по лозите.

А  семейството кълвачи, все така методично и неуморно, прелитат из двора, требят вредителите  и си хранят  малките.  Наблюдаваме ги ние как се редуват  да носят в дупката скакалци,  червейчета  и  какавиди, одобряваме действията им и очаквайки  богата  реколта  се радваме, не по-малко щастливи от  тях… Заживяхме с очакването, да видим малките пъстри кълвачета,  когато излетят от хралупата…

Вчера сутринта, жената  ме събуди ядосана и разтревожена!

  • Ставай – вика ми, да гониш скорците, –  изкрадоха пиленцата на  горките кълвачи!

Ставам  аз сънен,   щото бях стоял през нощта до три часа, надничам  през  отворения прозорец, и виждам насреща  ми , как черния кос, като нагъл, американски миротворец  във Виетнам ,  се измъква от дупката на кълвачите , с  последното им пиленце,  в човката си.

Побеснях! Благородството ми се изпари!Злобата и ненавистта от целия свят се струпа в сърцето ми!  А  като видях тревожно  прелитащите, нещастни и  прогонени, пъстри  трудолюбиви,  никому не пречещи  кълвачи,  обявих война на наглите, мързеливи, крадливи, черни косове, независимо от това че могат да имитират,  „демократично”, над 60 вида пойни птици!

Не ми е за тоновете слъчоглед, който ще изкълват есента,  не ми е за черешите и  гроздето дето  изяждат и разсипват по земята, не ми е и за  присвоения дом, защото такава е природата – кълвачите ще си направят нов дом,  за да отгледат ново поколение. Но всеки път,  когато чуя барабаненето на кълвач по загнилите кори и клони, ще си мисля колко много гадни твари има на тази земя и  никога няма да простя,  за убийството на малките, невинни птичета!

октомври 21, 2014

ЕСЕНТА МЕ ПОКАНИ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, — гравитон @ 9:36 am

DSC_0009Есента ме покани на среща със зимата!??

юни 15, 2012

ЮНСКА ВЕЧЕР

През юни,  вечерите как  са тихи!?

Небето е пробито от звезди.

Луна   тъгува и  се  крие,

срамежливо плаче  и  тъжи.

Денят, бе тъй голям и  топъл,

тичаше  Луната, но уви:

Слънцето си пада по Земята,

с нея  ляга   и  да    спи!

Тъй  под  стихналите клони,

в сред  заспалите цветя,

седя  си в  бащините двори,

и размислям за  света…

За  звездите, горе се замислих:

Те  са  хорските души.

Тъй високо днес  сияят,

уж  безбройни пък  сами!

През юни, вечерите тук са тихи !?

Небето е пропито от звезди.

Светулка мъничка играе,

приятелче край мен кръжи!

май 11, 2012

НЕСПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ – вечерна фотосесия на котарак

 Тази вечер, докато вечеряхме  на хлад, най-спокойно котака на съседите дойде и се настани на третото стъпало за старата ни къща. Въобще не ни досаждаше.  Даже си задряма.

По едно време се загледа  изпитателно! 

     После  вдигна глава пренебрежително…

А когато забеляза, че го снимам, свъси вежди и погледна сърдито…

   Изглежда, че не беше толкова ядосан,  защото стана и седна   в кокетна котешка стойка….

      Щом  го „щракнах“, обърна глава и се замисли….

     Накрая уморен от позирането заспа…

       Напразно, нашата кокетна, шарена, грациозна, Белошийка го стрелкаше с огнения си поглед!?…

май 8, 2012

3 х 20

     Когато ме снимаха  за тази снимка, нямах и  20 години.     Бях  курсант във  ВПЖ И    „Тодор Каблешков“ – София.    Тогава  написах едно от първите си стихчета:

        Сънувах сън прекрасен,

        светът превърнат във градина,

         а хората в цветя.

         Вървя  със лейка животворна –

         поливам ги с вода!

 

  Вече   40   годишен!

   Живеех в  обществен строй, от който бях доволен! Имах си  обичана съпруга и син, второ висше образование, нов   обзаведен  апартамент, нов лек автомобил и работа  от която изпитвах удоволствие.   Чувствах се удволетворен, свободен и част  от „средната класа“ на една страна с авторитет в целия свят.

  

А ето ме  и на 60. Извървял  съм разноликия си трудов път, очукан съм от превратностите на съдбата, помъдрял , останал  все същия наивник и мечтател!

 

 

 

             Три портрета, направени през 20 години.  Три портрета на човешко същество,  опитващо се да бъде  вярно на себе си и хората ! ….

май 5, 2012

РАЗПЛАТИЛ СЕ – разказ

 

      В наше село, откак почна това перестройката,особено прехода, окончателно я закъсахме.  Най-напред изгоря мелницата. После,   ликвидационния съвет(даскала, фризьорката и полския)  върна на кооператорите  земята и добитъка, та хората като нямаха къде да гледат животните, изклаха ги и бременни.  Осиротели, краварниците и овчарниците в кооператива, дето пълнеха мандрата с мляко като река, станаха излишни. Покривите им останаха без керемиди,  а  напоителните канали без тръби и плочи.  На края,   под  ударите на чукове  и железобетонните  колони се превърнаха на  пясък, барабар със социализма.Тъ и тяхната арматура и замина, като вторична   суровина.

      На гарата спряха  да товарят  вагони  с  продукция. ЖП кантара  даде фира, отиде за претопяване и помъкна след себе си  два от коловозите , в комплект  с мостовите кранове за разтоварване  и стрелките. Гарата обезлюдя. Хората виждаха  товарен влак един два пъти в седмицата и пак  се чудеха,  какво още има за изнасяне. Ама се оказа, че  в Държавен  резерв , срещу  гарата, имало още какво да се вади и то почти без да се вкарва.

      Най-болно стана на хората, кога   дойде  един  турчин и  показа документи  за собственост.Току що приватизирания  трикотажен  цех  – гордостта на  хората от наше село, щото идваха и от околните села да работят в него, му бе продаден за жълти стотинки.

–            Ей, вие това българите сте много загубен народ. Аз с тези машини ще си избия парите  за   по-малко от  година! –  рече  турчина,  натовари  в тировете новите машини и ги закара  в  Турция.

      След още  няколко дни,  плати за седмица   да ги монтират    в  Родината му  и  остави  жените ни без работа.   Мъжете  я втасаха  и те на трудовата борса за подаяние, щото  и цеха  за метални конструкции се стопи. Дърводелския пък се срути под напора на алуминиевата дограма и вносните пластмаси   и в селото се спусна,  като чума, безработицата.

       Младите полазиха по чужбина.   Превиха  гръб   из  ягодовите  плантации на английската кралица, закатериха се като маймуни,  да  берат чуждите портокали и маслини из Испания и Гърция и зарязаха нашенските плодове да ги ядат  червеите, че и  да буренясват.  В селото  останаха да работят, дето се вика,  попа, кмета и даскала. Но   ако  за попа  се отвори повече работа,   а  за  кмета се знае – село без  кмет   няма, ( трима българи да останат  в селото, един  трябва да е кмет, че да ги управлява и да се грижи за  другите двама),   то  с даскала,   работата се запече. Първо  децата намаляха.  Нали младите ги нямаше или бяха разделени.  Второ  и  да родяха,  то пък не стигаха парите за храна  и дрехи, че за училище ли?  С една дума колкото повече ставаха  безработните, колкото повече се вдигаха цените, толкова по-малко почнаха да раждат  жените. Докарахме я до нулеви години и съкращаване на паралелки .

       И тъй,  на шега – на майтап,   в  наше  селото останаха  само старците.  Зачакаха  деня на пенсията  и бързаха да се разплатят за данъците,  тока, водата, дървата и въглищата,  бързаха в магазина да  си оправят  борчовете за  хляба  и киселото  мляко или да прескочат до града за животоподдържащи  лекарства.   Докараха  я  до там,   в селото да няма и една кръчма – фалираха ( и кръчмите и старците). И  не само те.  И здравната служба фалира.  Закриха я.  Наложи се  малцината останали в село да  ходят  до града. 

       Ей оня ден, бай Добри Хрисимия, над седемдесет годишен, бивш строител,дето е пипнала ръката му в половин България, че и по странско,сега самотен  старец, облечен с чиста  риза и бръснат,  висеше на рано  пред  кметството. 

–             Добро утро, бай Добри.  Как е, как е държиш ли? – опита да се майтапи кмета и го въведе в кабинета си.

–             Държа аз, държа, като френски  ключ обла гайка, ама вече издишам  –  отговори  плахо  бай Добри и влезе след него.

–            Що бе бай Добри – какво има? – Децата не се ли обаждат? Как са?

–            Обаждат се кмете, обаждат се, ама и испанците  и те нещо  я закъсали. Над 20% била безработицата и там. Няма  работа.

–          А ти как си?  Какво те води  насам?

–          Закъсал съм  я, кмете. Нещо не съм добре.  Въздуха не стига в тая държава.

–          От цигарите ще да е , стегни се!-  опита пак да се майтапи кмета и  седна  на стола си.

–           Де да беше ама не е. Че аз в живота си  цигара не съм лапвал, кмете.  Друга ще да е работата, не е на добре..

–          Хайде, хайде, недей така.  Млад си още.  Я как си се стегнал. Да не е за някоя баба?

–          За баба, за баба е! Скоро ще ме навести с косата.

–          Сядай де! Що стърчиш? Казвай какво те води насам?

–          Абе  аз да кажа, ама ми е неудобно, че и онзи месец идвах, та много ми стана.

–          Ти за това не бери кахър. Вярно  идва, иска ми пари назаем, дадох ти, ама нали ми ги върна!

–          Кмете, ама сега ми трябват  повече. Тръгнал  съм  към  града по доктори.   Изследвания, някакви ще ми правят в болницата.

–          Хубаво де. Ти за това не се притеснявай. Колко да ти дам?

–          Кмете, аз другата седмица, като взема пенсията веднага ще ти ги върна.

–          Знам, че ще ми ги върнеш.Не се безпокой за това. Не се познаваме от вчера я. На колко хора съм давал, че на теб ли няма да услужа. Сто лева стигат ли? – попита кмета  и отвори чекмеджето, дето държеже служебните пари.

–           Много са. Петдесет  ми стигат. Веднага ще ти ги върна, другата седмица, като дадат пенсията. Аз съм скътал   тридесетина,  но  за всеки случай. Нали ти казах,   изследвания  ще ми правят, та да имам за всеки случай.  Може и да не ми потрябват, веднага ще ти се    разплатя, веднага ще ти ги върна.

–           Не се безпокой. Няма за къде да бързаш. Върви та се оправяй и оздравявай  бързо. Понастинал си сигурно, ще ти мине. Ето ти  50 щом казваш и върви, че  стана време за рейса…

–          Благодаря ти кмете. Хайде  довиждане. – взема парите бай Добри и тръгна.

На вратата  кмета го изпрати. Подаде му ръка за довиждане  и се разделиха…

                                                  …

На другата сутрин бай  Добри пак дойде в  кметството.  Изненадан  от скорошното му посещение,  кмета  стана и го посрещна.

–           Какво стана , бай Добри? Всичко в ред ли е ? – попита искрено разтревожен кмета.- Какво казаха докторите?

–          Кмете идвам да ти върна борча. ..

–          Бе остави борча, кажи свърши ли си работа? Мина ли прегледа? Какво ти казаха?

–         Да ти призная кмете,  и от  фирмите  дето   купуват земя  ми предложиха и то добра цена. Но слушам зад тях стояли арабски, турски, че и еврейски пари.Настървили са се като хиени над ранена сърна.  А пък аз от дедите си знам:   тази земя с  кръв е  отвоювана, тази земя е събирана от  калта под ноктите на дедите ми. Мене утре може да ме няма, ама   продам ли я днес, утре къде ще се приберат децата ми?…Не ми дотрябваха парите. Свърших си работа. Благодаря ти. Ето ги.   Обичам  да съм се разплатил.  – отклони  въпросите му  бай Добри, после  остави  парите на бюрото пред кмета  и огледа стаята като за сбогуване.  Погледа му  мина  през трикольора без герб и знамето на европейския  съюз , спря за миг  на неизбелелия още квадрат, дето  помнеше  портрета на Тодор Живко  и излезе…

                                            …

         След  обед   докладваха  на кмета:  бай Добри се  обесил.  Бил  болен от неизлечима болест, не дължеше на никого нищо! Беше се разплатил и с живота , а  децата му имаше къде да стъпят като се върнат!

април 25, 2012

Над гр. Пордим НЛО ?

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 8:12 pm

След тежките 28 градуса топлина, днес 25 април 2012 година и в Пордим връхлетя пролетна прашна буря и зявяля освежителен дъжд! Слънцето полегна на запад за сън, но преди това погали отминаващите на изток дъждовни капки и небето захлупи с красива дъга, окъпаната природа.
След няколкото снимки, на изток, над разлистените, окъпани кестени видях,…. плавно движещ се блестящ предмет. Не приличаше на самолет. Освен това, до сега никога не съм виждал „коридор“ в който да се движат самолети от юго-запад на северо-изток… Успях да направя само една снимка с любителската си, скромна камера PENTAX Optio Z10.
Опитах с моите малки технически възможности на лаптопа, да разгледам летящия обект с различни увеличения и си мисля, че това не бе самолет. А дали е така ТЕ ЩЕ НИ КАЖАТ!
Може би и Вие ще опитате да разгледате увеличен обекта с двоен клик. Прилича ли Ви на самолет?..

април 11, 2012

ПРОЛЕТНИ БАГРИ И НЕЖНОСТ

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:03 am

Older Posts »

Блог в WordPress.com.