Mitkoivanov's Weblog

януари 5, 2015

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

Filed under: разкази, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:30 pm

320px-Carl_Spitzweg_029      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

640px-Ciconia_ciconia2

Advertisements

октомври 24, 2012

НАШАТА ЗАДНА УЛИЦА

 

IMGP2075Нашата задна улица  е опънала снага от изток на запад или пък  от запад на изток, не знам кое е по-точно. Неотменно, по нея, всяка сутрин, от единия и край идва изгрева и слънчевите му лъчи възвестяват заредения с нови надежди ден, а  вечер, приведеното от умора слънце, повежда лъчите си на запад,  към  своя  пореден  залез.  Поляга слънцето да почива и оставя  дворовете  в тишина и  мрак. Така, повече от век.  Хората, поколения наред,  като слънчогледи извъртат взорът си ту на изток, ту на запад  и творят история.

                            И да не мислите , че нашата задна улица си няма име, има си! Именувана е  „Средна гора”, непоклатима като планината. Има и табела. От кога,  днес никой не помни. Най-вероятно от времето на социализма и престижните табели „Образцов дом”. Пък и да помни, кой го е еня!?  Имената на улиците се сменят със смените на властта.  А смени на властта, държавното устройство и имената на улиците  в България и Пордим, е имало, има и пак ще има.И все вперени в слънцето на поредния ден, ту на изток, ту на запад. Миналите,  днес ги помнят  само няколкото чакащи  възнесението си, престарели дядовци и баби,  и най-вече самата улица.

А  ако да речем, сега кажете, че е някаква историческа улица – ще сгрешите. По нея  може и да са минавали Великий Княз Николай Николаевич,   Румънския Княз Карол І-ви,  руските генерали граф Николай Игнатиев, ген.Е Тотлебен, ген.Й.Гурко и даже  пребивавалия за кратко в  Пордим академик Пирогов. Но те са заседавали и вземали важни стратегически решения за хода на Руско-Турската  Освободителна война от 1876-77 година; съдбовни решения, относно обсадата на Плевен и зимното преминаване на Балкана.  Но всичко това е ставало по-надолу,  на  предната улица – бул.Славейков.  На нея и днес е  Руския музей. Именно там бил изработен и обсъден проектът на Сан-Стефанския мирен договор и е било подготвено възкръсването на ІІІ Българско Царства. Пак от там до Румънския музей,  е била направена и първата телефонна връзка в България.  По нея са говорили в Пордим, император Александър ІІ и румънски княз Карол І-ви.

Но това е, както  Ви казах вече  бул. Славейков и главната, дето  по-късно са марширували и посрещани първо немски,  а после  съветски войници. С една дума,  по нашата задна улица не  минаваха  нито празничните манифестации по време на социалистическа  България, нито протестните митинги на прехода.

И въпреки всичко това, ще сгрешите ако помислите, че не е историческа. В нея през годините от освобождението ни от  Турско робство та до днес, като в увеличително огледало се виждат промените на обществено икономическия живот в страната ни. Най-напред подплашени от идването на руските войски и последните по-заможни турци си плюли на петите, а за спомен ни оставили Сюлеймановата чешма, Скандир поляна, още дузина турски наименования на местности и  ново забогатели български чорбаджии и чифликчии. Така, още след 1904-1907 година, след откриването на двата музея и планирането на село Пордим,  и нашата задна  улица се променила.

През  първата четвърт на миналия 20 век, на нея пак се появили забогатяващи хора. Издигнали те високи, тухлени сайванти за животните и тяхната храна. В дворовете на по заможните Пордимци се появили освен ралата, плуговете и планетките ( теглени до скоро от жива сила) и първите трактори, редосеялки, веялки и вършачки. На тях  работели ратай, чираци и безимотни селяци, сиреч  извършило се  строителството на капитализма…

Моят първи спомен от тази улица,  е от далечната 1952 година.. Лято! Юлската жега  изпича земята,  като огромен  самун хляб в нагорещена пещ. Скърцащи, от тежестта  на  снопите в тях, стари волски коли и  каруци,  мелят земята  с разкривените си колела  в  ситна и нежна, като брашно, пепел. На по малко от 5 годинки съм. Тътря босите си крачета из горещата пепел и  правя „влак”.   Детската ми фантазия провлича пепелта  и остава след мен диря,  като пушека на парния локомотив по нанагорнището на Гривишките възвишения. Приятно e. Само от време на време,  някой заблуден и объркан камък се изпречва  в пепелта  и превръща палеца на футболното ми краче, в посипана с „пеницилинов” прах роза.

Още не съм  стигнал до джанката  пред  двора  на бившия богаташ Льоката и пътя ми препречват излизащите от вече кооперативния обор крави и   волове. Повечето пръхтящи с влажните си ноздри добичета, подминават пренебрежително  злощастното ми детско тяло. Поведена от животинското си любопитство, някаква  рогата крава се запътва към мен. В страха си се навеждам, вземам като първобитния човек,  оръжието което ми попада в крехката  десница, ще рече  камък и замахвам.  Камъка подскача от широкото животинско тяло и подплашеното животно подтичвайки се отдалечава, повлечено в общия поток. На десетина метра след стадото се задава огромен червен вол. Нашия вол. Монковския. От любопитство ли или защото вола  познава в мен представител на доскорошните му стопани, но животното неотклонно и застрашително се насочва към мен. Намирам  камък. Отскача и той от дебелата волска кожа и цопва в пепелта. Намирам трети камък и отново замахвам. Животното ме поглежда с огромните си влажни очи, навежда глава и преди да се усетя големите му остри рога ме поемат от земята. Главата му рязко се издига. Получил първоначална скорост, загубил крехкия си гравитационен авторитет, моя милост се издига към небето и прелита над  огромното волско тяло. Безмълвен,  усетил  се без пространствена ориентировка,  прелитам над агресивното добиче и падам в дълбоката гореща пепел. Пльосвам  насред улицата. Край мен се издига кратер  от изригнала пепел. Когато микроскопичните частици застилат отново  земята,   скупчините,   наведени глави на останалите крави, ме удостояват с учудените си погледи, готови колективно да се включат в коридата… Съдбата предсказва най страшното за мен… Но, слава Богу! Зачула войнственото и заканително мучене на червения вол и топурдията от говеждите копита, от съседния двор, се затичва баба Бона, комшийката. Успяла да вземе от някъде дълга тояга,  спасителката ми се спуска решително и с помощта на „дървения господ”, успява да разгони стадото. Още неотдалечили се на кой знае какво разстояние и аз се виждам  понесен от ръцете на баба Бона. От пръста и сълзите по детското ми лице се стичат дируги кал. Дългите старчески пръсти се щурат из устата ми и вадят  ситна,  като пудра захар, пепел. Устата ми е до толкова пълна с пепел, крехкия ми детски мозък е потънал в такъв страх, че  даже,  не мога да се разплача…

С това премеждие, първия ми досег до кооперативната собственост приключва и остава в подсъзнанието ми, като една от онези нелепи и незначителни случки в живота на хората, които не искат да помнят, но никога не забравят. А кой знае защо, но това злощастно за мен място, продължава да ме превлича, като топлийка  от магнит. Интересно ми е.

Ето, минали са само някакви 2-3 години. Задната улица е все същата, потънала в дълбока пръст, селска улица. Пак стоя под джанката  пред изхода на импровизирания стопански двор и с широко отворени очи и пърхащо от страх сърчице, изпращам излизащите от двора  огромни и страшни, черни буботещи огнени чудовища.  Сега двора и сайвантите на Льоката са МТС (сиреч   Машинно тракторна станция. Национализираните от кулаците стари трактори „Булдок”, „Урсуз”, „Щаер”……   абе, едни такива,които в детското ми съзнание  оприличавах на носорози и хипопотами, едни такива с железни шипове на огромните железни колела със спици, едни такива, дето гълтаха по половин час огън с муцуните си от бучащи със синкавия си огън бензинови лампи и дето имаха отстрани по едни големи и тежки маховици,  завъртани със сваленото си кормило, едни такива, дето имаха ауспуси като комини, едни такива , дето като минаваха  по улицата и земята трепереше от страх.   Извършена бе с една дума,  колективизацията.

Започна най-напред тя със старите западни трактори , пък после почнаха да идват от изток и нови, по продуктивни машини. С тях се построи развития социализъм.  Тогава вече  нашата задна улица,  коренно се промени. На улицата направиха шосе.  Кооператива укрепна и с общите усилия на мотивираните кооператори, построиха нова машинно тракторна станция. В нея обслужваха новите трактори и комбайни, а в двора на бившето МТС, разрешиха на безимотна комбайнерка да си построи дом. От двете страни на улицата изникнаха нови къщи.  Къщи с цветни градинки и стопански дворчета. В  тях хората си гледаха домашни животни   и десетки пернати за яйца и месо. По старата прашна улица се занизаха каруци със захарно цвекло,   дини, грозде, домати и други селскостопански продукти –  направо на гарата.  Товареха ги на вагони за износ.   Неусетно по нашата задна улица се появиха, най-напред велосипеди, после мотори, а кога си надвихме над масрафа и се обзаведохме с черна и с бяла техника,  почнахме да си купуваме „Москвич” и „Жигули”, „Трабант” и „Варбург”, че и „Шкода” и „Волга”.  С общите усилия на кооперативната техника и ръчния труд на кооператорите от цялото село,  по време на велосипедите, нашата задна  улица, една сутрин се усмихна  с изгрева от изток,  пременена с гладка асфалтова постеля…

Ама и социализма, като всяко нормално слънце  залезе.  Цеховете и предприятията построени по време на социализма, преориентацията  и дясната политика на управляващите ги срутиха още в първите години на преходния период. Наред с всички и младите хора от нашата улица останаха без работа. Образно казано, тръгнаха да дирят изгрева на запад, по улицата на живота. Заминаха за САЩ, Великобритания, Испания, Гърция и Италия. Който остана тука почна да се бори за оцеляване. Болшинството от хората обедняха, но и една малка част почнаха да натрупват капиталец. Така и на нашата задна улица отново почна да се строи капитализъм. И пак като едно време, когато социализма почна със старата техника на бившите и сега на улицата, най-напред  се наредиха амортизираните и остарели превозни средства и техника от социализма, после остарялата и амортизирана техника  втора ръка от Западна Европа и чак сега, двадесетина години след промяната започна да навлиза нова, модерна техника.

И всичко това, като в увеличително огледало се оглежда в нашата задна улица. По нея, както  винаги през последните 130 години,  под каквото и  владичество да е страната ни, независимо дали е  във война  или в мир, държавата ни, независимо от строя в който се намираме, винаги   играеха деца, играят и днес и ще играят во веки веков. Нашата задна улица,  в едни десетилетия по бързо, в други по-бавно, но независимо от всичко  се развива и разхубавява. Независимо от всичко, заедно със своите хора, улицата ни е част от България и развитието на човечеството.

И днес, нашата задна улица все така е опънала снага от изток на   запад или пък  от запад на изток, не знам кое е по-точно. Неотменно, по нея всяка сутрин, от единия и край идва изгрева и слънчевите му лъчи възвестяват заредения с нови надежди ден, а  вечер, приведеното от умора слънце, повежда лъчите си на запад,  към  своя  пореден  залез.  Поляга слънцето да почива и оставя  дворовете  в тишина и мрак. Така, повече от век.  Хората и, поколения наред,  като слънчогледи извъртат взорът си ту на изток, ту на запад  и творят история.

 

март 27, 2012

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

Filed under: внуче — Етикети:, , , , , , , , — гравитон @ 9:22 pm

        Тази зима беше сурова и тежка. В бащината къща вилняха виелици и сибирски студ… Не ги усетих. Още за Kоледа се качихме със сина и старата ми, 89 годишна майка, на сребърното „Морано” и отпътувахме от Пордим към топлия, южен Пловдив. Избягахме от настъпващата зима. Цели три месеца парното в апартамента жужеше и ни обливаше с мека топлина и уют..

Когато за   Коледа, заключихме родната къща и се натоварихме на луксозния автомобил,  на пътния праг ни изпратиха двете домашни котки. Гледаха ни  животинчетата с неразбиращ, изпълнен с  обич  поглед и ни укоряваха. Напускахме градения с толкова труд и лишения дом.. и тях. Изоставихме ги. Изоставихме ги на произвола на съдбата. Изоставихме ги за цяло тримесичие, на минус 20 градусови температури, без храна и вода. Предадохме ги. И тях и дома си. Изоставихме ги,  като хилядите български синове и дъщери, зарязали домовете си, родителите си и Родината си, и тръгнали по широкия свят да търсят „топлина и уют”.

         Гузната ми човешка съвест  се разбунтува. Накара ме да се замисля за котките и хората. Да се питам дали ще оживеят? Дали съм прав като ги изоставих?

         За това вчера, когато автомобила ни върна обратно и на пътната порта  ни посрещнаха  двете живи и здрави животинчета, искрено се зарадвах. Те се умилкваха, галеха се о нас, радваха се и ни говореха нещо на своя котешки език.

         Пред къщния праг, пролетния ветрец разнасяше птичи пера и остатъци от миши опашки… Котките  бяха ловували.  Носили те своя лов пред прага на къщата и се отчитали пред стопаните си. В този момент прозрях:  Те не само са се  борили за  своето оживяване, не само са  останали  пазачи на дома, но и са останали верни на своя дом и стопани!

          …Да, човекът е голямо животно! Само той може с „лека ръка” да гледа едно живо същество, като „принцеса”, а  в следващия миг, да го захвърли на произвола на съдбата!..

януари 24, 2011

ИЗПРАЩАЧИ

Filed under: Фотография, внуче — Етикети:, , , , , — гравитон @ 4:25 pm

        Да, за животните и хората е написано твърде много. Но,  макар хората да са съществували винаги заедно с животните, до ден днешен не е установено, кой от кого има по голяма полза, кой за кого е по-необходим,  полезен и добър?…     Ех,  колкото повече  се замислям, стрелката на природната историческа  мъдрост, все повече се накланя в полза на  животните. Съдете сами: кой кого използва за храна, кой кого експлоатира за   жива сила и т.н.и т.н. За емоцианалната експлоатация няма да  Ви убеждавам. Достатъчно е да се замислите сами…. Ето на снимката, едни уж антагонистични животинки,  като КУЧЕТО  и КОТКАТА,   изпращат с обич и вярност своя стопанин на влака!  Да сте видели до сега човек да изпраща на път куче и котка?…

декември 21, 2010

МЕТАМОРФОЗИТЕ НА ЖИВОТА или за кучетата, котките и хората

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:50 am

 

    На млади години бeше невръстно пале. Умилкваше се о топлината на родителското си кучешко родословие и насъщния,  скиташе на воля по улици, местности и литературни полета.

      Обезличен от законите на кучешката глутница, пази овчето стадо и увеличава неговия имот.  Неусетно, бродейки по родния свят и надсмивайки се над омразните котки и котараци, се  превърна в напет пес.  Умората от тичането по разгонени кучки и  генетичното  желание, за продължаване на рода, го телепортира, през един студен януарски ден, от крайния север на родината, в топлата и благодатна тракийска низина… Стана   уважавано,  авторитетно куче,  с място в глутницата и собствено семейно гнездо. Закрепостен от уюта на семейния живот и радостта от просперитета на създаденото от него поколение, постепенно се превърза до такава степен в семейния пристан, че околния свят загуби  примамливите  някога хоризонти и го приобщи в сигурността и топлината на семейното огнище.

     Днес, не обръща внимание на неспирния кучешки лай и цвъртенето на плъхове и мишки; превърна се  в стар,  мързеливо  мъркащ котарак!

август 28, 2009

ЕСЕНТА ДОЙДЕ – за лястовиците и хората

Picture 053 Над Пордимските къщи закръжиха ята ластовици и накацаха по жиците.

 

 

 

 

 

Picture 055       Огънали се под тежеста на ластовичите мисли, по жиците тръгна тъжната вест: есента дойде.   След нея и наближаващата дълга зима накара хората да се запитат: а те накъде. Къде е тяхния юг?

 

 

 

Picture 026

  И възникват въпроси!  Как да оставят родния си дом? Ще им стигнат ли силите да прелетят над планини и морета?

 

 

 

  

IMGP4617

 

Picture 056

    Лястовиците събират своята родова памет, хората я разпиляват и едните и другите не осъзнават, че са  малки ноти в песента на живота!?

май 25, 2009

НОВ СПОМЕН ЗА СТАРИ НЕЩА – или за общото между хората и кучетата

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 8:56 pm

    От един приятел  съм запомнил две неща. „Жена ми никога не ми е отказала” и „ За живота на кучетата в Коми може да напиша цяла дисертация”. Понеже не искам да  се меся в семейния  му живот, оставям на Вас съжденията  по първото му твърдение и безпрeкословно потвърждавам второто, щото ако по първото нямам преки наблюдения,  то за второто имам достатъчно лични наблюдения и анализи.

    Интересът ми към комските кучета , както знаят редовните ми читатели, беше извикан на живот от момента в който съпругата   и детето донесоха в къщи малкото кученце, болонката Фъцка.  Наистина това дребно , невзгледно създание за по малко от година, успя да ме направи от върл противник  за отглеждането на домашни любимци в най-ревностен техен защитник. За това сега няма да  се впускам в подробности относно големите бели, които това малко създание непрестанно правеше, а ще споделя наблюденията си относно  беспризорните кучета в посьолека.

     С една дума ще Ви спестя за постояно разкъсаните пети на маратонките, за нахапаните крака на столовете и масата в апартамента или за онези два чувала червени чушки, дето домашната Фъцка беше пренесла една по една от терасата в антрето, като най-старателно и методично беше отгризала върховете на всички чушки. В прочем от мен да знаете, кучетата, за разлика от някои злояди деца,  много обичат червени чушки, ябълки моркови и други плодове и зеленчуци. И те като мойто кученце обичат  сутрин на разсъмване да измъкват стопаните си от топлата постеля и да ги разхождат около блока, уж за неотложни нужди, а всъщност само за да поразгонят и респектират котките наоколо. Аз вече и знаех номера, но като се изправеше на задните  крачета и  започнеше да ми се моли, като богомолка с предни лапи, не можех да и устоя.

      Мисля да  Ви спестя и за перипетиите по снабдяването на Фъцка с паспорт и нейното транспортиране с влак и самолет от Благоево до Пловдив. Ще  Ви кажа само, че болонката „собачка Иванова”,  много възпитано си спеше до мен в белите железничарски чаршафи от Благоево до Сыктывкар, и направо не съществуваше когато в спалното купе влизаше шафнера.  От Сиктивкар до Киев  и от Киев до София, кученцето като истински летателен ас пътуваше долепено на пода до краката ми и къде от страх или вибрациите на самолета само трепереше, неотделяйки от мен погледа на топлите си черни очи. Заслужава да отбележа, че на летището в Киев, където слизахме за митническа проверка при излизане от тогавашния СССР, кученцето най възпитано се възползва от тревичката в градинката и си маркира за последно родната земя .

     Така Фъцка стана българско кученце и даде повод на баща ми, пенсиониран железничар, да отговори на подигравките на картоиграчите зевзеци в пенсионерския клуб в Пордим, дето го матапеха: „Е Кольо, много ще те гледат твоите гледачи щом и куче са ти дали да им гледаш”.  „ Какво бе,  знаете ли колко е интелигентно? Че то чак от Съюза е докарано. Вие на самолет летели ли сте? Не сте! А то и на влак и на самолет се е возило да дойде при мен от  2000 километра!”-  отговаряше баща ми гордо,   а кученцето му беше благодарно за защитата. Изпращаше го до клуба, а малко преди да затворят, по някакви негови си биологични часовници, отиваше да си го прибере.

     Ще взема да  Ви спестя и как омъжихме  Фъцка за арменския бял булон Бенджи от съседния блок. То в живота ни така се стичаха обстоятелствата, че все сме имали съседи арменци. Ама тя работа стана много просто, от един път. Срещнаха се значи на разходка Фъцка и Бенджи и докато ние със стопаните му си говорехме, те взеха, че се харесаха .   Така  Фъцка ни роди 4 български  кученца, дето сина ги кръсти Олеся, Белла, Грациела и Бенджи. Ака знаете каква грижовна майка беше и как ги пазеше!  Допускаше до себе си и малките кученца само сина и жената, и даже  на мен се зъбеше. А влезеше ли съседката Нела, дето живееше в съседния апартамент, Фъцка побесняваше. Лаеше  и налиташе, докато горката арменка, пищейки от страх и ужас,  не се качваше права на дивана.

      Наистина стига толкова за Фъцка, защото болшинството кучета на българи в  Коми нямаха за късмет  стопани като нас. Да си признаем честно, често тръгвайки си за България стопаните им ги зарязваха. Как са се чувствали горките животни съдете сами.

       Малко преди да се приберем,  есента на 1988 година, едни съседи в Благоево си заминаха и зарязаха домашното си кученце, болонка ли, пикинез ли или пинчер, не помня вече, и си заминаха оставяйки го на произвола на съдбата. Горкото куче. Какво разбра не знам, но се скри под ваната в банята и не допусна никой до себе си. Новите стопани на апартамента му слагаха храна и вода, но то не ги покътваше. Само скимтеше жално  и след една седмица си умря от мъка.

       Е, слава богу не всички го преживяваха толкова трагично. Много от тях се приютяваха  към скитащите по улиците изоставени кучета и макар и обидени и огорчени живееха своя социален живот,  верни и обичащи хората и най вече децата, дето се завираха  да играят с тях даже в самите подвали  под блоковете, имаха свои закони и нрави. Че кой от вас не е виждал как куче, особенно мъжкар,  препикава камани и ъгли на сградите? Маркира си района, с една дума. Казва „Тука е моя територия!”  И другите кучета като вървят и душат, по височината разбират на  колко по силно и голямо куче е района и се оттеглят благоразумно.

       А Вие, виждали ли сте кучешка сватба? Забелязали ли сте какви нрави и ред има при тях? Ние веднъж наблюдавахме с мойта  Фъцка от терасата една кучешка сватба.

Гледам навървили се двадесетина кучета, ама най различни породи, като се започне от малките пикинезчета,пинчерчета,болонки, кокер шпаньоли, авгански хрътки, лайки, немски овчарки и сан-бернари и други, та до местна подобрена и улична превъзходна. Вървят значи „сватбарите” по строго определен ред. Най- отпред, една разгонена малка булонка –  тоест булката. След нея, най силния от глутницата, един едър пес, кръстоска  на кавказка овчарка и ротвайлер.  Зад тях кумовете, няколко също едри кучета мераклии,  по назад в сватбената процесия подредени все по слаби и малки кучета  – сватбари, шафери и шаферки, сиерджии и сиерджийки. Опитват значи някои от по големите да се приближат до булката и да  се възкачат върху нея, но младоженика с ръмжене и закани ги държи на разстояние. Булката поспира, оглежда ситуациата, избира го, като най- силен  и  чака. Той я настига, приближава се зад нея, подушва  я , погалва я, захапва я нежно за врата и като я поема с предните си лапи, поддига си я и я покрива. „Олеле , викам си, тази малка булка, тоз голям пес ще я разкъса.” Песа си свършва работата, изплезва език и изнемощял слиза да си почине. А булката? Булката отминава няколко крачи, спира, обръща се и доволна го чака за още.  Многократно… След 9 седмици или 63 дни, подвала се обновява с десетина малки кученца… И така до безкрай. Живота продължава.

       Тук ще спра, драги читателю, ще се върна към историята за мойто кученце Фъцка и нейната кончина.

        Живеехме в Пловдив.  Роди  три пъти по четири прекрасни кученца. Беше толкова добра майка, че с млекото си даваше на малките кученца цялата си сила и минерални соли. Стигаше до там, та направо се парализираше или трепереше като лист от изнемощяване. Слагахме и инжекции с калции и се закрепваше. В един късен след обед я бях извел на разходка. Затича се през улицата – за да е до мен! Единствената движеща се по булеварда кола, връхлетя и я удари. Гледаше ме с влажните си черни очи и очакваше да и помогна! Простенваше от болка и ближеше ръцете ми. За да я спася от мъките, ми идваше с един удар да я лиша и от последните капки живот.Мъчи се цяла нощ… На сутринта … Малкото малтийско болонче, ме остави с мъката и спомена за десетината години, в които споделяхме доверие, хляб и постеля!

септември 8, 2008

ВДОВЕЦ – разказ за котки и хора

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:52 pm

  вили    подрече да  Ви разкажа  за  Дистакар и аз взех че се хванах. Ето го!…

  

   Стои умислен на любимото си място и тъгува.

   От тук се вижда целия двор. Ей там  в дъното е сайванта с малките котенца.  Техните  котенца, дето му ги роди  Данчето.  През клетата му котешка глава прескачат, като мише стадо спомени и тревожни мисли. Гризат душата му с  несигурността за тяхното бъдеще. Баща е! Как да и помогне,  останаха невръстни сирачета.

        Ех, де да можеха поне да се хранят самички! По цяло денонощие  ще  ловувам  в хамбарите из квартала.- мисли си Дистакар и гледа, как баба Величка  ги храни със спринцовката.

        Како  Маро, днеска Васко донеси ли ти мляко от кравата, че то моето свърши?

        Донесе Личке. Отзарана на рано го оставил със шишето на кьошката. – отговаря баба Мара и донася шишето. – Ма ти дай малко повечко на това шаренкото, че то най слабичко. Тез двете  по са давръндисали.

        Виж ги како  Маро какви са жълтички, одрали са кожата на Данчето.- посочва  баба  Личка и продължава  грижовно да храни малките.

         Ша са отгледат ма Личке. Не помниш ли колко прасенца  сме отгледали тъй във фермата!

        Така си говорят двете прабаби и продължават да ги почистват и хранят. Дистакар слуша. Бабешката грижовност и нежност го поуспокояват и той се отдава на спомени.

        Ето го. Само на няколко  месеца е. Подариха го на пра внука  Митко. Е не го занесоха на София, ама пак го направиха  гражданче. В Пловдив. В апартамент. Чисто, топло, уютно и завивките едни такива мекички, пухкави.  Най обичаше да излиза на терасата и от там, от високо, да наблюдава движението в  големия град. Събота и неделя, като си дойдеха софиянци, беше най хубаво? То беше игра с  Митето, то беше мачкане и храна дето  специалните котки я ядат. Котешка. Купена… Е имаше и едно премеждие. От много ядене ли, от мачкането в детските ръце ли, но на два три пъти се изложи.  В апартамента  взе да мирише на него. Баба  Меги търчеше след него  и чистеше. Накрая, май много се ядоса, щото и той не се усети как полетя от терасата на четвъртия етаж.  Оживя, ама още следващата седмица го предадоха на баба  Мара в Пордим.

        В Пордим възмъжа. Живееше на воля. Дворът широк, кварталът голям, хамбари и сайванти много. Обикаляше таваните на къщи и курници и  ловеше мишки.

       Баба Мара   е строга. Уж не го пуска вътре в къщата, но като зафука голямата зима, като наваля един метър сняг и като замръзна всичко навън го прибра вътре. Нямаше кой знае какво за ядене, но пак му натопяваше хляб в манджата и супа му сипваше в паничката и не го оставяше гладен. Гледаха телевизия и стояха на тъмно. Правеха икономия на електричество. В голямата  готварска печка бумтяха дърва и въглища и хвърляха отблясъци по тавана. Баба  Мара е 85 годишна. Живее самичка. Той  и е другарче. Тя му говори като на човек.

        Е,  Писане – тя така му викаше, щото все не можеше да му запомни името –

лошо е баба да си сам. Старост – не радост. Няма с кого да си продумаш. Иначе сполай на бога, здравичка съм. Всичко си имам. На никого не трябвам вече, ама пусто душица се не дава. Ще ми се и утре да погледна слънчицето като изгрее… Пък каквото  и когато е рекъл господ. Само едно се моля, баба, да се не залежавам, да не тежа на децата…

    Тъй му говори баба Мара, а понякога даже го гали. Той се умилква и мърка доволно с монотонното и говорене.

           Не се оплаквам, чедо. По добре от сега никога не съм живяла.   Каква немотия е било, баба, каква работа от дете съм почнала. Пък като са труди човек, като не е прахосник, като има разбирателство в една къща всичко са постига. Ей и къща направихме с дядо ти Кольо, бог да го прости, децата  са изучиха, в градовете отидоха, апартаменти си направиха, че и по два. Отгледахме ги , баба, че и  внуци и правнуци отчувахме.  И ей тъй, като ги чуя по телефона, че са добре, спокойно ми е. Сполай на бога добре съм само самотата ми тежи, баби…- тъй нарежда старицата и разказва за кой ли път целия си живот.

       Неусетно му стана някак близка. За това не се отделяше от нея. Тръгне тя към двора с кокошките, той след нея, слезне тя в мазето за гювеч или компот, той  до нея, качи се за нещо горе в къщата, той пак от  преде и. Обиколи стаите, изследва за мишки и се прибере с нея.

      Една ранна и мразовита януарска утрин, на парапета на прозореца, дето баба Мара му беше поставила и един картонен кашон с  постелка отдолу, зърна Данчето.  Премръзнала, изгладняла, плаха и несигурна надничаше през стъклата на прозореца  и трепереше. Беше я виждал няколко пъти, но като се върна от  Пловдив го наобикаляха бая котки та не и обръщаше внимание. Нали беше гражданин.  Но този път нещо в него  трепна.  Стана му мило за нея и без да се усети замяука пред вратата да излезе…  От тогава заживяха заедно в кашона на прозореца. Гушкаха се  едно в друго и се топлеха.   Крехкото и телце  потрепваше и тя нежно се гали в него. Хранеха се заедно от паничката  и даже заедно ходеха на лов.  Дистакар заемаше място от едната страна в хамбара, а Данчето   от другата. Нямаше отърване за мишките, че и  големи плъхове хващаха. Носеха ги пред къщи, играеха  с тях и гледаха  да се похвалят на баба  Мара, с улова си.    Неусетно заживяха като семейство. Дойде месец април. Снега се стопи. Двора се раззелени. Запяха птички. Слънцето започна да топли още по силно. Все по често лягаха един срещу друг и се гледаха в очите. После се гонеха из двора, играеха си и се любеха. Неусетно  Данчето понапълня. Стана по тромава и още по хубава.   Дистакар разбра че  е бременна. Носеше и мишки и я оставяше първо тя да се нахрани. Стана още по нежен към нея.

    И  така, в началото на август, тъкмо си беше дошъл правнука на баба  Мара от  София и правнучката Павлетка – от Плевен,  Данчето роди. Ей там отзад под шапрона, върху   старата  работна  манта. Децата ги откриха още на първия ден.  Щастливи и любопитни започнаха да носят храна на  майката. Гледаха ги,  но не ги пипаха. Беше му неловко  и  умираше  от любопитство да ги види и той,  поне от далече.  Един ден докато децата спяха след обеден сън,  а Данчето за минутка  отиде да се напие с вода до чешмата, Дистакар, уж небрежно,  мина край малките. Едното беше като него, по тъмно, а двете жълти като  Данчето.  Не беше на себе си от щастие. Тръгна по улицата, обиколи хамбарите, покачи се на покрива и му идеше да хвръкне от щастие.

    Неусетно изминаха десет дни и котенцата прогледнаха.  Децата си тръгнаха. 

Храната намаля. Баба  Мара готвеше само за себе си. Дистакар тръгна на лов и носеше по някоя мишка на  Данчето.  Но не стигаше.  Малките поотраснаха и  Данчето също тръгна по хамбарите. На 18-тия ден стана нещастието. Данчето се прибираше уморена през улицата, когато един голям камион връхлетя върху и я уби…

        Горките ми котенца, останаха сирачета! Как да ги отгледам сега,  още не могат да се хранят сами? – мислеше си онзи ден Дистакар, наблюдаваше  пак прабабите  и прехвърляше в котешката си глава разговорите на правнуците от  София за грижите по техните деца.

        Ще трябва да свиква, майко! – обясняваше майката на Митето. – Не е малък вече. В трети клас ще бъде. Ще го водим, но и сам ще почне да ходи на училище.

        Аз за училище не се притеснявам толкова, щото  има и съседски деца и ще ходят и ще се прибират заедно. По притеснено ми е, че няма кой да го води на фехтовка и на английски. – сподели и татко му.

        Това лято много добре му се отрази плуването. Трябва пак да го запишем поне един два пъти на плуване да ходи. Там е малко по далече. Но като няма свободни баби и дядовци, ще видим. –  каза проучвателно майката и допълни – И доста средства са необходими.

        Мен тези средства не ме, притесняват.  Трябва да помислим като порасне, че за един престижен западен университет или колеж, таксата на семестър е от порядъка  на 40-50 хиляди евро. – поясни татко му.

Митето, уж стоеше в страни и си играеше с Павлетка, но неочаквано попита:

        Тате, ти имаш ли толкова парички, бе?

        И да нямам, тате, ти не мисли за това,!  Стига да учиш, за парите ние с майка ти ще имаме грижата…- засмя се татко му.

        При хората е още по трудно. На нас котките поне пари не ни трябват. –помисли си  Дистакар тогава, а сега си спомни какво щеше да стане онзи ден. За малко да остави кръгли сирачета, малките си котенца.

       Мислите му бяха пак заети с  малките. Така  че се беше улисал в скръбта си по Данчето и грижата за малките и  си беше  все загинал. 

      Баба  Нела съседката, дето толкова много го обичаше, че вечер на седянката го вземаше в скута си и го галеше, много често му казваше:

        Дистакаре, много си хубав бе мама! Много ти е хубава опашката, а ма да не идеш в нашия двор, че онези зверове, Хъскито, дето го донесох  от  Испания и Каракачана на дядо ти  Коци,  ша ти съдерат козинката!

     Така,  потънал в мисли, не се усети кога се озова в двора на Нела и Коци. Изведнъж, двете свирепи кучета се нахвърлиха към него. Дистакар се наежи, настръхна, започна да съска и извади острите си нокти.  Кучетата  първоначално се стъписаха, но свикнали обикновено котките да бягат от тях, се нахвърлиха върху му. Дистакар едва успя да се промуши между двете и да се покатери на брезичката по средата на двора. Кучетата побесняха. Залаяха още по свирепо и заподскачаха по ствола на дървото.  Проумя ли, че не могат да се покатерят и двете кучета без да спират да лаят, вторачени в него,  се настаниха трайно под дървото. Легнаха и зачакаха. Започна една неравна борба на нерви. Клончетата бяха неудобни и крехки и  Дистакар започна да се изморява. А кучетата все  лаеха към него. И хубаво, че  лаеха. Привлечена  от бесния им лай, баба Нела  дойде. Видя го кацнал на горните клончета,  забил острите си нокти в бялата кора на брезата,  трепери и не слиза.

   Чиба! Марш от тука! – развика се тя и като ги подгони с една пръчка,  натика кучетата  чак в другия двор.

        Дистакаре, Дистакаре, отърва кожата! Нали та предупредих да не идваш тука, бе душко! Ами ако не бях  наблизо, направо те разкъсваха зверовете. Ха слизай сега. Няма ги вече.

Междувременно, натирени в другия двор и останали без видимост към котака, кучетата се успокоиха. Дистакар плахо започна да се спуска и като се увери, че песовете ги няма, скочи на зелената ливада и на бегом, прескачайки оградата  се прибра и полегна да почине на чешмата.

Create a free website or blog at WordPress.com.