Mitkoivanov's Weblog

септември 4, 2016

СЪРДЕЧЕН ПОЗДРАВ

Сърдечен поздрав към участниците в традиционния събор на българите работили и учили в бившия СССР. Добра среща на язовир „Копринка“ на 11 септември 2016 година!

декември 3, 2010

СЕКС МЕЖДУ КИЕВ И МОСКВА – (видео)

Filed under: По света — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:57 pm

Малко политически хумор.

април 2, 2009

ЧУДОМИР

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:47 am

160px-d0a7d183d0b4d0bed0bcd0b8d180_531183250_bd9e5db9b7_o На шега, на майтап, ама наистина, само преди седмица се навършиха 119 години от рождението на Чудомир!
Димитър Христов Чорбаджийски (25 март1890– 26 декември1967) с псевдоним Чудомир е български писател-хуморист, краевед и художник.

Цял век минал от тогава, пък и до днес, този уникален, български, писател-хуморист си остава актуален и ненадминат майстор на късия хумористичен разказ. А понеже наближават избори, предлагам да си спомним за него със следния от неговите шедьоври. Другите, Вие сами ще си ги потърсите.

“ Юряяя!…

То беше някога. Где такива хора и такива произшествия сега! Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване – кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.
С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.
Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.
Седят си някоя вечер например в колибата край огъня със сестриника си Тодора и той се мъчи да шари с кенета и тройни обръчи кокал от ребро за новата си чанта. Гледа го дядо Рачо изпод рунтави вежди, криви устни и му дума:
– Не става вечер това нещо, момчеее! Тънка работа е то! Остави го за утре и лягай да спиш, защото денят се смее на нощната работа. Ами! Смее се! Тъй да знаеш!
Други път пък, както си пуши през някой ясен божи ден, изведнъж лулата му ще почне да цвърчи. Ще я извади от устата си старецът, ще я изтръска, ще почне да я чисти с клечка и ще подвикне пак на Тодора:
– Тошко! Тошко бе! Я мини изотзад през дренака, качи се горе на рътлината и извикай на козите да се насочат надолу, към кошарите. Хем да си пасат хайванчетата, хем да слизат полека-лека надолу, че времето ща се развали скоро.
Тодор го загледа, загледа учудено, почеше се и някак недоверчиво попита:
– Че отде познаваш бе, вуйчо? Кой ти каза?
А дядо Рачо се подсмихне под мустак и дума:
– Познавам. Лулата ми рече. Не я гледай, че не струва грош. Mного знае тя, много е патила.
И като я мушне в големия силях, ще дигне пръст и ще добави:
– Запомни и забележи: цвърти ли ти лулата, мокри ли ти се солта в захлупа, стискат ли ти много цървулите, хапят ли люто мухите, играят ли гаргите, бухат ли нощем бухалите в ниските места, лягат ли си вечер кокошките по-рано от други път, пеят ли лъжовни петли, къпят ли се врабците, сърбят ли те ушите и почне ли да ти се дреме, ей тъй, без нищо, да знаеш, че времето ще се развали.
Тодор пули очи и го гледа още по-учудено, кимне след това с глава, надигне се и без да каже нещо, поеме нагоре из дренака.
Такъв беше дядо Рачо Чобанът. Тъй си живееше като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец и мъдри думи думаше, ама от политика, от закони, от избори не отбираше нищичко.
Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили – щом има избори, всеки мъж трябва да гласува. Инак –глоба голяма!
Mъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.
Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът. Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:
– Помози ви бог, момчетааа!
– Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! – обадили му се двама-трима.
– Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!
– Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика – му рекъл председателят на бюрото.
А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.
– Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!…. Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!
– Кой кайеш? За глас ли нещо спомена?
Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по- високо:
– Дядо Рачооо – рекъл, – ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?
– Хоо… – кимнал с глава старецът. – Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна – рекъл, – що да го не пусна, нали ще отърва глобата?
И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:
– Юряаа!… Юряааа!… Юряаааа!…
Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата…
То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?“

август 30, 2008

КАТО ВИЦОВЕ – кратки отпускарски случки

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 8:12 am

  НА СВАТБА

  Голяма, весела и   сватба на село. По озвучителната уредба обява след  обява, кой какво подарява на младото семейство. Изправя се  кума. Местен бизнесмен, с прекалено самочувствие и малко чувство за хумор. Обявява:

     От кума за младото семейство     БЕБЕТО И БЕБЕШКАТА КОЛИЧКА ОТ МЕНЕЕЕ.!!!

 

 

 

 НА  ПАРКИНГ

 

  Паркинг в центъра на окръжен град. Паркирам. Идва служителя. Подавам му единия лев за такса… Той си го слага в горното джобче на ризата и без  да ми даде никакъв документ отминава мълчаливо…

   Втори път. Пак  подавам левчето, пак си го слага в горното джобче и пак не ми издава документ.

    Третия път: Пак идва и протяга ръка за левчето. Изваждам левчето, показвам го и демонстративно го слагам в моето джобче  с думите:

         Третото левче в моето джобче! – той не казва нищо, а мълчешком продължава към други паркиращи коли.

 

 

   ПОЧЕРПКА

 

  Спира ме катаджийски патрул. В нарушение съм.

         Гражданино водач, какво направихте?

         Неправилно изпреварих с превишена скорост.

         А, знаете правилника!  А аз какво трябва да направя?…

         Не знам. Вие ще кажете.

         Трябва да пишем?

         Ами щом трябва, пишете.

         Ама на мен не ми се пише…

         Ами щом не  Ви се пише, не пишете.

         Няма да пишем, ама трябва да почерпите?…

         Щом трябва, ще почерпя.

Служителя на  КАТ ми подава документите в очакване… Прибирам документите, отивам към колата си.. Качвам се и потеглям.

         Какво правиш?- пита жена ми уплашено,чула целия разговор. – Ще те настигне.

         Няма да посмее!

Катаджията ме изпраща с невярващ поглед!

 

 

2 Х 20 ДЕЛЕНО НА 3

 

Патрул на КАТ ме хваща в дребно нарушение.

         И какво правим сега? – пита катаджията.

    Подавам документите и вътре 2 х 20 лв.

       Гледай какво правиш сега. Как да разделя  2 х 20 на 3. Нали виждаш, че сме трима!?.

 

 

    

юни 9, 2008

УБИЙСТВО – нещо, като разказ за ВИП гост, Еньов ден и мечка ?

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , , — гравитон @ 11:41 am

     На този ден всичко засиява, като сребро призори, като злато по пладне. Слънцето се  издига и достига най-високата  си точка над хоризонта.Денят на лятното слънцестоене – Еньов ден . Най-дългия ден в годината…

     В Перущица е напрегнато. Посрещат важен гост… От  съображения за сигурнот, резервата Тъмреш е отцепен.  От  снощи VIP  персоната е настанена сред живописна местност в Парк  хотел “Родопи”.  До късно през ноща барбекюто в латната градина дими и  пропъжда чистия, наситен с полезни ухания на бор, треви и билки,  въздух.  С една дума  Max all inc   храна без ограничения с включени вносни напитки и допълнителни услуги… Чаша след чаша, разказ след разказ и легенда след легенда атакуват въображението на  високия гост. В паметта му се забиват  образи като папрат, билки, ритуали с голи момичета в плодородни ниви, баятелки и магьосници,  китки и венци  и особено един голям, богато украсен с цветя и билки венец,  събрал цветовете на  небесната дъга… Големия Еньовски венец,  през него се провират за здраве. От другата страна ги посрещат първите слънчеви лъчи. Наоколо млади момичета, в народни носии, накичени с цветя и билки,пеят песни    

      Програмата е наситена. И най- дългия  ден в годината е кратък за предлаганите удоволствия. Фитнеса, сауната, спортното игрище, тениса на маса, билярда и мини голфа направо отпадат. Конния туризъм  също,  за сметка на  велотуризма. Екотуризма, брането на гъби,горски плодове и билки се видоизменя в обед с чеверме край планински поток. Сафари туризма, остава  пътьом – благородни елени, сърни, глигани  и диви кози бол.  Фото апарата се заменя с огнестрелно оръжие и влиза в графа –  ловен туризъм. Решено е, докато се върти чевермето, госта ще се сдобие с ловен трофей мечка…

      И ето го нашия герой, настанен на пусия.  Седнал на специално подготвено за целта място, само на някакви  500-600 метра разтояние до потока и чевермето. До него облегнато зловещото оръжие.  За да се прибере надолу по пътеката ,от страни лежи и велосипед с дамска рамка . Между гъстите храсти и дървета се изнизва широка пътека. По нея мечката трябва да се появи връщайки се от сутрешен водопой. Някъде назад остават Комаров камък и местнотта Костенурка. Тракийските могили и римския път до с Тъмреш са притихнали в тревожно очакване. Само високо над дърветата, обляни в топли слънчеви лъчи, върховете “Модър” и “Персенк,” надничат загадъчно. Навсякъде зеленина и спокойствие. Дървета и храсти помахват с  раздвижени от птича песен и летен полъх листенца.  Напечени от все по жарките юнски лъчи треви и билки.   изпълват въздуха с аромата си. Няколко еньовчета се гушат до рехава папрат. Като малки дечица са  се стройнали бял равнец, омайниче и змийско мляко.По горе в ливадата, лечебна динка се прегръща с рани лист. Протегнали цветове- очички, планинския очеболец се търси с царичето,    омайничето и блатния тъжник тъгуват едно за друго. Фитоцидните здравец и борове,  унищожават и малкото микроби наоколо. Въздухът е омайно чист и унася 

 

       Ненадейно две сърнета се стрелва по пътеката! След тях притичва заек и виторога козичка.По пътеката се чува пукот на счупени съчки,  а  от храстите тревожно излитат група птичета…

        Още миг тишина… и с тромави стъпки излиза тя – мечката. Оглежда се  и полюлявайки грамадното си космато тяло приближава  отстрани заспалия ловец. После изръмжава и  се изправя на задни лапи до него… В този момент той се събужда, ококорва ужасен очи, надава неистов вик  и хуква надолу по пътеката. За отрицателно време нашия герой се озовава при другите  до реката.  Настава  паника. Всички наобикалят пребледнялия, като януарски сняг,  ловец! Още не разбрали какво е станало, всички погледи се обръщат нагоре по пътеката. О там, качена на колелото, мечката, невъзмутимо се спуска към тях  и очаква аплодисменти…

        До вечерта се разчу новината:   За да  осигурят трофей на вип госта, домакините  осигурили, една вече пенсионирана от цирка  мечка !

май 22, 2008

ПРАСЕНЦЕ – или как леля не дочака вуйчо (продължение второ)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:30 pm

Тази, топла майска нощ, леля не успя да дочака вуйчо. От   седмица четата подбиваше  железния път горе към Илиянов мост. Току под Згалевския баир. До сами двата над 100 метрови стълба на радиостанцията  край Плевен.

 Денят беше тежък , горещ и душен. На няколко пъти преваляваше и от влагата ставаше още по трудно да се диша, камо ли да се замахва с тежката непослушна кирка. Най-после работното време свърши. Работниците запребираха инструментите и се нагласиха да си ходят по домовете, кой с колело, кой пеша  все по нанадолнището край линията. Чакаха  ги 4-5 километра до Пордим.

         Марта, айде ние с колелетата да минем през Згалево по царския път.- Предложи, Иван Згалевчанина на вуйчо ми.

         Ами то по пътеката покрай линията е пълно с търнаци. – Съгласи се Мартата с готовност и добави. – Бати Кольо, ние с  Иван тръгваме през Згалево. Долу по шосето пътя е по хубав за колелото.

         Хубаво Илийка – отговори баща ми.- Ама да не хартисате някъде. Умната ей!

И се разделиха. Мартата и Згалевчанина се спуснаха по черния път към Згалево и има, няма, след десетина минути  селската кръчма ги прегърна с уюта си. След още петнайсетина минути Згалевчанина вече черпеше втората ракия с  кисели краставички и газирана вода. Хората ги посрещнаха радушно,  и нали Мартата беше другоселец, за да засвидетелтвуват гостоприемството си, започнаха да го черпят, кой каквото пиеше.  Едни му поръчваха мастика, други мента, трети бира и кебапчета. Мешавицата стана пълна. С много усилия,  в полунощ затвориха кръчмата. Излезнаха навън, а небето прояснено,  замига подигравателно със звездите си. Чак тогава Мартата се осъзна, че не е на Пордим в кръмата на Калчев и попритеснен, дето го чакаха още  4 километра път, благодари и каза последно- Лека нощ.  Колелото го понесе надолу по баира. Луната светеше, а асфалта, белнал се, като платно от момино кросно, хукна среща му. До края на Згалево, добре! Ама като излезе от селото и стомахът го присви,  не успя да вземе  завоя, и се озова в канавката, клекнал,  със свалени гащи. Погълнатото количество мезе и пиене напъна от вътре и като от тенжера под налягане заизлиза от всякъде. Мартата стоически се държеше с ръце в две по дебели треви, до момента в който вдигна глава и видя как луната завъртя около себе си звездите, после залюля и земята, канавката се надигна и посрещна лицето му. Стана  му приятно тъмно и тихо. Само щурците захихикаха подигравателно и го начикулиха. Мартата заспа блажено. Проснат по очи и със  смъкнати гащи.

        По втори петли от крайните къщи, някакво изпуснато прасенце се присламчи край него.   Очуди се на създанието пред себе си, замисли се, но като усети обилната  храна  освободена от съществото, без да обръща внимание на  още носещите се изпарения от вино, бира, мастика, мента и ракии, лакому се нахрани и заспа пияно.

        Утринната роса, живителна и хладна, погали голия задник  и  разреди лепилото от клепачите на  Мартата. Слънцето заникна  над Пордим  да види това  чудо невиждано.   Блесна раздиращо в очите му. Мартата запремига, като мишка във трици .  Не осиферен още, със смъкнати гащи,  заиследва близката действителност и бавно почна да вързва нещата.

         Леле, ма как се натрясках. Тез парчета от краставички съм ги повърнал. От кебабчетата  също,  пържоли, кратавици и домати също замезвахме. – В този момент погледа му попадна на спящото прасенце. – Това пък кога съм го ял, и цяло? …

         Шокиран от факта,  че е повърнал цяло прасенце, Мартата разтърси  бучащата си глава и стана. С още не координирани движения задига гащите си и олюляващ се,  пусна  облекчително една дълга и шуртяща вода. Прасенцето се събуди и квичейки ужасено,  на зиг- заг, хукна през полето към селото. Чак сега Мартата възстанови. Почна да мисли. – Да си ходя до Пордим? Ми, кога ша ида на работа? Оле, бат Кольо тоз път, вече ша ма бие!? По добре направо на работа. – После се наведе с мъка,  изправи колелото,  качи се на него и като по опъната  струна завъртя педалите отново към Илиянов мост.

  Така, тази нощ, леля ми не го дочака, но поне се наспа спокойно!

 

                                               (Следва продължение)

 

      

   

РАВНОВЕСИЕТО НА МАРТАТА – или по нанадолнището (продължение първо)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 1:28 pm

От гарата до тях , няма и километър. Близко е. Но хората са казали: Близо живея, ама                  дълъг път ме чака! 

 

По средата на павираното шосе се намира кръчмата на Иван Калчев. По всяко време на деня, че и до късно нощем, от кръчмата се разнася глъч на развеселени работници от предприятията край гарата. Калчев умее да прави скара  и особено мезета   вкусотия от карантия всякаква. Над шосето, пред кръчмата, се стеле омайна синева. Дим на цигари и скара. Плътен мириса на  позната кулинария.  На нея даже и колелото не устоява. Контрата сама захапва и то чинно и търпеливо се обляга отвънка до вратата на кръчмата.  Така Мартата  отново е в редовната си компания: Митьо Смока,  Енчо  Чешита и Васко  Мокрия.   Уж всеки вика по едно, пък накрая излиза, че е по няколко пъти. Така неусетно, още преди полунощ, щастливи и омаяни, забравили грижи и тревоги,  си тръгват единодушно.  Невероятно, но се сещат, че на другия ден са на работа, и единодушно си тръгват. Води ги  Мокрия, след него се клатушка Чешита- прегърнат с Мартата, и най накрая се изнизва Смока.  С плахи, внимателни крачки, Мартата, се навежда бавно и съсредоточено над търпеливото колело, после го насочва в посока надолу, към семейното огнище, нагласява педалите и под недоверчивите погледи на околните,  мълчаливо, се понася,  като народна песен по нанадолнището…

     В съзнанието ми изниква онази мила  сцена с пияния Кийд  Шелин,  на коня,  във  филма  Кет Балу.   Едва закрепен на коня, филмовия герой, еталон за алкохолик, така се олюлява и повлича и коня в невероятни пируети, че заприличват по скоро на  каубой върху не обязден мустанг.

     Такова е всеки път очакването за пияния и колелото под него. Но, о, чудеса. Колкото и  невероятно  да е, вонящото на  мастика, скара и цигарен дим, единство между  Мартата и колелото, всеки път запазва равновесие и  се спуска безаварийно, стремително и неотклонно по невидимата  железопътна релса, към  „щастливата”   ми леля!

    

                                                       (следва )

МАРТАТА – или разказ с пресекулки (начало)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:22 pm

     Мартата, викаха на вуйчо Илийчо. Защо, не знам. Знам само, че често беше „цъфнал”. С една дума, обичаше да попийва, ама яко! Докато „цъфне” като кокуряк…

    Цъфтеше Мартата,  като през март, ама цяла година. В друго „агрегатно” състояние, неговото изнемощяло тяло, зачервен нос и фъфлещ език  рядко се показваха. Та представете си в какво великолепно състояние се  яви  да запише името на първородния си син – братовчед ми Цветан!?

         Кажи Марта, как ще го кръстим синчагата – посрещна го служителката  в кметството?

         Ттссенко – профъфли Мартата в отчаяния си опит, надебеления му език да съчетае Т и С  в цветущо и разбираемо Ц.

         Как?  – опита пак служителката и напрегна  слух и зрение, като котка пред миша дупка,   дано  хване името на младенеца,  ако случайно успее да излезе от устата на доволно почерпения, мъжки баща.

         Зззенко – направи  нов неуспешен опит родителя и най-накрая след като мина през Ттенко, Ввеенко и Иеенко, служителката целомъдрено, с благопожелания за детето  и думите:

         Я, най добре, прати утре дядо Цветан , да дойди да се разберем!- го отпрати.

На другия ден, братовчед ми  бе записан, благополучно и за цял живот, като Цветан.

         Поради  изясняващата се   вече,  обективна причина – слабостта към алкохола, вуйчо ми Илийчо получи прякора Мартата. Нещо повече. Това бе и главната причина да не се задържа на едно работно място, повече от 4-5 яки „цъфвания”. Това принуди, младата майка,  сестра на баща ми и  нещастна съпруга  на Мартата, да предприеме решителна стъпка за подобряване на семейния климат.

         В една ясна като полярна лятна нощ,  вечер, тя се яви пред баща ми смирена, разплакана и молеща:

     – Жив да си, бати Кольо. Не издържам вече, пак  са го уволнили. Помагай! В бригадата при теб,  по линията имало  място, вземи го! – разрида се тя, а от зачервените и от плач очи закапаха сълзи,  като от гергьовски дъжд.

      – Само ти си ми надеждата! – продължаваше да нарежда тя.- Вземи го. Под око ще ти е по цял ден. По линията кръчми няма. Далече от селото ще е, поне през деня да не пие.Дай му най тежката  кирка да подбива релсите, проклетника, дано без сили остане за пиене. По голям си, той страх има от тебе, ако трябва набий го, ама човек бъди. И дете вече имаме, какво да  го правя обесника? Вземи го на работа, бе бати Кольо! Вземи го!

       И баща ми, нали е батко,  и вуйчо на детето, пък и ръководител чета в поддържането на железния път в гара Пордим, не можа да устои. Заложи авторитета си, примоли се на началниците , гарантира с една дума за него.

       Тъй Мартата, стана железничар. Авторитетна личност. Получи униформено и работно облекло, нахлупи фуражката и започнаха  отчаяните му опити да не излага бате си Кольо.

         Всяка делнична сутрин, лъкатуши от снощния махмурлук и пристига с колелото навреме на работа. До обед  изтрезнява с чистия полски въздух и тежкия физически труд. След обед продължава да стиска зъби и да маха методично с кирката. Пази авторитета на бате си! Вечер, воден от алкохолен глад,  се мята на колелото и като свободна птица се спуска по нанадолнището, от гарата към селото..

О тук на татък баща ми няма думата, Мартата е свободен!

      

                                    (следва)

Create a free website or blog at WordPress.com.