Mitkoivanov's Weblog

март 25, 2014

ЛЪЖАТ ВИ, ЛЪЖАТ ВИ МИЛИ ДЕЦА!

ИзображениеСнимката която виждате е правена преди повече от четвърт век. Снимката която виждате е от посещение на земеделски кооператори от гр.Пордим, пред паметника на Бузлуджа.  Болшинството от тях са членове на тогавашната БКП. Те не са извън земни! Те са редови селскостопански работници: животновъди, полевъди, зеленчукопроизводители и лозари, инженери, механизатори хора на наемния труд. Те произвеждаха и допринасяха България да изнася селскостопанска продукция в над 100 страни по целия свят. Построеното от тях още се разграбва и повече от 25 години не може да се приватизира и разруши. Тях ги ограбиха. Ограбиха и Вас! И Ви лъжат!

Виждате ли усмивките на лицата и, виждате ли дрехите и външния им вид, виждате ли увереността и спокойствието с което са стъпили здраво върху поредното стъпало на градения от тях живот!?

         Да Ви се виждат гладни и недоволни! Да Ви се виждат измъчени и угнетени? Да Ви се виждат лъгани и объркани?

Не ! Те просто знаеха за какво живеят и работят! Те имаха щастието да живеят в един по справедлив и човешки обществен строй! Те живееха и работеха задружно! Те бяха строители на собствения си живот и Родина!

          И бяха щастливи!

Реклами

юни 10, 2013

ПРИЗНАНИЕ

IMGP3299Днес е един от последните дни на половинвековната ни семейна пътека .Вървим из многолюдния град. Жена ми ме е прегърнала.
Пред нас , мъж и жена на видима възраст около шейсетте … вървят хванати за ръце…
– Виж, има и други които се обичат! – споделя жена ми.
… И аз съм щастлив от нейното признание!


http://vbox7.com/play:1beaa51213&start=87

юни 28, 2012

ПЛОД С ВКУС НА ЩАСТИЕ

Когато  в края на март,   дядо Митко  Гравитона  и  89 годишната му майка се прибраха от големия  южен град  в  село, на север,  пролет още не беше започнала.  Зимата,  загнездена,  като  хроничен бронхит в старчески гърди,  все не искаше да си ходи.  Проточи   се  от  октомври, та чак до края на април.  Зажадняха хората  за топъл   повей и слънце и все поглеждаха със свити сърца, слънцето  най-подир  да   окъпе   разцъфнали   пъпки  по  оголелите  и премръзнали  клончета на плодните дръвчета.  Изпренадаха  се.

Закъсняваха  даже косовете. Под стряхата на старата къща,  ластовичите гнезда ,  все   тъй  сиви  и пусти,  навяваха тъга.  Из  голямото  щърково  гнездо ,  врабците не спираха да се карат с цвърчене, кога ще  се върнат  хазаите им.

–    Природата си знае  работа ! – целомъдрено  успокояваше баба   Мара сина си. –  Ще дойде!   Няма къде да иде! Аз  гоня 90  години, пък не помня някога, пролетта да не е сменила зимата.

Така и стана.  Сибирския студ, дето през зимните месеци беше  сковал за  дълго  дръвчетата на  минус  22-3 градуса, опита още  два-три  пъти  да се върне, погали ги за сбогуване, колкото да  ослани и малкото излъгали се цветове на  костилковите  овошки и се запиля  на  североизток.  Най- после се  изпролети.

Баба Мара  занарежда,  какво и как трябва да се работи из двора, а сина и изпълняваше.  Неусетно,  двора се огледа почистен от  гнилите есенни листа, разсада в ястъка поникна,   овошките и лозите,  съблякоха с помощта на сина,  измръзналите си  сухи пръчки и клонки  и  облякоха цветната си  пролетна премяна.  Пчелите, полетяха с  гърненца, зажужаха   по цветовете, хем да ги опрашат, хем  да съберат мед.  Черешата и  ябълките се отрупаха  с плод и птичи песни.  Сините сливи , горе-долу. Ябълката–петровка, поруменя. Но  прасковите и кайсиите хич ги нямаше.

Всеки път,    като минаваше  да полива  зеленчуците, дядо  Митко  оглеждаше кайсията в дъното на двора. Това дръвче  му бе особено скъпо.  Отгледа  я  сам.  Като дете!   От една нефелна и  дива  фиданка.  Ашладисва  си  я, тори я, полива я;  заби  до нея един здрав салкъмов кол,  та я укрепи срещу  ветровете;  варосва я, пръска я с химикали срещу вредители и болести  и сега,  след  5 години, като гледаше  колко красива  е оформена  короната и , не можеше да и се нарадва.  Само дето още не знаеше какъв е вкуса и…

Последните няколко дни бяха много горещи.  Слънцето, прижуря, прижуря,  па като се изтощи  изпарило и последните капки вода от градината, се наведе  уморено да спи.  Колкото  по  се навеждаше  зад хоризонта, толкова  по лъчите му  пълзяха нагоре по клоните на дърветата.

Дядо  Митко току-що бе  пуснал   помпата на герана и почна да полива.   Живителната вода  затича на помощ на  завехналите корени   на чушките, а  погледа му , за кой ли път,   се вдигна  към кайсията…  Там  горе,  на едно от най-високите  клончета-водачи,  огряно от  последния слънчев лъч, … заблестя,  като„топче за тенис” от старо злато,  една самотна,  жълто-поруменяла  кайсия  и  му се усмихна,  примамна и  невинна,  като  жадувана  девица…

Развълнуван, той взе  миналогодишното си приспособление –   „Плодоберка”  и  внимателно, като свещенодействие откъсна  толкова мечтания плод.   След годините на   мечтание,  дългоочаквания плод стоеше в дланта му.  Мекотата на  нежния мъх, изваяната от природата  в изящна форма от конденз на слънце и цвят  на старо злато,  вещ, го  хипнотизира…

Мислеше трескаво.   За първобитния човек и намерените диви плодове, за тръпчивия им   и кисел вкус,  за горчивината и блудкавостта на  плодовете  им,  за  предназначението и  да продължат рода,  да  оцелеят сред  дивата борба в природата. Мислеше за  хилядолетията в които  хората   бяха селектирали, моделирали и  подпомагали природата в създаването и усъвършенстването  на  вещи,  животни  и растения – един  безкраен процес, който наричаха прогрес.

–         Майко! Заповядай!   Ето го първия плод на моята  кайсия ! Опитай я!– каза той и нежно, само с едно завъртане на  ръцете , раздели плода на две равни части.  Костилката  сама се отдели  с кафявата си кадифена  повърхност и откри оранжевите тургорни клетки на еликсира..

Опитаха я!

–         Ммм, много е вкусна! – каза  старата  жена.  –  Наистина е хубав  сорт, майка! – допълни тя  и  като погали с топлия си  майчин поглед сина си,  помисли: „ Метнала  се е на мен,  костилката ми!  Работливо и добро ми е момчето”.

–         Направо е превъзходна! Струваше си усилията и чакането, майко! Догодина ще е отрупана с плод –  каза сина и.

После двамата преглътнаха парченцата и почувстваха  с  душите си:  плода им,   е  с  вкус на щастие!

март 8, 2012

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК !

 

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

                             Веселин Ханчев

 

юли 29, 2009

МОИТЕ МАЛКИ РАДОСТИ

   Vilford, благодаря ти за поканата  да се включа в Радост за душата (х6)… …Разказите по късно!

За сега:

               1.   ДА НАПРАВИШ ДОБРО   

IMGP4609        

Помогнах и да си направят гнездо. Пролетта замазах дупката над разваленото  от врабци и плъхове гнездо, после всеки ден разливах вода в градината за да имат строителен материал и те ми се отблагодариха.  Измътиха  си ластовичета   и  сега неспирно кръжат, изпълвайки  двора с веселото си чуроликане…..Така ластовичките в бащината стряха, душата ми сгряха.

       2. ДА  СИ  ПОЛЕЗЕН НА ХОРАТА

      Отидах  в селската аптека да взема животоподдържащите лекарства на бабите от махалата.  Съпруг от младо семейство ме заговори и каза:” Ти не ме познаваш, но ще ти кажа, че много вярно си описал  всичко. Така е както си го описал.  А помниш ли , че на улицата е имало и геран?”…

      Не помнех,  но се почувствах значим и полезен.

      Докосна ме  щастието,   че писаното от мен не е безмислено,   че има хора които ме четат и съм и полезен.

 

   3. Осъзнах какво е  ДА СИ УДВОЛЕТВОРЕН ОТ ТРУДА СИ!

       Тези дни си бях  на село. Поработих.

       Подстригах тревата на улицата зад къщата и родния ми дом заприлича на заресан  младоженец.

      Старата желязна порта блесна в  бяла  боя и сребърен феролит.

      Изпитах върховно удоволствие, когато видях, че бащината  55 годишна къща погледна с нови очи  на света, погледна ведро и весело,   погледна с  боядисаните от мен прозорци с бяла блажна боя, рамките с майско зелено и хоросановите фризове с варно мляко.

      Усетих райския вкус на засадените от мен зеленчуци, на сварената от мен ракия, на плодовете от посадените от мен ябълки и  сливи.

      Изпитах радостта от извършена  работа.

       4.     ДА  ОЧАКВАШ  ВЗАИМНО ЩАСТИЕ С ХОРАТА КОИТО ОБИЧАШ

        Очаквам от 1 август  да сме отново заедно с внука и съпругата на почивка , да плуваме , да играем тенис  и шах, да четем   художествена литература,   да съчиняваме разкази, да се разхождаме и радваме на  взаимността си,  да си признаваме, че се обичаме!

     5.     ДА  ОТКРИВАШ КРАСОТАТА В ЗАОБИКАЛЯЩИЯ ТЕ СВЯТ 

Поглед на юг

Поглед на юг

 

 и поглед овлака на север

и поглед от влака на север

            Радва  ме  пътуването из страната.   Ожънатите безкрайни блокове в Северна България. Радва ме изгрева и залеза,  стремежа за чистота и подреденост в родното ми градче Пордим, в Пловдивския жилищен район „Тракия” –  израстнал от нищото заедно с детето ми.

        6. ДА ИЗПИТВАШ РАДОСТ ОТ СРЕЩАТА С НАЙ БЛИЗКИТЕ СИ ХОРА

       Радват ме срещите с брат ми и майка ни, споделените спомени за изживения  им живот, равносметката и извода, че не напразно сме живели. Че децата ни са вече устроени и възпитани, че сме допринесли да станат човеци.

     7.  ДА ТЪРСИШ ПОЛОЖИТЕЛНОТО И НАДЕЖДАТА ВЪВ ВСЯКА ПРОМЯНА

           Радва ме, ако щете и това, че България   циливизовано  сменя своята   власт  и продължава пътя си към просперитет, въпреки грешките на растежа.

  8.   ДА   ТЕ   РАДВА  И  САМОТАТА

Picture 002

           Понякога се радвам и на  самотата. Тогава,  необезпокояван мисля и осъзнавам,

че съществувам!

ноември 22, 2008

НАПУСНАХ – изповед

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 2:53 pm

        Сглупих ли или постъпих правилно? Не зная! Вчера напуснах работа…

        В дни на разрастваща криза и  безработица,   приятел ми гласува доверие и ме покани на работа в  управляваната от него фирма.  А  фирмата реномирана и  авторитетна, с вътрешна и международна търговия. Позицията на която ме назначи  престижна. И започнах с отговорност и всеотдайност да изпълнявам задълженията си. Ден след ден, седмица след седмица, че  в старанието си и  в къщи доработвах.  Сутрин от 8.30 до 17.00 часа все в офиса пред компютъра. Ровя се в каталози и цифри,  в машинни чертгежи, заявки и оферти, в писма и документи на 4-5 езика, че пиша и нови, та  и разговори със служебен мобилен телефон провеждам. И  заплащането добро. Междуличностните  взаимоотношения също на ниво. Работа мечта… Но нещо ми липсва. Нещо не е както трябва. Напрежението в мен с всеки изминат ден нараства, сърцето  все по-често ме стяга и  прескача, дъхът ми се събира и   цифрите на монитора  се замъгляват,  офиса  ми  става тесен. Неусетно потъвам в тази микро среда и  радостта от живота изчезва…

          Няма го щастието на свободния пенсионер с прилична пенсия (парите никага не стигат). Няма го свободното време  за спомени и размисли, за наблюдения и анализи,  нама ги блоговете в интернет   и  срещите с хората. Няма го времето за писане на разкази, за  гледане на филми и слушане на музика. Неусетно загубвам радостта от веселите багри по листата на дърветата  и есента  става тъжна и скучна. Липсва ми свободата.

октомври 10, 2008

ИМПРЕСИЯ – снимка с въпрос

Filed under: Фотография — Етикети:, , — гравитон @ 9:32 pm

                                                                             

  Поседнах на пейка в парка.

 До мен кацна гълъб загледан в своята гълъбица!

 На втората пейка, млада майка обгрижва бебето си!

 На третата пейка,  влюбена двойка се целува!

 Това е прекрасен есенен ден в Пловдив!

 Не е ли достатъчно за да съм щастлив?

 

 

 

октомври 7, 2008

ТРУДЪТ КРАСИ ЧОВЕКА – приказка

Filed under: внуче, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:48 pm

     

„Трудът ни избавя от трите най-големи злини: скуката,  порока и бедността.”

 

                                                    Волтер                                                                                                                                                                              

 

 

 

      Имало едно време един работлив и умен старец.  Дошло време да умира.  Събрал той  тримата си сина  и им казал:

 

–                             Синове мои,  дойде време да  поемете своя

 

път сами в живота. Ще ви разделя каквото имам. На най-големия , оставям къщата, която  градих с много труд и обич. На  средния оставям кръчмата с  виното. На най-малкия оставям земята  с която се борих цял живот.

 

       И заживели  тримата братя с бащиното имане, кой както разбира живота. 

 

      Най големия се разположил в просторната къща и заживял спокоен, че има сигурен покрив над главата си. Спял си  до късно, топлел се на бащиното огнище и не подхващал никаква работа. Скуката го обхванала още повече и той станал още по мързелив. Но времето си летяло. Идвали  есен и зима, ветровете брулели къщата, дъждове и снегове я затрупвали, лятото слънцето я напичало и обгаряло боята по фасадата и прозорците.  Най-големия брат само скучаел. Не се хващал да я  стегне, да поправи покрива, оградата, да постегне вратите и прозорците, само  лежал и скучаел. Малко по малко къщата  овехтяла и  се разрушила.  От мързелуване и скука, тялото на най-големия син залиняло, мускулите   му отслабнали, а лицето му погрозняло от завист и страх, че ще остане на улицата.

 

      Втория брат, дето получил кръчмата и виното, се настанил в нея.  Започнал да продава от виното и най вече да пие с приятели и женски компании, да играе на комар с надеждата, че изведнъж ще спечели много пари. С една дума отдал се на пороци и не усетил кога бащиното вино и готовите пари за търговия се стопили. Постепенно, доскорошните му приятели, мъже и жени се оттеглили. Останал  сам и оглупял от многото пиене. Лицето му почерняло и се набръчкало от алкохола и цигарите. Нещо повече. Стигнало се до там, че от алчност и неразумност,  лъжливите му приятели го изиграли на карти и той загубил и кръчмата.

 

       Най-малкия, дето получил нивите , макар и да бил слаб и още неукрепнал се захванал здраво за работа. Спретнал  си една малка колиба и започнал с труд и пот да обработва земята. От тежкото рало и работа тялото му заякнало. Станал здрав и силен, красив и умен. Постоянно се учил как да обработва земята, какви зеленчуци и плодове да произвежда, как да ги съхранява. Намирал  време в  кратките почивки  и книжка да прочете. Научил  се, как най-добре да продава плодовете от своя труд. Започнал  да търгува!  Спечил пари. Разширил  стопанството си.  Построил си нова и красива къща,  ходел  чист и спретнат  и не спирал да се учи,  да въвежда новости.  Станал най- личния  момък на селото. И както си му е редно, се оженили с най красивата мома. Родили им се три деца и те заживели  влюбени и щастливи. Всички го уважавали и обичали.

 

      Той бил потвърждение на народната мъдрост: Трудът краси човека!

 

 

 

                                                     

 

Блог в WordPress.com.