ПЪРВЕСКИНЯ

     Тази есен, моята „Попска круша“ бе първескиня – роди за първи път. Пролетта я нагизди с бели, уханни цветове и тя заприлича на крехка младоженка с булчина рокля. Пчелите и се радваха и я обсипаха с целувки. Топлия ветрец си играеше с листата и като с камбанки и дъждовете миеха нозете и цяло лято.  Слънцето я прегръщаше с лъчите си и я насити с топлина.

Когато лятото отмина и есента`и наметна  шарено наметало, най-тънките и клонки  се приведоха от тежестта на златни и плодове и ме поканиха да  вкуся   божествената и  сладост.

Великото тайнство на раждането се беше случил. Трите години грижи си струваха. Моята първескиня роди и ме дари с  удволетворение и нови надежди.

Крехкото дръвце ми прошепна, че не съм съм живял напразно.

Бях допринесъл за създаването на живот.

СЪРДЕЧНИ СТОНОВЕ

И тази нощ  беше студено, за последно. Пролетното утро,   облачно и свежо подкара новия ден.  Даже накъсаните и  нестройни   птичи песни  в двора, не успяха  да ме изкарат из под затоплената пухена  завивка.  Лежах  си и селектирах  блуждаещите си мисли. Наближаваше  10.

Баба Мара  – моята   90 годишна майка, отдавна беше закусила  с 300 милилитра прясно  био  мляко  от кравата на  комшията. Двете  лъжици  манов  пчелен мед  го  правеха още по вкусно и здравословно.  Млякото и меда  и бяха дали  сили,  щом   за втори път, старицата,  тътрузеше   немощните си  нозе   под прозореца на стаята ми,  за да разбере  дали    съм  добре…

Не бях. Показа го апаратът за кръвно – 172/112. Игнорирах го.  Сложих  една  „контра” и се спуснах към центъра. Отидох за хляб и редовното сутрешно кафе.  Моите  утринни  лекарства –   останаха  неизпити.  А сърцето ми стенеше…

………………………………………………..

Котката Шаренка роди за трети път. Първата година – 4…. Миналата година, роди докато спях, в краката ми –  две…..    Тази година роди под външната печка . Избра си подигнатата  плоскост от стиропор  и  роди 3.  За съжаление в ъгъла, до крачето на масата съм оставил без  да искам  отвор.  Две от  новородените,  още първата нощ  паднали отдолу.  Сутринта ги намерих   студени и вкочанени.  Изхвърлих ги  с една найлонова  торбичка в кофата за боклук. По обед, когато се затопли, мина боклукчийската   кола.  Работниците от чистота чули плача на едното и като го извадили го оставили вън на земята.  По обед  стана още по топло. Слънцето напече. Затоплено,  малкото котенце  почна да плаче   по силно. Минаващите  хора се спираха да го ожалват. Видях ги и аз и веднага взех котенцето. Върнах го на майка му  и  я погалих виновно. Тя ме близна по ръката и като го гушна почна да ги кърми с братчето му. ..

За съжаление на другата сутрин и другото котенце  паднало под  стиропорната  плоскост на студените плочи. Разстоянието е толкова малко,  че   котката не можеше  да влезе отдолу за да си го вземе.  О,  как стържеше само майката по застланата с кече  плоскост.!  Аз слушах отвътре в кухнята,  но си мислех, че под  дюшемето на пода  стърже мишка. ..

На сутринта видях, че е останало само онова първото –  падналото  и изхвърлено в кофата за боклук. Най-красивото,  бялото  котенце,  с двете  тъмно сиви петна на главата….

Така поговорката: „Роди ме майко с късмет,  пък ме хвърли  и на смет!” се осъществи.

Котката изплашена  от злокобното, избрано от нея място за да роди и отгледа децата си, напусна  това нещастно  място и занесе котенцето си до прага  на къщата… Настояваше да го прибере вътре. ……

От  тогава тя почти не се отделя от него…. През деня го носи с нея  на слънце и сянка…..

……….

Вечерта майка  ми се оплака, че не е добре..  Старото, изнемощяло сърце  тупаше  учестено   и неритмично.   ДЪХЪТ И СЕ СЪБИРАШЕ. Душата и напираше да излезе. Беше и лошо……     Дадох и лекарствата,  поразтрих и схванатия врат и гръб, затоплих  стаята  с електродухалка  и я накарах да полежи..  След  15 минути  кръвното и малко се нормализира от лекарствата…….

Оживя, но не е добре….. Сърцето и е на 90 години…  и стене…

……………………….

На двора,  разцъфналата в бяло слива, е като накичена невеста.    Закачлив  пролетен вятър я гали по клоните и търси в тях   правилната  посока за смисъла на живота.   От  топлите му ласки се разлитат  безброй  бели цветчета.  Все нежни и игриви,    като снежни конфети,   летят  в свежия въздух  и  се сбогуват  със зимата.

Двойка пъстри  славейчета  долитат  от някъде и  кацат  на най-премененото  клонче. Проследявам ги  с поглед  и  изненада.  Благоговея! В  малките  сладкопойни  човчици  виждам  сламки.  Едни такива,  тънки и сухи, обикновени   тревички, а толкова дълги, че    сравнени  с  телцата на   малките  пъстри  пилета изглеждат ,   като големи   строителни  греди.  Жълтурчетата  кацат  в заправеното  гнездо и с такова усърдие и умение   изграждат  своя бъдещ  дом, че действията им предизвикват у мен само  умиление и възторг…

Животът продължава!