ПЛОВДИВ ЧЕТЕ – (ченгелче)

Днес,  малцина от нас възрастните  се замислят, как децата се научават да четат и пишат!?  С колко търпение, труд и любов, невинните детски гласчета се опитват да  осмислят и изговорят  нанесените на хартия знаците за звуци и думи! С какво усилие се научават,  с крехката си мисъл и ръчичка,  да изрисуват отделните чертички и ченгелчета, да сглобят  от тях отделни буквички, срички, думи и мисли?

        Днес, малцина от нас  възрастните се замислят,  как с помоща на четмото и писмото, човечеството е съхранило  своята памет,   обогатило е своите знания и умения и с това е осигурило просперитета  на бъдните си поколени!  Осигурило е техническия прогрес и развитието на  информационните технологии!

         Днес малцина от нас възрастните,  осъзнават отговорността си пред  своите деца и подрастващи. Малцина,  осъзнават своята отговорност да ги научат да четат и ползват  съкровищтницата на човешкото знание в книгите!

          Днес малцина от нас подаряват не електроника, битови уреди, дрехи и консумативи , а   СТОЙНОСТНА КНИГА !…

           Точно за това, защото са малцина,  искам да  Ви  запозная  с  една от буквичките с които в СОУ „Софрони Врачански”, в Пловдивския ЖР „Тракия” пишат своето участие в необятната книга на  Инициативата ПЛОВДИВ ЧЕТЕ! …

           Пред входа на училището, на мястото където обикновено  учениците пушат в междучасията,  днес 9 юни 2010 година, вниманието ми бе  привлечено от деца  с книги…  

Ето какво научих:   Организатори са  Библиотеката  и Преподавателите по български в СОУ”Софрони Врачански”  Пловдив!

      Всяка година  училището се  включва в инициативата ПЛОВДИВ ЧЕТЕ!  Тук ежегодно провеждат читателски маратон. През миналата година е бил на 27 май с обхванати деца от началния курс  от 1 до 4 клас.  Разбирам, че маратона наистина създава едно чувство за четене, а и децата след това биват награждавани.  Сега се провежда в библиотеката и приобщава децата превръщайки голяма част от тях в редовни читатели.

      Библиотекарката разказва, как  всяко дете прочита част  от книжка ,  след това като щафета я предава на следващото.

       За децата също е интересно и  състезанието, в  което на всяко дете се дава книжка,   от която за определеното време  чете. След  прочита  се сравнява кое дете е прочело и усвоило най- голям обем информация.  Най-добрите биват награждавани, а всички деца   -почерпени.

–         По добре на това място да има книжка с кафе, отколкото цигара с кафе! –

споделя идеята си библиотекарката на училището  и  допълва –  Училищната библиотеката има 12500 тома литература. Литературата ни е много разнообразна, защото през миналата година спечелихме 3 проекта на Министерство на културата  и заредихме с много нова литература. За началния  курс, обхванахме абсолютно всичко, което им трябва за учебния процес, а за средния и горния  курсове,  допълнихме  с още бройки и станаха достатъчно.

       Разговяря ме още  за настъплението на компютрите и електрониката, за  переспективата да се развие  електронната книга. За отрицателното влияние на електронните игри и настоящите родители, израсли в прехода.  И най-важното  – за  вярата и, че децата ще се върнат  към книгата и необходимоста и удоволствието да четат художествена литература.

         Навярно вярата на библиотекарката се  основаваше на утрешните родители – сегашните четящи деца, защото  повика едни от най-добрите си читатели да ги снима.

       Неусетно стигнахме и до други,  съвременни проблеми по  възпитаването на децата в книголюбие.

       Впечатли ме  увереността с която говорят организаторите и  жара с който работят в тази насока.  За това оставям децата да четат,  убеден, че в  СОУ” Софроний Врачански”,   са на прав път и допринасят за разрастването и ползата от инициативата ПЛОВДИВ ЧЕТЕ!

БАУУУ – кратък разказ

       Добри  Хрисимия  беше приведен зет. По любов се ожени за Богданка Мамината, а   понеже тя бе единствено дете на мама и татко, хрисимия, среден на ръст, синеок, с руса къдрава коса, хубавец и зевзек и половина, без да се замисли за евентуалните последствия,(  преди  цели 30 години)  се  съгласи  да живее у тях . Тъст нямаше. Последния бе  починал отдавна от раните си във  Втората световна  или от „добър семеен живот”,  не беше много ясно от кое точно,  пък и честно казано,  не е  тема на нашия разказ . Това статуково  обаче,  автоматично  издигна  Хрисимия в ранг – глава на семейство и като отговорен и съвестен мъж,  той  се зае с ентусиазъм и всеотдайнст да гради най-малката клетка на социалистическото общество – семейството. И то успешно.

     Търговското образование, дето имаше,  му позволи да заработи като счетоводител, първо в МТС-то после и в Кооператива, което пък  му носеше не само хубава заплата, но и добър статус в обществото.

     Господ им даде с Богданка две хубави деца, момче и момиче и те заживяха мирно и  щастливо, макар и  заедно с тъщата,  за която искам да Ви разкажа.

    Че той бе зет като мед – беше; ама  тъщата не бе цвете за мирисане. Едра, охранена,  с  изкривени в О,  от тежестта и годините,  дебели крака и масивна глава, тя имаше широки и  здрави челюсти,   тънки присвити устни и строги присвити  очички, та бе достойна за прототип на цербер. С една дума обичаше да командва и да се меси във всичко и навсякъде. А беше и  в собствения  си двор! Наследи го   с над 100 декара земя, завещани от баща и , уж богат за времето си чорбаджия. Така, въпреки, че Добри  построи всичко в двора тя  се изживяваше като собственичка на всичко.

    Отиде  зет и да нахрани животните, тя след него  като манък  на подплашено коте ще приджявка:

–         Тъй ли се хранят кокошки? Я колко зърно

си разсипал!

Понечи Добри да полее доматите и пипера, тя

пак изкочи от някъде и се нахвърли като куче- пазач на дрипав циганин:

–         Ей, удави ги!  Едни домати, като света не може да полее.

    Облече се  Добри  с чиста риза и тръгне да излиза към центъра, а след него като  вой   на бясна кучка се извива гласа на тъща му:

–         Няма ма,  няма работа в къщи ,  та  ми се нагласил като згоден

циганин и хукнал по кръчмите… Бе,  па не вземе да се спре малко, да свърши нещо,  като на хората мъжете ма дъще. Ми то само по кръчмите ще ходим, само по сватби ще свирим…

       Тук е редно да отворим една скоба и да поясним, че  Добри Хрисимия,  освен дето свиреше в селската музика си беше и душата на компаниите. Приятели му бе дал господ,  та често се прибираше почерпен. Разсъждавайки трезво по въпроса и той,  а и повечето от съселяните му бяха стигнали до правилния извод, че главна причина за честите  застоявания в селския ресторант и неухотното му прибиране в къщи,  се дължат не толкова на влечението му към почерпката и компаниите, колкото на факта, че години наред в къщи го очакваше  тъщата с постоянното си ръмжене…

       Веднъж му писна.   В един злокобен ден,  като издебна, че  жена му и децата бяха отишли до града. Хрисимия,  събра кураж и направи следното:

      Като видя от ресторанта, че тъща му отива към магазина за домашни потреби, дето обикновенно се застояваше да клюкарства, той изостави компанията и бързо се прибра в къщи.

      Най-напред влезе долу в стаята на тъща си. Сгъна бялата покривка от разтегателната маса и я прибра в гардероба. После разтегна двете страни на масата, така че между тях остави около 20 сантиметра разстояние по средата. Извади един приличен на бялата покривка бял чаршаф и го застла на  масата. След това взе един остър нож и внимателно направи процеп на чаршафа и то точно над свободното от двете части на масата място. Без да се бави изтича в двора, хвана  любимото  пиле на тъща си  и го закла. Върна се в стаята и нацапа обилно чаршафа  с кокоша кръв.  Остави окървавения нож на масата, намаза с кръв и главата си и след като скри в банята закланото пиле се  мушна под масата. Накрая провря внимателно главата си между двете разделени дъски на разтегателната маса през направения в чаршафа процеп, издърпа с ръце четирите краища на окървавения, застлан като покривка чаршав и с лице към вратата зачака.

      Няма и след минута портата се тропна и тъщата затътри чехли по плочника пред къщата. Спря се пред вратата и като  видя, че е забравена открехната, изръмжа едно:”Пак оня некъдърник я е оставил отворена!”, доотвори я с бастуна и влезна. В първия миг не видя нищо. Но   като сложи на дивана до вратата  найлоновите торби с покупки и се изправи, погледа и замръзна върху следната  сюрреалистична  картина.  От средата на  окървавената  покривка на масата, цялата обляна с кръв, я гледаше с облещения си  поглед „отрязаната”,   разрошена глава на зет и.  Същисаната тъща ококори очи, отвори мощни челюсти да завие, като вълчица на месечина, но  в този миг, главата на масата отвори уста, чу се само едно:

–         Бауууу! –  бастуна  тупна на земята, със  затворени  от ужас очи, 

след него се просна и  собственицата  .

      Първо  се строполи, после изхърка,  накрая    изпруженото женско тяло прерита два пъти и преди още изплашения  Добри да излезе из под масата, тъща му  се превърна в труп, а  той   в подсъдим.

    … В съда Добри Хрисимия, в своя защита  успя  само  да каже :

   –   Господин Съдия,  та тя 30 години все ме лаеше, а аз  само веднъж и казах едно „Баууу”  и тя взе, че получи разрив на сърцето?!…

В БЕЗТЕГЛОВНОСТ

  Още  веднъж, Международния ден  на детето отмина. 

    На снимката са четири златни, умни български деца. Както виждате те са щастливи в своя европейски полет. Забавляват се. Заслужили са си почивката. Учиха и работиха и у нас и в чужбина.  Завършват висше образование и се дипломират в пристижни Европейски университети. С трудолюбие и последователност постигнаха успехите си и сега летят на крилете на младостта…

         Още само  миг и  ще се приземят…    Днес единия от тях ми сподели: Мислех да се прибирам окончателно в България, но нещата нещо не вървят. Заминавам си пак!

         И е прав! Какво правим за да се завърнат в родината? Какви условия и създаваме? Какви переспективи за развитие у нас и предоставя държавата?..

        Наистина не знам!  Но е факт,  че надеждите ни са в тях, в тяхното европейско поколение! На тях се надяваме да поемат кормилото на България и да я поведат по един переспективен и светъл път! Път към  по-добър живот за техните деца и нас родителите им.

       Аз вярвам в тях, вярвам, че ще успеят – нека само се приземят, днес в Златна Прага, а утре оставили безтегловността,  поемат по родната българска твърд!