Не е му за първи път да се запътва за „оня свят. Имаше си от млади години един WPW синдром и бе сколасал два-три пъти с електрокардиологична намеса да го връщат от Там. Но сега, „помпата” взе, че се разцентрова тъкмо за Димитровден.
– Бре, – рече си – отиде ми именния ден. Зяносах празника…
..Събуди се сутринта, с неговите си 62 години, а едно му е отпаднало,
едно му е премаляло, в лакътя на лявата ръка, тънка, като нишката на животеца игличка го мушна и боцка ли боцка. Зад лявата плешка на гърба му се е лепнала и като вендуза на гнило месо, сковаваща тъпа болка и го дърпа към черната земя. На всичкото отгоре и душата му в слънчевия сплит се събира, хем тежи, хем се сили да политне, към свети Петър…
Само, че днес не е Петровден, а Димитровден… Стана с глава, като мисирка над пръщина, изми си прежълтялата физиономия и пребледнелите устни със студена вода и ни лук ял, ни лук мирисал, потънал в студена пот, попита жена си преди да я изпрати на работа, като какво трябва да прави днеска из къщи, та вечерта именния му ден да стане съгласно обнародваното в неписаните, дебели книги на българското гостоприемство…
Както вече и сами се досещате, домашния прокурор (сиреч жена му), даде необходимите наставления: как да изтупа килимите и пътеките, как да почисти паркета и гранитогреса, инструктира го за хранителните продукти, докато доизрисува фасадата си и най-сетне замина на работа.
Той остана в апартамента сам със ситнящия си пулс, с болките, с притъмняването и постоянното потене, но геройски издържа и с доволно количество полягвания и почивки – в 17.30 часа, апартамента бе „облизан” и сресан. От електрическите контакти, стайните дезодоранти пръскаха ухания на пролет и свеж горски въздух, мезетата нарязани се кипреха наредени между кристалните чаши в очакване на охладените питиета.Масата бе сложена.
В този момент на целомъдрено успокоение, доволен от себе си и като установяви, че здравословното му състояние е без изменения (тоест лошо), реши да се представи на домашния лекар – така нареченото джипи.
След има-няма половин час чакане, сестрата надникна от кабинета.
– Кой е следващия? – попита тя, а като го видя сред наредените 5-6 пациента – от бебе пеленаче до 80 годишна баба, се обърна към него.- Ми ти пък за какво си?
– Сърцето чати като игла на шевна машина. Излезнал съм от синусов ритъм – сподели той.
– И за какво идваш тука? За такова нещо веднага трябва да викаш
спешна помощ! Отивай направо в спешната! Ела да видим кои са дежурни – подкани го сърдита мед сестрата и го въведе при джипито.
Чул-недочул за каво става въпрос и домашния му лекар го подхвана:
– Защо идваш тук? Какво да те правим?..Не си знаете правата и това си е.
Ти нали имаш кола? Отивай направо в спешното там и апаратура и всичко необходимо имат! Човече, имаш право 2 пъти в годината по здравна каса на пълни изследвания. Като те оправят тогава ще дойдеш да видим какви лекарства да ти изпишем. Ти нали беше с високо кръвно и WPW синдром? – скара му се лекаря и едновременно с това го настани на кушетката за преглед.
– Искам – заоправда се именника – само да ми направите еднакардиограма, че обикновено докато отида в кардеологично и сърцето ми си влиза в синусов ритъм.
– Сестра направи му и кардиограма! – нареди лекаря, съсредоточен в прослушаване забързания ритъм на сърцето му. Накрая му измери и кръвното…Така след 10 минути нашия герой бе готов, диагностициран и с кардиограма в ръка пред врата за излизане.
– Направо отивай в спешното, те там имат апаратура и си знаят как да те оправят и пълни изследвания ще ти направят – продължи да нарежда джипито, па като чу от него: „ Докторе, няма да стане! Тази вечер е Димитров ден и аз гости съм поканил” – хвана се главата и понечи да го изпрати разсърден и вътрешно убеден че ще му пише смъртния акт. За това първо го пита: – Ти за потребителска такса остави ли 2.40 ?
И той виновно се върна, остави 2.50, щото макар и пенсионер от 4 години още нямаше 63 лазарника.
…Най-после си отиде в къщи. Сърцето му продължи ситния си бод с някакви над 160 удара с пресекулки. Въпреки това, си посрещна и тази вечер гостите, пийна с тях две малки, още 200 грама Асеновградски мавруд и на пук на цялата теория и практика на медицинската наука и особено важната напоследък фармацефтична промишленост – оживя…
… На сутринта, положението със здравословния му сърдечен статус беше твърдо – без изменение, сиреч пак така лошо. За това се качи на рейса и с градския транспорт, още в 9 без 15, се озова в коридора, пред вратите на Спешна помощ в УМБАЛ „Пловдив” АД.
…Тарапаната живописна. Двадестина, така наречени пациенти от различна възраст, народност, пол и материално положение се бяха скупчили пред стъклената врата на спешното отделение и със сърцераздирателните си охкания, пъшкания и виене от болки напираха да влезнат, белки, някой авторитетен белодрежко, се покаже през вратата за да въздаде мир, спокойствие и успокояване на болките им.
Стоят и чакат. От никъде „взорът помощ не види”, както го е казал Поета.
Лошо му е! Но като гледа край него изкривените от болка лица на чакащите, се въоръжава с търпение. Осеня го прозрението, че всички хора са болни и тук. За това, стиснал в ръце кардиограмата си чака прав и хрисим, неизвестен арахангел в бели дрехи да се появи в рамката на стъклената врата на спешното и да го поведе или нататък, от където никой не се е върнал или отсам, където никой вечно не остава.
След деветото позвъняване на превиващ се от неистови бъбречни болки, двойник на медийния спец Георги Лазаров ( оня с папионката, но с още 20 години отгоре); напорист, интелигентен старец, готов да се телепортира през вратата заедно с болките си, се сблъска пред ненадейно отворената врата със строгия категоричен поглед на симпатично миньонче. Крехката и дребна фигура изпълни огромната стъклена врата към оазиса на живота. Пациентите се втурнаха заедно с лавината едновременни охкания и обяснения.
– Момент !– надвиква ги с респектиращ глас медицинската сестричка (да се чудиш как от такова нежно телце излезе такъв мощен глас) – Чакайте! Я по-тихо!
– Докторке….
– От снощи бъбреците…
– Главата…
– Кръста, лумбагото ….
– Сърцето…
– Жлъчката…
– Нетърпима болка …
– Умирам… Лошо ми е …
– Трябва да влеза…
– Аз съм по напред… не се бутай след мен си – клокочи въздуха от
откъслечни думи и фрази, нищо не се разбира и всеки се тика по напред та да се вмъкне…
– Тишина! – разпореди крехкото създание в бялата като сняг, минижуп мантичка. От държанието и пролича : владее прийомите на фейс контрола та въдвори ред.
Най- отпред пак се тикна интелигентния дядка, до него лелка с бастунче си проби път между умърлушен господин и младо момиче, след тах скупчени и другите чакащи, а най-отзад държейки електрокардиограмата, ама така, че да се вижда от далече стои Той, нашия герой.
– Казах ви спрете! Няма смисъл някой да влиза. Лекаря не е в отделението. Извикаха го спешно горе в друго отделение. Всеки момент ще дойде. И по спокойно!
Тълпата разочарована се поокроти и разхлаби обръча .
– Докторке, боли, не мога да търпя вече…- проплака някои и
оплакванията и недоволството отново избликнаха…
– Вие хора ли сте? – пак ги надвиква сестрата – Знам, че боли, но няма как, потърпете малко ! Разберете снощи от 7 сме дежурни и сме довечера до 7. Имаме вътре два инфаркта, а и горе доктора го извикаха за друг спешен случаи. Всеки момент ще се върне.
След тези думи охканията станаха по приглушени, мнозина забързаха две три крачки назад за да седнат на скамейките, а сестрата ефирно изчезна отново зад вратата на Спешното.
Занизаха се още десетина отегчителни минути. В тях, сколасалата да седне „Папионка” обясняваше на всеослушание недостатъците на съвременното българско здравеопазване и превъзходството на здравното обсулжване в тази болница през миналите 40 години, когато съпругата му още работила тук. Без да искат, подпиращите правия човек до него патерици, приведената до земята от болки старица и другите омаломощени, слушаха неговата назидателна, сърдита лекция за здравеопазването и най-вече историята и епекризата на неговата бъбречна криза. Тогава, не щете ли, в сюблимния момент, когато „папионката”тъкмо обясняваше как и колко боли, от някъде делово се появи среден на ръст и години лекар, от онези за които Тошко Колев пееше, че знаят и могат.
Авторитетния лекар застана пред врата и за отрициателно време успя да се информира от думите и най вече от документите на чакащите болни, кой за какво е.
– А Вие за какво сте? – попита лекаря и пренебрегвайки напиращата папионка, пое електрокардеограмата на нашия герой.
– Той е по спешен, – посочи охкащия и напиращ да влезе
интелегентен старец с папионката – аз ще почакам.
– Е то Вие ако не сте спешен случай та кой ще е… Влизайте. Вие, вие, вие, госпожо влезте и вие, придружете и бабата, влезте и Вие, обърна се той към „папионката” и накрая като отвори с ключа си вратата поведе навътре късметлиите болни…
В двете свързани със широк свод стаи на спешното ги посрещна строгата сестричка, една по възрастна жена със светло синя манта – от която се разбираше че е хигиенистка и младо, високо, стройно, миловидно създание в лекарска манта и притеснен поглед.
Настани ги ! – нареди лекаря на сестрата и най напред се опъти към двете заети легла във вътрешната стая. Хвърли бърз изпитателен поглед на включените монитори и после, явно доволен, с благосклонен поглед и лека усмивка, заговори лежащите в оборудваните с техника легла мъж и жена.
– Как сме? Виждам, че всичко е на ред. Състоянието ви се подобрява, положението е овладяно. Няма вече от какво да се притеснявате!
– Докторе, Благодаря Ви! – отговори лежащия, омаломощен 50 годишен мъж преминал през инфаркт и също се опита да се усмихне.
– Как сте Госпожо! Как се чувствате? Трябва да сте по добре вече. Видяхте ли, че не беше толкова страно. Всичко премина . Сега спокойно почивайте трябва да се възстановявате!- после се обърна към сестрата и я помоли – Приготви ми още …кубика … венозно за госпожата в 3-то легло и … милиграма за господина.
– А Вие сте новата стажантка? – обърна се той към високото, притеснено момиче. От къде идвате?
– От Париж. Днес ми е първи ден.
– Всички сме имали първи ден, не се притеснявайте. Тук има какво да научите. Ще включите ли апаратурата на господина? – посочи и той благо, нашия герой с кардиограмата.
– Мога, разбира се! – отговори стажантката и се зае да нарежда смукателите по все още мускилистите гърди, ръце и крака на някогашното спортно тяло.
В това време, поел от сетрата приготвените спринцовки, лекарят все така спокоен, уверен и дружелюбен се върна при госпожата с инсулта и господина с прекарания инфаркт и вещо извърши маниполациите.
Междувременно не спря да дава указания: за 1-во легло …….; на 2 приготви…..; за 3 и 4 да се поставят на системи с …..; на …… Та така за останалите 6 легла в Спешното. Сестрата сновеше незабелижима между шкафове и болничните легла, хигиенистката пренасяше апаратура и посюда – помагаха на лекара с вещината на неразделна част от екипа му. Стажанката и тя вече бе включила апаратурата. На екрана тревожно се изписаха с неритмичните си и неравни пики, ударите на изгубилото правилната си настройка сърце.
Привлечен от показаното на екрана, лекаря дойде при нашия герои и като сравни донесената хартиена електрокардиограма и показаната на монитора, заразпитва пациента си.
– От кога сте в това състояние?
– От вчера сутринта?
– Какво чувствахте? Случвало ли Ви се е и друг път излизане от синусов ритъм?
– За първи път когато бях на 24 години. Тогава имах над 220 удара в минута и чрез електрокардоверсия с 4400 волта ток, с електро шок спряха сърцето ми и пак го пуснаха.
– Медикаментозно не е ли опитвано? Някакви медикаменти не вземате ли?
– Вземам за високо кръвно….. и за аритмията ……. но не редовно. Знам си че имам WPW синдром и че науката не знае как в сърцето ми някакви възбудителни тоци си намират понякога по пряк път та се получава тахикардията.
– Срещала ли си до сега WPV синдром? –попита доктора и като получи отрицателния отговор на внимателно слушащата стажантка; докато вземаше от вената на лявата ръка на болния кръв за изследване, я въдеде вещо и пълно в заболяването.
– Сещаш ли се с какви медекаменти можем да въздействаме?
– Оправя ли са ме и два пъти с тахмалгон – включи се вещо пациента.
– Да наистина от рода на тахмалгонните, но сега вече има и други по модерни лекарства. Има време ще ги научиш – успокои той стажантката. – Ето кръвната проба, предай я на сестрата да я изпрати с другите за пълна кръвна картина в лабораторията.
Стажанката предаде кръвната проба на сестрата в другия край на по голямата стая и се върна.
– Подай ми, око обичаш, от средния шкаф в дъното, една ампула …..
Стажантката отиде с готовност, но се стъписа пред множоството подредени лекарства. Усетил колебанието и лекарят и започна да я напътства:
– В лявата половина на третата етажерка са… – после виждайки че
момичето не може да се справи, безропотно отиде до нея и и показа кротко – Ето тука стоят….. От ляво са … тези и тези, а от дясно се подреждат… тези и тези. От горе на долу по принцип се подреждат…. така и така. После двамата се върнаха и лекарят собственоръчно сложи инжекциата, след което отиде по другите легла.
Чуваха се стонове, но все по приглушени. Лекарят все така съсредоточен и дискретен сновеше между леглата и извършаваше нужните маниполации. Не спираше да разнася сигурност и спокойствие с уверения си кротък глас. Медицинската сетра притичваше ту до него, ту до някое от болничните легла; носеше му необходимите медикаменти и инструменти и веднага се връщаше до бюрото с компютъра. Там въвеждаше данните на болните и записваше стриктно всички извадени от аптечните шкафове лекарства. Цареше си напрежение.
– Докторе …. – спомена с тревожен глас възрастната жена от 3-то легло нещо за пари, щото се чу как лекаря предупреди.
– Тук за пари не се говори. За това никой да не мисли. Всичко е безплатно, не се безпокойте. Тук се извършва лечение!
Стационарния телефон на второто бюро с компютър извъня. Сестрата погледна и като видя, че лекарят е зает с мъжа от 6-то легло вдигна слушалката:
– Спешно отделение, кажете! … Една секунда, зает е в момента.За какво става
въпрос… Само секунда… – Докторе от третия етаж доктор Здравков пита да свали ли пациента с прединфарктното състояние?
– Да го свалят! Пациента от 7- легло е стабилизаран може да бъде
изписан – Състоянието му е овладяно. Нека поизчака в приемното още 20-десетина минути, докато му приготвим документите – нареди доктора и хвърли изпитателен поглед по мониторите над другите легла.
– Сваляйте го веднага! Готови сме. Чакаме. – довърши сестрата разговора от телефона на доктора и като остави слушалката се зае с изписването на пациента от 6-то, но същевременно нареди и на жената в светлосинята манта. – Извикай и техника да помогне за прехвърлянето на пациента и подгответе 6 -то за новия. Сега ще го свалят.
– Господине готов сте! Положението Ви е стабилизирано. Може да станете и ще Ви помолим да изчакате в 20-тина минути в приемното, докато ви изготвим документите за изписване.
Господина от 6-то, чул целия разговор, на драго сърце стана и излезе да изчака. Не минали и 3-4 минути, придружен от лекар, докараха болния от 3-тия етаж. Стенанията в спешното утихнаха. Вниманието на останалите болни се насочи към новия. Леглото му подготвено с нови чаршафи, а кабелите на електрокардиографа виснаха подредени и готови да прочетат всичко за непослушното сърце. Настаниха го. Хигиенистката и техника се оттеглиха настрани, сестрата и стажантката се заеха с включването му за електрокардеологично наблюдение. Двамата лекари тихо си говореха уточнявайки каквото трябва с прединфарктния.
– Пригответе……кубика……..милиграма. …….занарежда с познатия си делови, но и малко напрегнат тон доктора от спешното, на сестрата и стажантката.
Спешното се изпълни с нова тревожност! Двамата лекари се заеха с прединфарктния пациент. Чевръсто му сложиха инжекции, включиха система и зачакаха. Времето течеше бавно. Само F пиките на монитора ситняха ситно и неритмично забързани приковаваха неспокойните погледите на лекарите…
В този момент „папионката”, явно забравил за бъбречните си болки започна нещо да разказва на пациента от 2-ро, за личните си подвизи като спортист на младини и войниклъка. Възрастната жена с проблемите в кръста и главата също забравила за болките повика най близкостоящата – стажантката.
– Сестра – обърна се тя към нея – схванах се ! Ходи ми се до тоалетна! Трябва да стана.
– Потърпи малко – рече и сестрата категорично, чула какво говори.- Още малко да свърши разтвора в банката и ще ти свалим системата.- Тогава ще станеш.
– Ама аз се схванах – опита пак жената разколебана отново към стажантка.
– Изчакай още малко! Още само няколко минути и разтвора ще свърши! – обясни и стажантката и обърна поглед първо монитора на нашия герой, после срещнала разбиращия му спокоен поглед се усмихна съучастнически.
– От миловидния и поглед, от топлата усмивка и ли просто от въздействието на лекарствата, но тъкмо доктора на спешното се зае да подготвя нова инжекция за основния ни герой, в гърдите на пациента нещо претупа, стана му леко и приятно, погледа му погали красивото младо тяло на стажантката и му се прииска да е по-млад. И той и стажантката усетиха, че влезе в ритъм.
– Ето готов си! Усети ли, че влезе в синусов ритъм – попита и доктора, явно наблюдаващ и неговия монитор.
– Усетих докторе – отговори му с гордост героя ни. – Мина ми.
– Спокойно ! Няма за къде да бързаме. Постой така. Нека да мине повече време. Не бива да рискуваме. Хубаво е сърцето да се стабилизира.
– Колега, аз трябва да се качвам в отделението. Ако има нещо викай!
– Качвай се. Аз съм тук и следя развитието. Не се безпокой. – размениха професионално по още една две репликаи двамата лекари и се разделиха.
– Сестра, освободете и това легло. – посочи той леглото до нашия герой.- Госпожата е готова за изписване Подготви ми документите. Аз ще погледна какво е положението пред Спешното – и като плъзна още един внимателен поглед по мониторите в стаята излезе.
Освободиха леглото. Госпожата и тя отиде да чака в приемното за документите. Не беше минала минута и половина и пред доктора в спешното нахълта раздвижване, гюрлутия, циганска врява и нова тревожност.
В стаята, понесла на ръце своя дребничък, спечен съпруг в безпомощно състояние, се втурна бяла засукана циганка.
– Ето тук, на това легло го оставете ! – посрещна я сестрата.
– Дай, дай го тука! – спусна се и жената в светлосинята манта и започна да помага на бедната, уплашена съпруга да съблекат мъжа и до кръста.
– Сложете стойка за системи и ще му включим абокат – нареди влезлия с тях лекар.
– Докторе, тук в документите го подават, че е с 35 захар.
– Не е възможно има някаква грешка. Включете го . Изпрати веднага кръв в клиничната лаборатория за пълна картина. Дай ми….. кубика… – продължи да нарежда доктора докато поставяше абоката във вената на лявата ръка!
– Тя вената е атрофирала от убождания – констатира стажанката.
– Той си ни е редовен клиент – информира я доктора.- Диабетик е на инсулин.
– Кога му слагахте инсулина? – обърна се той към уплашената циганка.
– Докторе ми той му беше свършил, пък нямахме пари да купим новия – смънка виновно загрижената съпруга.
Мобилния и телефон в джоба на съпругата започна неистово да звъни. Циганката го включи с едната ръка и започна да обяснява разпалено на българо-цигански, че са при доктора, като същевременно с другата ръка се опитваше да задържи мятащото се и пъшкащо телце на съпруга си за да може лекаря да си върши работта.
На всичко отгоре,кой знае как и откъде, в рамката на врата се появи и ревяща, избелена млада циганка с две невръстни деца.
– Татко не умирай, на кого ни оставяш? Докторе спаси го.
– Няма да умре, не бой се! – успокои я доктора и само с един поглед към сестрата нареди да отстрани дъщерята.
В следващите няколко минути, телефона на циганката звъня още няколко пъти. Тя на висок глас все така даваше информация. След като включи ситемата с някаква банка разтвор и като виждаше как постоянно болния се мята по кушетката доктора и рече:
– Остави телефона ами го дръж да не се движи, че ще измъкне системите.
– Пиууууууууууууууу – пропищя продължителен тревожен звук от към леглото на прединфарктния и на монитора пиките се опънаха в една непрекъсната хоризонтала линия..
Доктора и сестрата мигом се оказаха около болния. Като на ускорени кадри от филмова лента, доктора постави инжекция в гърдите на бездиханния болен.
– Зареди на триста!..Пази се ! – изкомандва той… Не става… Дай пак.. зареди на триста и петдесет!…
Последва втори електро шоков удар, тялото подскочи на леглото, а заедно с него и движещата се по права линия мъждукаща, като малка свещичка точка подскочи и започна да изписва равномерната начупена линия на живота. Лекаря и всички в стаята въздъхнаха облекчено. Болния задиша. Спешното се изпълни с облекчение и болни и лекуващи се почувстваха като едно цяло. Сестрата и стажантката запребираха апаратурата от електрокардиоверсията. Доктора постави още някаква инжекция и отново обиколи с изпитателен поглед леглата и мониторите над другите болни.
Диабетика се поукроти, простена и пешепна на жена си:
– Са напикая!
– Ще му сложим катетър! – рече доктора, чул от другия край на залата едва разбираемия шепот – Сега ще почне обилно да уринира от функционалния разтвор. Това е добре, значи бъбреците му работят нормално – обясни той на стажантката и се запъти към него.
Това беше нова маниполация. До сега не бе виждана от нашия, преминал в стабилно Синусов ритъм герой, и той извърна глава по добре да види като как се прави тази работа. Като него реагираха и от другите близки легла, а лелката от осмо даже се понадигна та да не изтърве „картинката”.
Докато доктора да пристъпи до леглото на потърпевшия и сетрата подаде катетъра. Жената със светло синята манта, чевръсто смъкна панталоните и бельото на диабетика и пред слисания поглед на жена му, мургавото впечатляващо достойнство на мъжа и лъсна с цялата си позната за нея прелест. Подскочи освободено от дрехите, поколеба се на коя страна да полегне уморено и преди да вземе решение, се намери в нежната топла шепа на санитарката. С такава готовност и ловкост извърши, под нежния си възхитен поглед операцията тя, че доктора не се сдържа и през смях рече:
– По полека де, я каква си чевръста! Много бързаш да се хванеш там?..
След направената с майтап забележка и останалите любопитни погледи се извърнаха с неудобство, но по лицата и на болните и на здравите пробяга лукава усмивка. В спешното се възцари временно спокойствие… Използвайки временното затишие доктора подкани сестрата:
– Хайде да изписваме? Отвън чакат следващите болни. Давай документите на готовите, че да освободим легла за нова партида! -нареди той и като седна пред бюрото си и започна да пише.
От вътрешната стайчка неочаквано пъргаво скочи жената с ишиаса. Забравила, че сутринта целия гръб я болеше та се бе привела до земи, тя се изправи и пререди скочилия интелигентен дядо с папионката. Изправи се пред стъклената витрина на единия от шкафовете и заоправя косата си. Зад нея „папионката”, като видя че трябва да почака, заобеснява нещо на сестрата, после закачливо погледна стажантката и се изправи пред нея.
– Докторке, – започна той – я ако обичаш ми оправи папионката!… То вие тука ми я разместихте, не мога така неглиже да ходя по улиците, я.
Присъстващите ги напуши на смях. На нашия герой също му стана смешно, като си спомни, физиономията на този изтупан, интелигентен, 80 годишен старец от сутринта, когато се превививаше от бъбречни болки и напираше да влезне в Спешното. Сега стоеше пред младата стажантка, изпружил дъртото си 80 годишно тяло като първи ерген. Нашия герой, сестрата, стажантката и доктора си срещнаха погледите и едва се сдържаха да не се разсмеят на глас…
Едно по едно започнаха да освобождават леглата. Пациентите един по един си тръгваха, кой с куп документи, кой само с рецепта, а доктора даваше последни нареждания, пожелаваше пълно оздравяване и приемаше притеснено искренни благодарности.
Когато дойде реда и на нашия главен герой, в спешното вече бе рехаво. Кой знае защо пред очите му изплува първо физиономията на мързеливата, чоплеща семки лекарка, дето му беше джипи до миналата година. После и на сегашното му джипи, дето му надуваше главата с приказки за скапаната здравна система и бюрократите на Здравната каса, които ги били превърнали в писарушки и фокусници за да надхитрят тази Здравна каса и да си получат повече пари от там, че таксите нищо не били, но той да не забрави да си остави 2-то лева и 40-те стотинки за потребителска такса. Честно казано с тази потребителска такса, джипито в очите на нашия герой, изглеждаше като просяк с протегната ръка и брънка от сивата икономика.
Щом „папионката” излезна и всички прихнаха в смях.
– Че то тук при вас било много интересно – сподели нашия герой.-Такива образи минават, плачат само за писателско перо.
– Интересно, но ако си само за един ден. Само, че като почне човек да кара 24 часовите дежурства, не изглежда толкова забавно и весело! – каза усмихната сестрата и подаде документите му на доктора.
– Чакай сега да помислим какви лекарства да ти изпишем, да помислим кои от новите лекарства ще са най добри за теб– каза доктора.
В този момент в главата на нашия герой се завъртя светла мисъл:” Трябвада почерпя екипа за грижите които положиха за мен.” – каза си той, но веднага си спомни строгите думи на лекаря от сутринта:” Тук за пари не се говори!” и попита:
– Докторе, на друго място къде може да ви намери човек … за консултация или на преглед? Нямате ли частен кабинет някъде?
– Къде ти частен кабинет, цялото ми внимание е обсебено тук. Но трябва да се замисля! Ето ви рецептата, джипито ще ви ги впише в рецептурната книжка. Вземайте изписаните лекарства редовно, независимо как се чувствате. За това се казват животоподдържащи лекарства. Бъдете жив и здрав и дано не ни създавате работа! Довиждане!
– Благодаря Ви и довиждане на всички – отговори нашия герой. – Пък нека се срещаме на по- приятни места. По малко работа и повече пари ви пожелавам – допълни той и напусна Спешното отделение, като продължи да сравнява знанията, уменията, напрежението и труда на джипито си и лекаря от Спешното отделение! Намисли да им донесе цветя, шоколадови бонбони и кафе за благодарност, на пук на поредната здравна реформа.
След него доктора покани следващите болни и започна борбата за техния живот…
Потекоха последните 6 часа от това дежурство и следващите всеотдайни години на още един лекар по призвание!
Д-р Драгомир ДАМЯНОВ – БЛАГОДАРИМ ВИ!
Mitkoivanov's Weblog 
