Когато от 13 февруари до 3 март 1878 година, в Истанбулския квартал Сан Стефано, се водили 20 дневните преговори за узаконяване победата на Русия в Руско – Турската Освободителна война ( 1877-1878 година), в малкото българско село Пордим, където били главните квартири на Руската и Румънска армии, при обсадата на Плевен, нямало нито един циганин. Над сто и тридесет години по късно се случи следното.
***
Умореният юнски ден тръгна след залязващото слънце и се накани да спи. Закъснелите пчели понесоха пълни гърненца и се прибраха в тридесетината кошера на братовчеда Боян . Жуженето в клоните на голямата кичеста липа, пред дома му, се стопи, като мед в устата на млада невеста. Дузина гургулици се гушнаха по двойки и омаяни от уханието на липовия цвят и настъпващата тишина се приготвиха да спят. Вечерницата поведе от изток нощната тъмнина и започна да покрива земята.
В този момент, от към циганската махала, приближиха силуетите на двама мъже. В ръцете им блеснаха остриетата на брадви. Двете прокрадващи се сенки се спряха несигурно под нацъфтялата липа и единия рече:
– Я ма дигни малко да видя, да не са тука! – после стъпи в хванатите на столче ръце на другия и заоглежда двора. – Няма никой!
– Явно, тази вечер няма да се прибират! Сигурно ще спят в града при децата си. Сега е момента! – заключи другия.
Установили, че стопаните ги няма, сенките се огледаха още веднъж в двете посоки на улицата и с ловкост, на която биха завидели даже някои маймуни, се покатериха на липата. Там, подплашени от присъствието им, гургулиците изпляскаха в листата и излетяха прокудени в здрача. Без много канене двамата секачи започнаха събличането на липата. Под ударите на безжалостните им брадви, обсипаните с цвят клони, полетяха от върха към земята. Допира от всеки падащ клон, с още не отсечените, звучеше като въздишка на умиращ. За броени минути, оголените изправени върхари, забиха острите си върхове в потъмняващата синева. Земята се зарина с труповете на безразборно нападали клони и заприлича на бойно поле след битка. Липата започна да се превръща от нагиздена красавица в разсъблечена на сила, стара жена.
Тогава на пътя, под наполовина осеченото дърво, изскърцаха автомобилни спирачки. От колата слезе братовчеда Боян – стопанина на липата. Беше около петдесет годишен, среден на ръст, с права пепелява коса и едри рижави мустаци, мъж в силата си. Орловия му поглед привлякоха протегнатите за помощ вейки и му посочиха горе двамата утихнали злосторници.
– Какво правите горе,бе? – попита строго намръщения стопанин.
Дървото му отговори с мълчание. Злосторниците се ослушваха прегърнали по един дебел, още не окастрен клон и мълчаха.
– Вас питам, бе, ей, вие двамата! Какво правите на липата?
– Събираме липов цвят, какво правим – проговори неуверено тъмния силует от по ниския клон.
– Че тъй ли се бере липов цвят? Я вижте какво сте осакатили дървото.
– Тъй знаем, тъй го берем. Не е твоя работа как събираме липов цвят? – тросна се добилия кураж силует от най-горния клон.
– А къде ще ми събират мед пчелите? Слизайте веднага и да ви видя гърбовете! – нареди стопанина, а в гласа му се долови раздразнение, още повече че по природа си беше кибритлия човек.
– Липата е на пътя, не е в двора ти ? – опъна му се единия и продължи да осакатява най-отрупаните с липов цвят клони.
– Може да е на пътя, но е пред моя двор и дядо ми не е я садил за вас! – „запали” Боян и вече ядосан се закани: – Спирайте да сечете и слизайте, да не ви сваля набързо!
– Щом е на пътя значи е на общината. Нищо не можеш да ни направиш!- противопостави се по-високо стоящия и нареди. – Влизай си кротко в къщи и не се заканвай, че да не слезем с брадвите!
– Какво? Мамка му, ей сега ще ви сваля, като зрели круши ще ми нападате! –закани се стопанина на липата и се втурна в къщата си…
След няма минута време, излезе и се изправи под липата, още по ядосан. В ръцете си държеше двуцевка. Всички в махалата знаеха, че е ловец и то кибритлия. Обстоятелства, които двамата секачи бяха забравили и подценили. Независимо от това, пушката се пречупи между приклада и зиналите цеви налапаха два патрона 12 калибър. После собственика и я насочи нагоре и черните очи на пушката затърсиха секачите.
– Ще слизате ли, или аз да ви сваля? – попита решително човекът с пушка.
Като не получи отговор той се изтегли до средата на улицата и зае поза за стрелба.
Прегърнали клоните пред тях, двамата секачи мълчаха, като парализирани. Човекът с пушка, насочи ококорените и дула към две мигащи от страх звезди и стреля.
– Олеле бате Бояне, уби ме! – изрева уплашено по-ниско стоящия циганин и брадвата му тупна до дънера на липата. Почти едновременно се чу пукот на счупен клон и забързания да слиза секач, се приземи по очи, като забравил парашута си парашутист.
– А така! Единия е готов! Къде е сега другия, да сваля и него! – рече на висок глас човекът с пушка и затърси с очи из клоните. В това време, падналия върху насечените клони циганин, се надигна на четири крака и като забеляза, че пушката не сочи към него, мълчешком, с летящ старт изчезна към махалата.
– Слизам, слизам бате, само не стреляй. Няма да се качвам вече на липата – замоли се втория секач и неговата секира също се кротна до първата.
– Слизай бързо и изчезвай, че дяволите ща вземат и тебе! – свали пушката Боян и зачака от разстояние…
И втория циганин слезе за отрицателно време. Скочи от последния клон и като застана изправен на треперещите си крака, замига и се замоли уплашен:
– Моля ти се бате Бояне, никога вече няма да се качвам на липата, само не ме убивай, моля те.
Боян го погледна, па като видя разтреперания от страх мъж, напуши го на смях, но яда му не беше минал, та троснато му рече: – Взимай си брадвите и изчезвай, да не стрелям пак…
Циганина това и чака, дори и не погледна за брадвите, приведе се напред, отстъпи заднешком, и като видя, че пушката е свалена, се обърна кръгом та избяга, като вихър, към махалата.
Останал сам, с още димящата си пушка, окастрените клони и осакатената липа, братовчеда Боян, огледа бойното поле и като извади в движение гилзите от пушката, влезе в бащиния си дом. На улицата остана тишината…
Но историята не приключи до тук. След броени минути, наследника на имота и липата, излезе отново. Този път в ръцете си държеше бензинопил. Една такава моторна резачка, с бръмченето на която дървосекачите в Коми АССР, десетилетия наред, обезчестяваха девствената тишина на Удорската тайга, плашеха зверовете в нея и изпращаха в България, милиони кубици дървесина.
Огнян приближи решително до старата липа, издърпа рязко въженцето на резачката и рева на мотора раздра вечерния здрач. Металните зъби на веригата се забиха в меката кора, застъргаха все по на дълбоко в дървесната плът на липовия ствол, първо от едната страна, после от другата, докато под напора на собствената си тежест и раздразнението на резача, огромното разклонено дърво се наклони към пътя и се срина, покосено, на безлюдната улица…
Тридесетина минути резачката бесня по клоните и старата, кичеста липа, се превърна в безформена купчина нарязани дърва. Чак тогава, неприятния, раздиращ покоя на нощта мотор, замря. Настъпи тишина. Неразбиращата луна огря стореното…
***
… На другия ден сутринта, Боян прибираше с количката нарязаните дърва. Беше се поуспокоил. Прекарваше мълчаливо нарязаните пънове и докато колелото на количката се въртеше, или докато нареждаше нарязаните дърва под сайванта, в съзнанието му, като на филмова лента се завъртяха сума ти мисли и спомени…
Спомни си дядо си Ангел! Стареца, както показва и името му, беше хрисим и кротък човек. Дребен на ръст, родолюбив българин с голо теме и живи добродушни очи, дядо Ангел имаше жилав балканджииски корен. Хората го помнеха или както работи, или както чете книжка, вестник. Четиридесет години беше изкарал с един бъбрек и две пикливи крави. Никак не беше лесно с едните кравки и петдесетината декара земя да изхранва семейство, та за това, като дойде социализма му олекна и един от първите влезе в Кооперацията.
Отдаваше му се и зеленчукопроизводството, но най си обичаше овощарството. На северната страна, в дъното на трите декара двор, беше засадил 15-20 метра ивица от салкъмови дървета. С тях спираше през зимата студените северни ветрове и пречеше на навяванията, пазеше овощните дървета в двора си от измръзвания. Всяка година отсичаше по някое от салкъмовите дървета за строителен материал или за огрев, а по този начин хем ги просветляваше, хем помагаше по-бързо да израстват младите фиданки.
В двора имаше и 2 ореха – единия огромен и стар, а другия по млад и перспективен. Няколкото ябълки, крушите, сливите, прасковите и кайсиите, та ако щете смокините и малините, всичките бяха винаги, като за празник – добре изрязани, варосани и напръскани срещу вредители.
По цялата си ограда, дядо Ангел беше насадил и черничеви дървета. С техните листа отглеждаше копринени буби. Но най-голяма полза имаше от липата пред портата. Беше я посадил още в далечната 1925 година, когато баща му го отдели с жена и дете в новопостроената къща. Жена му, висока и суха, кокалеста жена, беше жилава и слаба българка от Пордим. Беше му родила две деца, но имаше и тежък характер, та и тя като шипката, хем даваше плодове, хем вършеше работа, но и бодеше и драскаше с бодлите на характера си. С една дума, благостта и приятните аромати изпълваха двора им, най-вече от цветовете на липата и цъфналите акации.За птичите песни в клоните на липата, за ароматния липов чай, който им даваше с цветовете си и за уханието им няма да ви говоря, но ще ви кажа, че най-голямата сладост в семейството на дядо Ангел се получаваше в десетината пчелни кошера, когато цъфнеха акациите и липата. Да, същата липа, дето снощи той, Боян – внукът на дядо Ангел, прибрал се от града за да живее на село сред природата и да се грижи за наследствения имот…беше отрязал в яда си…Вече съжаляваше!
– Бояне, Бояне, тука ли се бе! – провикна се някой от портата.
Бяха двама полицай!
– Тук съм! Какво Ви води насам – попита Боян, като ги посрещна на портата?
– Сгазил си лука! Трябва да дойдеш с нас в районното
– За липата ли? Че тя си е моя? Що да не си я отрежа?
– Не е за липата, майната и на липата. По лошо.
– Вземи пушката и да вървим в районното! Шефа те чака. Нареди ни без теб и пушката, да не се връщаме. – Намеси се втория полицай, когото Боян познаваше. – Като дойдеш шефа ще ти каже!
– Тръгваме ли? – настоя първия полицай.
Като чу за пушката, Боян го жегна под лъжичката и работата взе да му се изяснява. Но не се притесни! Познаваше началника на районното и даже беше сътрудничил не веднъж на полицията, като поемно лице. Случваше се да го вземат със себе си, при разследвания и претърсвания в съседни села. А и понеже работеше като охранител в кооперацията си му имаха доверие.
– Добре. Няма проблем. Само да се преоблека и да взема пушката.
***
След около 10 минути Боян вече беше в кабинета на началника. Пушката му се сгуши на сигурно в металния оръжеен шкаф, да почива. Началника на районното и Боян спокойно разговаряха.
– Ти снощи наистина ли стреля по циганите на липата?
– Че стрелях, стрелях, ама не съм стрелял по тях. Стрелях само един път и то във въздуха, само да ги сплаша.
– Е няма що. Уплашил си ги. Ама сега ти малко трябва да се уплашиш. Щото работата е сериозна. Има подадена жалба срещу теб. Не е трябвало да стреляш.
– Как да не стрелям? Че аз като ги заварих в мръкналото горе, и като видях вече липата наполовина осакатена, побеснях, идеше ми направо да гръмна и двамата.
– Добре, че в яда си не си гръмнал някой от тях, че си отиваше и ти с него.
– Началник, ама то не се изтрайва вече. На времето от нашия двор до циганската махала имаше близо 100 метра поляна. Пуйките и кокошките на съседите си пасяха спокойно по поляната и никой не ги крадеше, сега ги крадат от курниците в дворовете. Тогава бяха само седем осем къщи. Сега са над петдесет и наоколо целия квартал завзеха. Заграден съм, като в остров, а и вече ми подричат да им продам бащинията си.
– Бояне съчувствам ти, но не мога да ти помогна. Дай да мислим какво ще правиш!?
– Ще правя аз, ще правя, като ми писне някой ден, че като почна та на ред – оживи се на ново Боян и продължи разсъжденията си.- Що стана така?… На времето, дядо ми имаше три декара овощна градина. Беше от другата страна на циганската махала, до сами циганските къщи и никой не ни правеше поразии. Работеха си с каруците в задругата, в ТКЗС-то във фермите, в строителството, по късно в промишлеността заварчици, шлосери и какви ли не станаха. Тогава даже жените им работеха в бригадите наравно с другите жени от селото. Тяхното поколение и грамотно беше, на училище ходеха наравно с нас. Болшинството от децата и също завършиха средно образование. Гледам ги сега, че работят даже по чужбина. Виждаш ли какви къщи направиха наоколо и колко къщи изкупиха от българите из цялото село… А бе тези от нашето поколение и децата и не крадат! Те бяха се научили да работят и да ценят чуждия труд. Имаха авторитет, хората ги уважаваха. Старите хора още говорят с уважение за ковача бай Желязко: За Идрис, за Орхан, Гарчо – футболиста, дето играеше крило, ако щеш даже и за сакатия Цеко, щото и той сакат, хромав, но не чакаше на подаяния, а си изкарваше хляба с каруцата и кончето. Но какво стана с техните внуци, дето пораснаха през демокрацията и тези младите, дето се преселиха от други места, не е за разправяне: крадат, рушат, нападат стари хора и къщи, раждат още като деца и чакат за помощи от държавата. Изтървана работа ти казвам.
– Бояне, ми къде са ти предприятията? Да не би те да ги продадоха, закриха и разграбиха? Айде да не говорим на тази тема, че до никъде няма да стигнем. Моята работа не е да политиканствам, а да спазвам закона. – прекъсна го началника и извади прилежно изписаната жалба. – Чуй какво е написано тук!: „Поради липса на пари за изхранване на семейството ми… се качих на липата да събирам липов цвят… Липата се намира на пътя и е обществена собственост, ще рече и моя.” – и по нататък. – „Закани се, че ще ни свали и изнесе от къщи ловната си пушка…Направи опит да ни убие, като стреля по нас!” – Разбираш ли за какво иде реч? Прокурора ще бъде принуден да ти подигне обвинение: Опит за предумишлено убийство.
– Че аз не съм стрелял по тях! Аз стрелях във въздуха.
– И как ще докажеш, че не си стрелял по тях? Скарали сте се, заканил си се, влезнал си в къщи и след като си заредил си стрелял.Лоша работа. Твоята дума, срещу тяхната. Но ти си един, а те са двама. Други свидетели няма. Каквито и обяснения да напишеш няма прокурор и съд дето ще те оправдае. Какво да правим. Длъжен съм да задържа пушката и до довечера да ти взема обясненията. Не мога да спра жалбата. Това е положението. Трябва да сезирам прокуратурата…
Настъпи напрегната тишина. И двамата замълчаха замислени
– Единствения начин да се спре преписката, е да си изтегли жалбата – продължи началника и предложи: – Пращай хора при него и го моли да си изтегли жалбата. Трябва да се сдобрите. Предполагам, че ще ти иска пари, ама друго не мога да измисля. До довечера имаш време. Действай! Утре трябва да сезирам прокуратурата !
Като се спомена пак прокуратурата и Боян се плесна по челото.
– Че прокурора ми е съсед в жилищния блок. Познава ме се. Сега нали съм свободен и мога де отида до града. Трябва да говоря с него. Ще го хвана у тях още в обедната почивка.
– Добре действай, но имай предвид, че има и срокове.
– Тръгвам с колата веднага, за петнайсет минути съм при него. Единайсет и половина е. Той си идва да обядва в къщи всеки ден. Дано да имам късмет.
И наистина дванайсет и десет Боян беше при съседа си и уплашен обясняваше положението, в което беше изпаднал, заради едната емоция. Прокурора го изслуша и макар в описанието на това произшествие да имаше и комични моменти остана сериозен от началото до края на Бояновия разказ. Накрая му рече.
– Бояне, ти май не си уплашил тях, а себе си!
– Че както ми обясни началника на районното, то си е за уплашване.
– Така си е, но по-спокойно, бе човек! Трябва да намерим легален начин за оправяне на ситуацията… Колко годишен е казваш?
– Малко над двадесетте. Но не го знам с точност. Той е от придошлите в последните години.
– Знам какво ще направим – рече прокурора. – Предполагам, че е от „нашия контингент”. Я да го проверим малко. Кажи ми само трите му имена по лична карта и ЕГН-то.
– Не ги знам!
– Ми питай някой който ги знае! И това ли да те уча? Нали имаш телефон. Звъни! И докато обядваме трябва да му знам данните.
– Бе мен не ми е до ядене. Ще се кача до апартамента да звънна до общината и веднага се качвам…
Прокурора още не беше свършил с обяда, когато Боян се върна с трите имена и ЕГН-то на обвинителя си…Вземи си от луканката. Аз съм си я правил от глиганско. За какво сме ловци, ако една луканка не можем сами да си направим. Удари му и една кока кола, а аз през това време ще влезна чрез интернета в браузъра си, ще проверя. – и извади модерния си телефон.
– Кажи сега как се казва и ЕГН-то ! – после вдигна поглед, готов да пише по клавиатурата.
Боян му продиктува данните. Прокурора зашари по клавиатурата и след минута ровене в някакви виртуални списъци, последния рече.
– А ето го сладура.Знаех си. От „нашите е”. Има три висящи дела. Няма къде да иде, ще си изтегли жалбата. Аз ще се обадя до районното да ми го привикат след обед. Възбуждам отново спрените му дела, а ти имай готовност да му кажеш, че ще го оправиш, ако си изтегли жалбата…
Така и направиха…
***
Още не беше мръкнало. На портата се похлопа, някак плахо и притеснено. Боян излезе на пътя. Пред него стоеше самия жалбоподател. Главата му наведена, погледът му забит в земята, ръцете му отпуснати, не могат да си намерят място, ту се крият в джобовете на избелелия анцуг, ту кършат пръсти една в друга. Лицето му зачервено и потно от притеснение и горещината, стои като истукан и мълчи. Друг човек. Няма нищо общо със самочувствието и нахалството на снощния секач. Устата му като залепена, опитва се да преглътне, но езикът му сух като шкурка, стърже по равните му бели зъби и посинелите устни и не може да изкара и звук.
– Кажи, бе! За какво си дошъл? – помогна му Боян и затвори врата зад себе си.
– Баати Боояне – запелтечи младежа и дигна поглед, – аз такова.. дойдох за…
– За брадвите ли? Сега ще ги дам – направи се на ударен Боян.
– Не бе баати Бояне. Дойдох да ти се извиня за снощи.. за липата.
– А, ти ли беше? – аз пък помислих, че са те пратили за брадвите.
– Извинявай бати Бояне, ние с братовчеда бяхме и решихме да изкараме някой лев от липов цвят, ама сгрешихме. Извиняваме се и ти искаме прошка, за липата де. Обещаваме, че вече няма да се качваме по липата.
– Няма я, щото я няма вече. А братовчед ти що не дойде и той, та да го видя?
– Него го беше страх да дойде. Ма ти не се сърди, бе бати Бояне, хора сме, комшии сме, трябва да си помагаме. Само нещо работа да имаш казваш и ние с братовчеда ще я свършим.
– Не ща да ми вършите никаква работа. Работата, както виждаш в двора, аз и сам си я върша, ама не искам да ми пречите на работата. От тази липа пчелите знаеш ли какъв ароматен мед даваха! Сега къде ще пасат липов нектар? Ти дърво посадил ли си някога? Знаеш ли, че тази липа беше посадена още от дядо ми? Ти женен ли си?
– Женен съм момченце на годинка и половина имам. Заради и него и заради жената се качих на липата. Като няма работни места какво да правя?
– А помислил ли си какво ще му оставиш в наследство на това дете? – започна да му чете морал Боян. – Се едно аз да дойда сега до вас и да ти взема каквото ми харесва.
– Сгрешихме комшу! Прощавай! Виновен съм!
– Добре! Хайде, простено да ти е! Сега ще ти изнеса брадвите, ей тук зад портата са. – рече Боян и докато циганина понечи да каже нещо, открехна портата и се присегна та извади двете виновни брадви и като ги подаваше продължи. – Пък дано си изкарвате почтено хляба с тях. Има хора дето ще ви платят дървата да и нацепите, сухи клони да изсечете. Мислете, че трябва да остане нещо и след нас, на децата ни.- и му подаде брадвите.
Циганина пое брадвите и продължи да стои.
– Какво, друго има?
– Бате Бояне, абе аз да си кажа за друго съм дошъл, не за брадвите. Ама как да ти кажа?.. На голям зор съм. С голяма молба съм дошъл при теб… – Какво и пари ли ще ми искаш?
– Не бе бате Бояне, друга помощ ми трябва.
– Казвай де стига си го усуквал!
– Бате Бояне, нали ти казах, че жена и момченце имам!
– Е да! Каза ми.
– Ама аз не ти казах, че след обед ме викаха в прокуратурата.
– Е та?
– Ами имам и три прекратени дела, за кражби за други глупости. Бяха ги спрели заради детето и жената, пък сега от прокуратурата искат да ги възбудят наново.
– Е и? продължи да се прави на ударен Боян. Аз каква вина имам?
– Не бе бате Бояне, ама ако възбудят делата отново ще ме вкарат в затвора и кой ще ми гледа семейството?
– И какво, аз ли да се грижа за тях?
– Не бе бате Бояне, ама добри хора ми казаха, само ти си можел да ми помогнеш, да не ме вкарат в затвора, сега. Имал си познати в прокуратурата и ако ги помолиш за мен… нещата могат да останат както са си сега. Да съм си при жената и детето, де! За това те моля!
Погледа на Боян се спря на молещото мъжко лице, видя навлажнените бащински, човешки очи и за миг се видя в прегръдката на своя син, когато беше на година и половина. Гърлото му се сви и без да говори повече, без да мисли за подадената жалба, отсече:
– Добре де каквото мога ще направя!
– Благодаря ти бате Бояне, господ да те поживи и теб и семейството ти!..
– Хубаво, казах ти ще опитам, но не обещавам предварително нищо.
– А бате Бояне, щях да забравя! Бях направил и още една глупост, ама я поправих.
– Каква глупост?
– Ами сутринта бях подал жалба срещу теб, че си опитал да ни убиеш, но одеве, преди да дойда бях в полицейското управление и вече я изтеглих.
– Добре де, тази вечер ще видя с какво мога да ти помогна!
Съкратил по-нататъшния разговор Боян, затвори портата от вътре. Спря се замислен. Беше в собствения си наследствен дом – неговата крепост, и се запита: Кой беше победител в този безсмислен сблъсък?
***
На другия ден малко преди обед циганина дойде да благодари. Оставаше при жена си и детето… От нямането си носеше и бутилка ракия с кутия шоколадови бонбони. Дойде да благодари за оказаната помощ.
***
След две години, когато цяла Европа бе залята от бежанци и емигранти от Близкия изток и Африка, Боян се пресели в съседното село. Наследствения имот продаде на съседите си!!! Със себе си взе само кошерите.
Пордим
2016 г.
Mitkoivanov's Weblog 