СЪРНЕТО – кратък откъс от повестта „Ключът към оцеляването”

 

И това лятно утро започна както обикновено.  Като видя, че Илиянчо е вече на кошарите, изгревът  сръчка слънцето,  то забързано се заиздига над сънената майка земя, и започна да я опипва  с лъчите си, похотливо и страстно, като любовник. Огромният, нажежен  балон от разтопено стъкло,  подгони облаците.  Колкото по ги наближаваше, толкова  по силно сипеше огън и жупел,  размерът му ставаше по малък, а цветът  му започна да избледнява от червено през жълто, та до бяло.  Денят се очерта да бъде горещ и дълъг.

         От сутринта Илиянчо и  баща му свършиха доста работа.   Бяха издоили  и  той предаде млякото  на изкупувателния пункт.  На връщане,  спря на чешмата, изми гюмовете от млякото, после разпрегна кобилата и накрая, след като  измете едната кошара, баща му пусна стадото от другата, та той заедно с магарето и кучето Караман, поведоха стадото на водопой.  Животните кротко се наредиха пред двете дълги корита на старата,  каменна чешма и пиха лакомо и жадно.  Слънцето прижуряше от рано. Като се напиха със студена изворна вода,  животните се почувстваха утолени за горещия ден. Козите изправиха глави, а овцете само  се обърнаха  и хрисимо зачакаха. Илиянчо също пи, наплиска лицето си и напълни стара, бирена  бутилка с вода. Сложи изпотената бутилка  при половинката хляб и парчето домашно сирене в торбичката си  и като я преметна през рамо  подкани стадото да тръгва.

          Магарето тръгна първо и поведе всички по ежедневния пътя към Долното бранище, на паша.  След него се занизаха с наведени глави овцете и козите с малките си,  а  кучето подтичкваше около тях, полайваше авторитетно  и подгонваше изоставащите.. Всички знаеха пътя…   

 Малко преди обед, единадесет годишния пастир, лежеше по гръб на тревата.  Наблюдаваше природата и похлупилия я небосвод… От храстите излитаха яребици, диви гълъби и  фазани.  Щъркели, орли и соколи разгонваха облаците и слънцето  топлеше  изнемощялото  му детско тяло. От време на време момчето надигаше глава и следеше стадото да не тръгне към нивите до бранището,  та да  направи пакост.  Все пак, тук, в Долното бранище му беше по спокойно да ги пасе.

  В сенките на редките дървета  още имаше, не изсъхнали,  уютни полянки зелена трева… Всяка   ранна пролет,  поляните се обкичваха с белоснежни  кокичета.  Между тях жълтееха  и безбройни пламъчета минзухари… През лятото се намираха  глухарчета и червено „Керено ушенце”. Цъфнеха ли  и есенните минзухари, които на село  наричаме „Кърпи кожух”  – идваше  есента и хората се стягаха  за зимата…

              … Сега беше края на пролетта. Стадото, разпръснато около могилата, спокойно пасеше.  Овцете и козите си пасяха кротко по пасището, малките тичаха, подскачаха и си играеха, весело и безгрижно. Козлетата  бяха най- жизнени и неуморими.  Скачаха и се троскаха на ужким, като живи дяволчета… Днес  имаха гостенче. От двадесетина дена, то се присламчваше към  стадото…

           Беше си едно диво сърне?..  А знаете ли колко е мило и  красиво, малкото сърне?  Толкова е изящно и нежно същество, че не можеш да му се нагледаш.  Има си и черно носленце с беличко под гушката, около устата и  бяло петно на челото. Обуто е даже  с бели чорапки над черните си копитца. Кожухчето му и то е нежно, млечно кафяво, осеяно е с пъстри,  светли петънца… Вече месец  редовно  идва  да си играе  с козлетата и малките агънца в стадото. Толкова е свикнало със стадото, че понякога доближава и до малкия пастир, а той му дава  от хляба си…Сигурно  се  е загубило или по вероятно, някой безсърдечен бракониер е убил майка му…

             И сега сърнето пак е дошло…    Кучето отдавна го е приело. Не го гони… Даже една коза му дава да сучи с козлето ѝ.  После и двете се включват  в играта с другите козлета и агънца  –  като на цирк!.. Илиянчо  никога на ходил  на цирк, но едни деца му бяха разказвали…  Поляната, е като манеж:   малките тичат на свобода, скачат, гонят се, „троскат се” или преминават като на парад. Забавляват се! Забавлява се и Илиянчо и им се радва!.. Само че този ден…

              … Този ден, от вътрешността на рехавата гора, като дебнещ звяр се промъкна лъскав автомобил.  Както обикновено малките си играеха в другия край на поляната и джипът спря направо при тях. От него слезе с  лъскавата си пушка шефа на ловната дружинка и ги приближи.  Козлетата и агънцата се разбягаха, а сърнето остана само, самичко!  Стои изправено на тънките си, прилични на кибритени клечки  крачета; беззащитно, неразбиращо и невинно, като малко дете!   Стои то срещу  човека с пушката и объркано и добродушно го гледа с маслиновите  си   очи –  не бяга… Стоят, един срещу друг,  като на дуел  –  човек и животинче!.. И той го посочи с цевта.  Сърнето  погледна към малкия пастир,  сякаш го питаше:„Какво да правя?” После  обърна глава към човека с пушката… Но там срещна  само две примижали очи, невиждащи живота, красотата и невинността му! …

            Дулото избълва огън и гръмна. Трясъкът  разтърси   земята и небето!  Подплашени животни, птици и облаци се разбягаха, ужасени и безмълвни…

            Сърдитото  слънце огря строполеното сърне и се опита да придаде топлина на спрялото, изстиващо  сърчице… Беше късно!…   Ловецът  самодоволно преметна пушката на рамо и като  запали цигара,    бездушно  хвърли сърнето в багажника и си замина... Продължи  да се мисли за човек!…

                Илиянчо остана на поляната уплашен и вцепенен. Стадото се скупчи около него… Тогава  момчето усети ужаса и душевната топлота на животните и разбра –  никога повече няма да  види  малкото сърне… Погледът  на сърнето,  в мига преди изстрела, се беше забил,  като нажежено желязо  в гърдите му  и  започна да го гори  за цял живот…  Небето, полето, гората, времето и светът се загубиха.. . Чувстваше само парещата болка в гърдите си. Душата го болеше!..Разрида се… Виждаше през сълзи само отворените очи на сърнето…Те бяха цялята вселена… Не можа да помогне, нито на сърнето, нито на себе си. Почувства се загубен, сам и ненужен!.. Застреляният беше и той!  Светът отново го беше ранил!..

 

БУДЕН БЪДИ !

 

            Пътят от центъра на Плевен,  през градската  градина,  та до  Военно- исторически музей,  е осеян с паметници и цветя! До музея, от другата страна на шосето за Ловеч е   Художествена галерия „Илия Бешков”. От тук, нагоре,  към входа на Скобелев парк и Панорама „Плевенска епопея 1877 г.”  се  издигат стотиците стъпала на плевенската „Голгота”.

             Изработени от разтопения материал на пленени  османски оръдия, вратите на парка повече от век  напомнят на признателните поколения  за Руско-Турската освободителна война 1877-1878 година и  епичните битки при обсадата на Плевен  …  Земята наоколо е пропита от  солдатска кръв и сгушените под зелената трева кости… Земята не забравя! Времето помни!..

            Петдесетина  метра в дясно на вратите, изсъхналата трева  незабелязано ме отвеждат  в  посърналия и замлъкнал двор, на изоставеното училище „Марин Дринов”!..  Сенчестата  тишина крещи с мълчанието  на празната  триетажна сграда… Разбитите  стъкла и безличната сивота на „модерна”    алуминиева дограма,  ме примамват да надникна  в класните стаи…  Вместо с бликащ  детски глъч и смях, разхвърляните и изпочупени ученически банки  са  завити с прах, паяжина и забрава. Тишина!!! Злокобна тишина!  Наоколо  и  птиците мълчат…

            Дълбоко в съзнанието ми нахлува  ехото   на отминалите 30 години, с протестите по централния площад на града   –  клокочещ  „казан на ада”…  неосъзнатите стенания  с „Развод ми дай” и „Четиридесет  и пет години  стигат”…  а тогава училището процъфтяваше!!!

             Свеждам виновно глава  пред  неразбиращия, обезнадежден  и обиден   паметник  на патрона на училището,  Проф.Марин Дринов…  Чувствам срам,  изпитвам  болка и събирам  гняв!..

              В този момент на десетина метра от паметника пред входа на учебната сграда,  вниманието ми привлича графит с мото, стихове от Дамян Дамянов…

 Когато си на дъното

 

 Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Дамян Дамянов

 

  …Обнадежден съм! Училището е живо и днес ! Живее в душите на своите възпитаници и чрез тях! Доказателство е, че са българи и че ги има!!!

МЕНЧИ e РОГ НА ИЗОБИЛИЕТО

Италианските MENCI http://www.menci.it/eng са вашият РОГ НА ИЗОБИЛИЕТО ! Вече и в БЪЛГАРИЯ!
Потърсете на http://www.agromobility.com/

AGROMOBILITY.COM

Customized Trailer Solutions

Agromobility Ltd. provides professional commercial trailer solutions. We are specialized in delivering and servicing: Light tare tipping semitrailers for agriculture – grain, sunflower oil seeds, corn, etc. Robust tipping semitrailers for the construction industry – sand, pebbles, stones, rocks,…

ПРИТЧА ЗА ДВАТА ВЪЛКА!

Вие прочетете това за 20 секунди, но ще го запомните за цял живот.

Някога отдавна, стар индиaнец открил на своя внук жизнена истина.

• -Всеки човек, постоянно води вътрешна борба. Това произтича, защото вътре в нас живеят два вълка – започнал мъдрия индианец.
• -Как два вълка – попитало малкото момче, чието невинно лице просветнало в неподправено любопитство.
• -Единият от тях се явява Злото. То е страх, гняв, завист, гордост, алчност, егото, подлост, лицемерие, жалост и чувство за вина. Но другият вълк – това е Доброто. Радост, спокойствие, надежда, мекост, милосърдие, щедрост, истина и вяра! – казал старият индианец.
• -А… кой вълк побеждава, дядо? – попитало момчето, чиито очи били пълни с вълнение.
• -Винаги побеждава този вълк, който ти храниш! – усмихвайки се казал, мъдрия дядо.

(Прочетено в МИРТЕСЕН /mirtesen.ru/|

ОКОЛО ПЪРВИ МАЙ И ТРУДА НА ПОЛИТИЦИТЕ

http://kerchevandsons.com/bg/novini/razgaryt-na-seitbata

Mitko Ivanov Гошо Георгиев Не обичам да споря, но от вчера ме гложди съмнението прав ли си, като ми думаш:“Не мешай хляба на хората с политиците! Просто слънце трябва и всичко ще е на ред!“… Е, не заради слънцето, защото то от хилядолетия все си е на небето, огрява си по разните му географски ширини и сезони, но плодородието на земята и труда на хората , се оказва че зависят и от политиците.!? Ей на, политиците ни, през последните 27 години, ни докараха до там, че изсякохме голяма част от горите си и не само да изгаряме дървесината си, но и да я изнасяме в чужбина. От коле се знае, че където има ГОРИ има достатъчно ДЪЖДОВЕ И УМЕРЕНИ ТЕМПЕРАТУРИ… А чувал ли си нещо за ЗАЛЕСИТЕЛНИ ПОЯСИ И СНЕГОЗАДЪРЖАНЕ ? Ми то сега, в Северна България, като завее северняка и извее и малкото навалял сняг в долищата и по сипеите. А народът го е казал: ДЪЛБОК СНЯГ – ДЕБЕЛ КОМАТ!… Та сега, като погледнеш еднообразните, безкрайни блокове (прави, равни и дълги десетки километри) и сам разбираш, че няма кой да спре нито суховея, нито мразовете, над незавитите стръкове… Ами за НАПОИТЕЛНИТЕ НИ СИСТЕМИ, какво ще кажеш??? Къде ги? Бастисахме ли ги? Питай политиците ни! Ни плоча, ни тръба остана по каналите в полето… Няма да те питам къде ни е ЖИВОТНОВЪДСТВОТО? Тук таме, по селата ни има още руини от модерните кравеферми, свинезаводи и овцеферми, дето подхранваха със суровини преработвателната ни, хранително вкусова промишленост. За туй сега ядем ГМО месо, от американски пуйки, австралийски и аржентински агнета и телета, радваме се на бананите и вносните американски, полски и др. ябълки или салати и зеленчуци от Холандия, Великобритания, Турция, Македония, Гърция и къде ли не още вносни стоки… Радваме се на пълните си дебели търбуси и баджаци!.. Спирам! Няма да питам къде са нашите плодове и зеленчуци, няма да питам къде са ни не само консервите и натуралните сокове, къде са ни пресните плодове и зеленчуци, десертните сортове грозде и тн. и т н…. Ще кажа само, че пак днешните ни политици, дето ги избираме, ни доведоха до там, да засяваме все слънчоглед, пшеница и рапица, най-вече за износ, та да върнем някое евро или долар, взети на заем… Чувал ли си нещо за СЕИТБООБРЪЩЕНИЕ?.. Чувал ли си нещо за естественото ОПРАШВАНЕ което извършват пчелите? Да, ама не! .. Колко пчелни семейства изтровихме с поголовното, не добре контролирано изкуствено наторяване, с инсектицидите и пестицидите , насаждани в плодородната ни земя?… И какво, слънцето ли е виновно или политиците ни? Та нали те ни водят, нали те със законите си създават условията за нашия труд и развитие!?… А е ПЪРВИ МАЙ! ПРАЗНИК НА ТРУДА ИЛИ ДЕН НА ПРОТЕСТ!

ДНЕС СЕ НАВЪРШИХА 90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН РАДОЕВ

Приятелите му в родния Пордим, го наричаха Дашката!

А когато поет и драматург, личност, като Стефан Цанев , вече е нарекъл приживе, а и след смъртта на поета, драматурга, личността и Човека – Иван Радоев, с признателното УЧИТЕЛЮ, то трудно се намират повече думи за преклонение пред творчеството и жизнения път на ИСТИНСКИ СВОБОДНИЯ ТВОРЕЦ – ИВАН РАДОЕВ!
Иван Радоев ни учеше – „Човек свършва там живота си, където каже: Няма смисъл!” Смисълът в неговия живот и творчество, бе в очакването и търсенето, в предаване надеждата „Да се появи позитивното, съзидателно начало”. И още”Щом човек не може да бъде вечно жив, значи не може да бъде и вечно мъртъв. Довиждане Човечество и си опичай акъла!”
Това му примирение и тихо крещяща борбеност , го превърна в непреходност и легенда!

„Децата са от там, от където са бащите им! Това е закон на кръвта. И който не зачита този закон, той цял живот ще се влачи по земята, докато един ден умре, като изоставено куче!“

„Ще си направя аз едни цървули и с тях ще сляза на гарата – на Пордим.

–  Макавей си дошъл,  ще кажат хората, със сина си дошъл…  и останал!“

 

КНИЖКА БЕЗ МИШКА

    Написах детска книжка. Озаглавих я „Книжка без мишка”. Последно  описвах  костюма на една мишка. Оказа се непосилна задача. Не можах да определя цвета на мишия костюм. Опитах да го опиша, като „миши цвят”, но се сетих, че днешните деца не са виждали мишка. После си рекох, ще определя цвета на мишия кожух, като – „цвят на пепел”. Да но те, съвременните деца не са виждали и жив огън, та камо ли пепел…

      Взех мишката на компютъра и я пуснах да изгризе цялата книжка.         Сега имам мишка, но нямам книжка!

Започвам отначало!

 

ИМЕ, КОЕТО ТРЯБВА ДА ПОМНИМ – АСЕН ПОПОВ !

 

Само преди 20 дни театралната ни  общественост  отбеляза  90 годишнината от откриване сградата на народния театър „Иван Вазов”.  Малцина  театрали  знаят, че сред имената на, оставилите  диря  с творчеството си в театъра, стои и името  Асен Попов (1895-1976).

Кой е Асен Попов?

Преди да спра вниманието Ви на неговия творчески път и заслугите му, за да остане в историята на българския театър, искам да напомня, че Асен Попов е роден на 24 януари 1895 година,  в  тогавашното село Пордим. Да,  селището  в което,  при  обсадата на Плевен в Руско – Турската война 1877-78 година, са се намирали Главната квартира на Император Александър ІІ  и на  румънския княз Карол І ви. Тук освен че е взето решението за зимното преминаване на Стара планина, е разгледан и одобрен и Санстефанския мирен договор, а също, е осъществен и първия телефонен разговор в  България. Пак в Пордим, точно срещу къщата в която се е намирала главната квартира на руската Освободителна армия и днес се намира родния дом на един от патриарсите на българската драматургия – драматурга Иван Радоев.

Но сега думата ни е за Асен Попов.

Асен Попов (1895-1976) – е български художник – сценограф, график иживописец^[1]. Запомнен е с новаторството си в българския театрален декор, защото прави някои от първите триизмерни произведения за българската сцена – с обемен, а не само с рисуван декор.

Както споменахме  вече,  Асен Попов е роден на днешната дата –   24 януари 1895 в Пордим, Плевенски окръг^[2].

През 1914 започва да учи Живопис в Художественото индустриално училище при проф. Петко Клисуров, но след края на Първата световна война през 1920 продължава обучението си в Ленинград под ръководството на проф.Осип Браз. През 1922 се завръща в София и завършва Художествената академия при проф. Никола Ганушев.

През 1925 Асен Попов започва работа като сценограф в театрите извън столицата, включително в родния Пордим. Това допринася за развитието на концепцията му за единството на триизмерната актьорска фигура и заобикалящата я сценична среда. Той експериментира с декорите, най-вече,  на любителските неакадемични сцени. Едновременно с това,  работи във Варненския общински театър, където оформя постановките на „Багдадския хамалин“ от Ж. Льометр, „Чародейка“ от Спажински, „Терез Ракен“ по Емил Зола. През 1936 сценографира Шекспир, разбивайки театралната площадка. Повтаря това и през 1939 в Народен театър, София с „Ученикът на дявола“ по Фр. Молнар. Поставяйки като режисьор „Иванко” на Васил Друмев, Асен Попов дори премахва театралната завеса.

Между 1934 и 1942 в Народния театър Попов постига най-интересните сценографски решения на класическите сцени от „Еленово царство“ (Г. Райчев) „Света Йоана“ (Б. Шоу), „Хамлет“ (Шекспир), „Най-важното“ (Н. И. Евреинов), „Пред изгрев“ – (Ст. Савов), „Златният кинжал“ – (П. Апел), „Орлеанската дева“ – Фр. Шилер (1943).

Асен Попов е сценограф и на Народната опера за „Момичето от Златния запад“ (Пучини), „Фиделио“ (Бетовен), „Орфей“ (Глук), „Отвличане от сарая“ (Моцарт), „Цигански барон“ (Калман), а също така и множество сценографски оформления за оперетни постановки, като например „Лизистрата“ в театър „Одеон“^[3]. Асен Попов прави постановки и след 9 септември, възприемайки с лекота изискванията за социалистически реализъм. Най-новаторски е декорът на „Млада гвардия“ – по А. А. Фадеев (1947), където, според Вера Динова-Русева:” …създава експресия, условен декор с романтично извисено пластично пресъздаване на идейното съдържание…”

Асен Попов и Владимир Мисин подготвят първата постановка на Варненската народна областна опера – операта „Продадена невеста“ от Б. Сметана с премиерна постановка на 7 септември 1947^[4].

       Асен Попов създава графики, живопис и илюстрации за книги. Той е сред малкото представители на сецесиона в българската живопис. След  9 септември 1944 Попов рисува предимно пейзажи и портрети в реалистичен стил(„Църквата в село Славяново, Плевенско“, „Майка ми”, „Съпругата на художника Тодора Попова, „Баща ми“, „Овчарче“). Той е автор и на ликорезбите (от периода 1925-1930): „Погребение“, „Трифон Зарезан“, „Тодоровден“, „При болния мъж, „Жетварка“, „Орач“, „Майка“, „Улично момиче“. Удостоен е със званието Заслужил художник на НРБ^[5].

Асен Попов умира на 6 март 1976 в София.

 

СЪРДЕЧЕН ПОЗДРАВ

Сърдечен поздрав към участниците в традиционния събор на българите работили и учили в бившия СССР. Добра среща на язовир „Копринка“ на 11 септември 2016 година!

ОСИРОТЯ ЛИ БЪЛГАРИЯ ? – кратък разказ

 

        Баба Геновева гони деветдесетте.  Цял живот  работи по нивите. В най-богатите години на социализма, беше помощник готвачка в големия ресторант на селото ни. Тогава ресторантите, сладкарницата и кръчмите се  пълнеха с хора.  В събота и неделя, примамени от миризмата на кебапчета и танцова музика, на  дансинга  в селкоопа излизаше цялото село. Младежта танцуваше, а по-възрастните замезваха и си пиеха  питиетата  раздумвайки.

        Сега сухата, жилава  старица е  сама. Преди година време почина мъжа и чичо Гошо. Беше пощальон. Колко радости е разнесъл с писмата и телеграмите, брой нямат.  Ама почина. Беше прехвърлил деветдесетте.   До последно, слабите им   изнемощели тела се щураха   из зеленчуковите лехи и овощни дръвчета в двора. Гледаха по-рано и прасенце, ама  последните години, като остаряха много и почнаха да не им стигат силите,  останаха само с кокошките.  Прескачаше  чичо Гошо до  пазара в Плевен и  продаваше къде яйца, къде зеленчуци и плодове,  събираха по някой и друг лев да помогнат на сина си. Изучиха го.  Купиха му и апартамент  в  Свищов, където се изучи и  задоми. Родиха му се двама внуци та  изучи и тях  и старците бяха щастливи и горди…

         От как почина чичо Гошо, баба  Геновева рухна и тялом и духом. От пролетта  самотата почна да я убива. Стои сама на стъпалата на овехтялата къща и си говори. С някого. Ей тъй кротко, но на висок глас му  разказва   живота си, за сина си, за внуците си. И нито плаче, нито се смее. Само си говори и все и се струва, че някой ще влезе и ще я окраде… Страхува се. Самотата е лошо нещо…

          Снощи като се прибирах  по тъмно, по засенчената от кестени и черници улица и я чух  да си говори пред тях, тихо, като скимтене на изхвърлено кученце.  Беше седнала на каменните стъпала на някогашния склад, от към улицата и стоеше самичка. В тъмното.  Отидох  при нея.

• Лельо Геновево, – викам и – ти ли си? Какво правиш? Късно е!
• Ти кой си? – попита тя недоверчиво, стиснала дървото с което се подпираше  и пазеше през деня от бездомните кучета.
• Митата съм,  на баба Мара  Монкова. Не ме ли позна?
• Митата??? – наведе глава към мене старицата и очите и проблеснаха, като две загасващи въгленчета.
• Аз съм , аз съм, лельо Геновево, ама вече е късно. Що не се прибереш да си легнеш? Да ти помогна  ако искаш? – подадох и ръка и я докоснах.

     Тя  протегна своята, но не за да се подпре, а  нежно и дружелюбно да задържи моята. Усетих в ласкавата и суха кожа топлината на България.

• Той Николайчо ще си дойде в събота. Идва си и през седмицата ама си има работа – за разказва умилена жената. –  Миналата седмица правѝ сватба. Ожени големия внук, Гошко!   Той работи в Пловдив, а пък малкия е в чужбина… Разпръснаха ни се децата леля, разпръснаха се по целия свят.
• Знам лельо Геновево. Така е и моя Николай е в чужбина, в  Германия е!
• За събота и неделя ще си дойде… Той си идва още в петък, наглежда ме моя Николайчо…
• Знам лельо Геновево, знам. Виждаме се. Ама пак викам, че вече е късно, време е да се прибираш. Легни си да поспиш.
• Не ми се спи леля! Аз малко спя. Ще постоя  тука на улицата! Искам да погледам!..

       Беше тиха и топла августовска нощ. Само  щурците си шушукаха нещо, под бездънното, звездно небе!