Нашата задна улица е опънала снага от изток на запад или пък от запад на изток, не знам кое е по-точно. Неотменно, по нея, всяка сутрин, от единия и край идва изгрева и слънчевите му лъчи възвестяват заредения с нови надежди ден, а вечер, приведеното от умора слънце, повежда лъчите си на запад, към своя пореден залез. Поляга слънцето да почива и оставя дворовете в тишина и мрак. Така, повече от век. Хората, поколения наред, като слънчогледи извъртат взорът си ту на изток, ту на запад и творят история.
И да не мислите , че нашата задна улица си няма име, има си! Именувана е „Средна гора”, непоклатима като планината. Има и табела. От кога, днес никой не помни. Най-вероятно от времето на социализма и престижните табели „Образцов дом”. Пък и да помни, кой го е еня!? Имената на улиците се сменят със смените на властта. А смени на властта, държавното устройство и имената на улиците в България и Пордим, е имало, има и пак ще има.И все вперени в слънцето на поредния ден, ту на изток, ту на запад. Миналите, днес ги помнят само няколкото чакащи възнесението си, престарели дядовци и баби, и най-вече самата улица.
А ако да речем, сега кажете, че е някаква историческа улица – ще сгрешите. По нея може и да са минавали Великий Княз Николай Николаевич, Румънския Княз Карол І-ви, руските генерали граф Николай Игнатиев, ген.Е Тотлебен, ген.Й.Гурко и даже пребивавалия за кратко в Пордим академик Пирогов. Но те са заседавали и вземали важни стратегически решения за хода на Руско-Турската Освободителна война от 1876-77 година; съдбовни решения, относно обсадата на Плевен и зимното преминаване на Балкана. Но всичко това е ставало по-надолу, на предната улица – бул.Славейков. На нея и днес е Руския музей. Именно там бил изработен и обсъден проектът на Сан-Стефанския мирен договор и е било подготвено възкръсването на ІІІ Българско Царства. Пак от там до Румънския музей, е била направена и първата телефонна връзка в България. По нея са говорили в Пордим, император Александър ІІ и румънски княз Карол І-ви.
Но това е, както Ви казах вече бул. Славейков и главната, дето по-късно са марширували и посрещани първо немски, а после съветски войници. С една дума, по нашата задна улица не минаваха нито празничните манифестации по време на социалистическа България, нито протестните митинги на прехода.
И въпреки всичко това, ще сгрешите ако помислите, че не е историческа. В нея през годините от освобождението ни от Турско робство та до днес, като в увеличително огледало се виждат промените на обществено икономическия живот в страната ни. Най-напред подплашени от идването на руските войски и последните по-заможни турци си плюли на петите, а за спомен ни оставили Сюлеймановата чешма, Скандир поляна, още дузина турски наименования на местности и ново забогатели български чорбаджии и чифликчии. Така, още след 1904-1907 година, след откриването на двата музея и планирането на село Пордим, и нашата задна улица се променила.
През първата четвърт на миналия 20 век, на нея пак се появили забогатяващи хора. Издигнали те високи, тухлени сайванти за животните и тяхната храна. В дворовете на по заможните Пордимци се появили освен ралата, плуговете и планетките ( теглени до скоро от жива сила) и първите трактори, редосеялки, веялки и вършачки. На тях работели ратай, чираци и безимотни селяци, сиреч извършило се строителството на капитализма…
Моят първи спомен от тази улица, е от далечната 1952 година.. Лято! Юлската жега изпича земята, като огромен самун хляб в нагорещена пещ. Скърцащи, от тежестта на снопите в тях, стари волски коли и каруци, мелят земята с разкривените си колела в ситна и нежна, като брашно, пепел. На по малко от 5 годинки съм. Тътря босите си крачета из горещата пепел и правя „влак”. Детската ми фантазия провлича пепелта и остава след мен диря, като пушека на парния локомотив по нанагорнището на Гривишките възвишения. Приятно e. Само от време на време, някой заблуден и объркан камък се изпречва в пепелта и превръща палеца на футболното ми краче, в посипана с „пеницилинов” прах роза.
Още не съм стигнал до джанката пред двора на бившия богаташ Льоката и пътя ми препречват излизащите от вече кооперативния обор крави и волове. Повечето пръхтящи с влажните си ноздри добичета, подминават пренебрежително злощастното ми детско тяло. Поведена от животинското си любопитство, някаква рогата крава се запътва към мен. В страха си се навеждам, вземам като първобитния човек, оръжието което ми попада в крехката десница, ще рече камък и замахвам. Камъка подскача от широкото животинско тяло и подплашеното животно подтичвайки се отдалечава, повлечено в общия поток. На десетина метра след стадото се задава огромен червен вол. Нашия вол. Монковския. От любопитство ли или защото вола познава в мен представител на доскорошните му стопани, но животното неотклонно и застрашително се насочва към мен. Намирам камък. Отскача и той от дебелата волска кожа и цопва в пепелта. Намирам трети камък и отново замахвам. Животното ме поглежда с огромните си влажни очи, навежда глава и преди да се усетя големите му остри рога ме поемат от земята. Главата му рязко се издига. Получил първоначална скорост, загубил крехкия си гравитационен авторитет, моя милост се издига към небето и прелита над огромното волско тяло. Безмълвен, усетил се без пространствена ориентировка, прелитам над агресивното добиче и падам в дълбоката гореща пепел. Пльосвам насред улицата. Край мен се издига кратер от изригнала пепел. Когато микроскопичните частици застилат отново земята, скупчините, наведени глави на останалите крави, ме удостояват с учудените си погледи, готови колективно да се включат в коридата… Съдбата предсказва най страшното за мен… Но, слава Богу! Зачула войнственото и заканително мучене на червения вол и топурдията от говеждите копита, от съседния двор, се затичва баба Бона, комшийката. Успяла да вземе от някъде дълга тояга, спасителката ми се спуска решително и с помощта на „дървения господ”, успява да разгони стадото. Още неотдалечили се на кой знае какво разстояние и аз се виждам понесен от ръцете на баба Бона. От пръста и сълзите по детското ми лице се стичат дируги кал. Дългите старчески пръсти се щурат из устата ми и вадят ситна, като пудра захар, пепел. Устата ми е до толкова пълна с пепел, крехкия ми детски мозък е потънал в такъв страх, че даже, не мога да се разплача…
С това премеждие, първия ми досег до кооперативната собственост приключва и остава в подсъзнанието ми, като една от онези нелепи и незначителни случки в живота на хората, които не искат да помнят, но никога не забравят. А кой знае защо, но това злощастно за мен място, продължава да ме превлича, като топлийка от магнит. Интересно ми е.
Ето, минали са само някакви 2-3 години. Задната улица е все същата, потънала в дълбока пръст, селска улица. Пак стоя под джанката пред изхода на импровизирания стопански двор и с широко отворени очи и пърхащо от страх сърчице, изпращам излизащите от двора огромни и страшни, черни буботещи огнени чудовища. Сега двора и сайвантите на Льоката са МТС (сиреч Машинно тракторна станция. Национализираните от кулаците стари трактори „Булдок”, „Урсуз”, „Щаер”…… абе, едни такива,които в детското ми съзнание оприличавах на носорози и хипопотами, едни такива с железни шипове на огромните железни колела със спици, едни такива, дето гълтаха по половин час огън с муцуните си от бучащи със синкавия си огън бензинови лампи и дето имаха отстрани по едни големи и тежки маховици, завъртани със сваленото си кормило, едни такива, дето имаха ауспуси като комини, едни такива , дето като минаваха по улицата и земята трепереше от страх. Извършена бе с една дума, колективизацията.
Започна най-напред тя със старите западни трактори , пък после почнаха да идват от изток и нови, по продуктивни машини. С тях се построи развития социализъм. Тогава вече нашата задна улица, коренно се промени. На улицата направиха шосе. Кооператива укрепна и с общите усилия на мотивираните кооператори, построиха нова машинно тракторна станция. В нея обслужваха новите трактори и комбайни, а в двора на бившето МТС, разрешиха на безимотна комбайнерка да си построи дом. От двете страни на улицата изникнаха нови къщи. Къщи с цветни градинки и стопански дворчета. В тях хората си гледаха домашни животни и десетки пернати за яйца и месо. По старата прашна улица се занизаха каруци със захарно цвекло, дини, грозде, домати и други селскостопански продукти – направо на гарата. Товареха ги на вагони за износ. Неусетно по нашата задна улица се появиха, най-напред велосипеди, после мотори, а кога си надвихме над масрафа и се обзаведохме с черна и с бяла техника, почнахме да си купуваме „Москвич” и „Жигули”, „Трабант” и „Варбург”, че и „Шкода” и „Волга”. С общите усилия на кооперативната техника и ръчния труд на кооператорите от цялото село, по време на велосипедите, нашата задна улица, една сутрин се усмихна с изгрева от изток, пременена с гладка асфалтова постеля…
Ама и социализма, като всяко нормално слънце залезе. Цеховете и предприятията построени по време на социализма, преориентацията и дясната политика на управляващите ги срутиха още в първите години на преходния период. Наред с всички и младите хора от нашата улица останаха без работа. Образно казано, тръгнаха да дирят изгрева на запад, по улицата на живота. Заминаха за САЩ, Великобритания, Испания, Гърция и Италия. Който остана тука почна да се бори за оцеляване. Болшинството от хората обедняха, но и една малка част почнаха да натрупват капиталец. Така и на нашата задна улица отново почна да се строи капитализъм. И пак като едно време, когато социализма почна със старата техника на бившите и сега на улицата, най-напред се наредиха амортизираните и остарели превозни средства и техника от социализма, после остарялата и амортизирана техника втора ръка от Западна Европа и чак сега, двадесетина години след промяната започна да навлиза нова, модерна техника.
И всичко това, като в увеличително огледало се оглежда в нашата задна улица. По нея, както винаги през последните 130 години, под каквото и владичество да е страната ни, независимо дали е във война или в мир, държавата ни, независимо от строя в който се намираме, винаги играеха деца, играят и днес и ще играят во веки веков. Нашата задна улица, в едни десетилетия по бързо, в други по-бавно, но независимо от всичко се развива и разхубавява. Независимо от всичко, заедно със своите хора, улицата ни е част от България и развитието на човечеството.
И днес, нашата задна улица все така е опънала снага от изток на запад или пък от запад на изток, не знам кое е по-точно. Неотменно, по нея всяка сутрин, от единия и край идва изгрева и слънчевите му лъчи възвестяват заредения с нови надежди ден, а вечер, приведеното от умора слънце, повежда лъчите си на запад, към своя пореден залез. Поляга слънцето да почива и оставя дворовете в тишина и мрак. Така, повече от век. Хората и, поколения наред, като слънчогледи извъртат взорът си ту на изток, ту на запад и творят история.
Общинска администрация Пордим има удоволствието да Ви покани на празника на гр. Пордим, който ще се проведе на 25.10.2012 г. и 26.10.2012 г. при следната
Mitkoivanov's Weblog 
