Mitkoivanov's Weblog

юни 28, 2012

ПЛОД С ВКУС НА ЩАСТИЕ

Когато  в края на март,   дядо Митко  Гравитона  и  89 годишната му майка се прибраха от големия  южен град  в  село, на север,  пролет още не беше започнала.  Зимата,  загнездена,  като  хроничен бронхит в старчески гърди,  все не искаше да си ходи.  Проточи   се  от  октомври, та чак до края на април.  Зажадняха хората  за топъл   повей и слънце и все поглеждаха със свити сърца, слънцето  най-подир  да   окъпе   разцъфнали   пъпки  по  оголелите  и премръзнали  клончета на плодните дръвчета.  Изпренадаха  се.

Закъсняваха  даже косовете. Под стряхата на старата къща,  ластовичите гнезда ,  все   тъй  сиви  и пусти,  навяваха тъга.  Из  голямото  щърково  гнездо ,  врабците не спираха да се карат с цвърчене, кога ще  се върнат  хазаите им.

–    Природата си знае  работа ! – целомъдрено  успокояваше баба   Мара сина си. –  Ще дойде!   Няма къде да иде! Аз  гоня 90  години, пък не помня някога, пролетта да не е сменила зимата.

Така и стана.  Сибирския студ, дето през зимните месеци беше  сковал за  дълго  дръвчетата на  минус  22-3 градуса, опита още  два-три  пъти  да се върне, погали ги за сбогуване, колкото да  ослани и малкото излъгали се цветове на  костилковите  овошки и се запиля  на  североизток.  Най- после се  изпролети.

Баба Мара  занарежда,  какво и как трябва да се работи из двора, а сина и изпълняваше.  Неусетно,  двора се огледа почистен от  гнилите есенни листа, разсада в ястъка поникна,   овошките и лозите,  съблякоха с помощта на сина,  измръзналите си  сухи пръчки и клонки  и  облякоха цветната си  пролетна премяна.  Пчелите, полетяха с  гърненца, зажужаха   по цветовете, хем да ги опрашат, хем  да съберат мед.  Черешата и  ябълките се отрупаха  с плод и птичи песни.  Сините сливи , горе-долу. Ябълката–петровка, поруменя. Но  прасковите и кайсиите хич ги нямаше.

Всеки път,    като минаваше  да полива  зеленчуците, дядо  Митко  оглеждаше кайсията в дъното на двора. Това дръвче  му бе особено скъпо.  Отгледа  я  сам.  Като дете!   От една нефелна и  дива  фиданка.  Ашладисва  си  я, тори я, полива я;  заби  до нея един здрав салкъмов кол,  та я укрепи срещу  ветровете;  варосва я, пръска я с химикали срещу вредители и болести  и сега,  след  5 години, като гледаше  колко красива  е оформена  короната и , не можеше да и се нарадва.  Само дето още не знаеше какъв е вкуса и…

Последните няколко дни бяха много горещи.  Слънцето, прижуря, прижуря,  па като се изтощи  изпарило и последните капки вода от градината, се наведе  уморено да спи.  Колкото  по  се навеждаше  зад хоризонта, толкова  по лъчите му  пълзяха нагоре по клоните на дърветата.

Дядо  Митко току-що бе  пуснал   помпата на герана и почна да полива.   Живителната вода  затича на помощ на  завехналите корени   на чушките, а  погледа му , за кой ли път,   се вдигна  към кайсията…  Там  горе,  на едно от най-високите  клончета-водачи,  огряно от  последния слънчев лъч, … заблестя,  като„топче за тенис” от старо злато,  една самотна,  жълто-поруменяла  кайсия  и  му се усмихна,  примамна и  невинна,  като  жадувана  девица…

Развълнуван, той взе  миналогодишното си приспособление –   „Плодоберка”  и  внимателно, като свещенодействие откъсна  толкова мечтания плод.   След годините на   мечтание,  дългоочаквания плод стоеше в дланта му.  Мекотата на  нежния мъх, изваяната от природата  в изящна форма от конденз на слънце и цвят  на старо злато,  вещ, го  хипнотизира…

Мислеше трескаво.   За първобитния човек и намерените диви плодове, за тръпчивия им   и кисел вкус,  за горчивината и блудкавостта на  плодовете  им,  за  предназначението и  да продължат рода,  да  оцелеят сред  дивата борба в природата. Мислеше за  хилядолетията в които  хората   бяха селектирали, моделирали и  подпомагали природата в създаването и усъвършенстването  на  вещи,  животни  и растения – един  безкраен процес, който наричаха прогрес.

–         Майко! Заповядай!   Ето го първия плод на моята  кайсия ! Опитай я!– каза той и нежно, само с едно завъртане на  ръцете , раздели плода на две равни части.  Костилката  сама се отдели  с кафявата си кадифена  повърхност и откри оранжевите тургорни клетки на еликсира..

Опитаха я!

–         Ммм, много е вкусна! – каза  старата  жена.  –  Наистина е хубав  сорт, майка! – допълни тя  и  като погали с топлия си  майчин поглед сина си,  помисли: „ Метнала  се е на мен,  костилката ми!  Работливо и добро ми е момчето”.

–         Направо е превъзходна! Струваше си усилията и чакането, майко! Догодина ще е отрупана с плод –  каза сина и.

После двамата преглътнаха парченцата и почувстваха  с  душите си:  плода им,   е  с  вкус на щастие!

юни 15, 2012

ЮНСКА ВЕЧЕР

През юни,  вечерите как  са тихи!?

Небето е пробито от звезди.

Луна   тъгува и  се  крие,

срамежливо плаче  и  тъжи.

Денят, бе тъй голям и  топъл,

тичаше  Луната, но уви:

Слънцето си пада по Земята,

с нея  ляга   и  да    спи!

Тъй  под  стихналите клони,

в сред  заспалите цветя,

седя  си в  бащините двори,

и размислям за  света…

За  звездите, горе се замислих:

Те  са  хорските души.

Тъй високо днес  сияят,

уж  безбройни пък  сами!

През юни, вечерите тук са тихи !?

Небето е пропито от звезди.

Светулка мъничка играе,

приятелче край мен кръжи!

юни 10, 2012

„НА КОЛЕНЕ”

За това колко е цивилизован един народ,  съдим по отношението и грижите на този народ към историческите паметници в държавата му.

За морала на един народ, съдим по признателността на този народ към неговите Освободители.

За това, днес, когато виждам какво  отношение се демонстрира  към  Музей „Великий княз Н.Николаевич” гр. Пордим, ; мястото от  където са  ръководени военните действия  при решителните за хода на Освободителната Руско – Турска война 1877-78 година военни действия при обсадата  на  Плевен;   и  е подготвен Сан Стефански  мирен договор,  с който фактически се възстановява България, ме обхваща срам и възмущение.

В музейните помещения днес има само безлични фотоси. Те  разказват  за войната и  пребиваването на  Великий Княз Николай Николаевич в Пордим. Но ги няма десетките оригинални картини  и портрети, рисувани от полевите руски художници.  Няма ги безценните музейни експонати, които крехката ми детска душа е скътала, с преклонение и възхита  към руските, румънските и финландските войници,  дали живота си за да ни освободят  от  половин  вековното Османско  иго.

Само на 20 метра пред  къщата музей, там където е бил полевия лазарет  и днес , се издига скромния паметник  на Пирогов.   За съжаление,  пропитата с кръв  зелена площ, редовно се превръща в автомобилен паркинг.

В музейните зали,  днес липсват така ефектните „восъчни” фигури , на офицери и войници в цял ръст и в пълно бойно снаряжение от различните родове войски.

Няма ги личните вещи,  докосвани от  Княз Николай Николаевич, походното легло в  което е спал и най-важния музеен експонат, безценната светиня за българския народ –  писалката  с която е подписан  Сан Стефански  Мирен договор…

За съжаление  и повечето от оръдията и автоматичните  картечници вече не са тук, да не говорим за синджирите, щиковете и сабите  от толкова ефектната декоративна ограда…   „Приватизирани“ са  от „признателни българи” и са станали духовен  скраб.

Разрушен е „фонтанът на сълзите” –  символ на скръбта  и признателността  към  66 000 загинали и 140 000 ранени във войната.

Онова,  което оръжието и войската на  вековната  Османска империя, не   могла да направи за векове,  го  правят  днес  „ българи” – поставят на колене руското оръжие, донесло ни  Освобождението!

    Руши се  светиня! Руши се, не на последно място, от трусовете и вибрациите, предизвикани  от преминаващите непосредствено до сградата на музея, свръх тежко товарни камиони и селско стопанска техника. Движението  им час по-скоро трябва да се отбие. Иначе, ще отбием и останките от туризъм в Пордим!

юни 8, 2012

Спомен От Един Миг – Рикардо Кочианте


Една любов като нашата,                                                                   
няма да свърши никога!
Една любов като нашата,
не може да умре никога!
Когато се обича истински,
нищо вече не може да те уплаши:
нито времето, нито хората,
нито притъмнялото небе.
Когато дойде и ти почука на вратата,
понякога те наранява.
Когато събаря вратата,
се разбива в твоето сърце.
Не си разбрал, не си знаел, че е спряла в теб.
Тази любов, която сега те кара да я чувстваш,
така силна и голяма, вътре в теб.
Когато се обича истински,
нищо не може да те уплаши.
Нито времето, нито хората,
нито притъмнялото небе.
Споменът от един миг,
е по-дълъг от един живот и върви винаги в теб.
Ако го стискаш между пръстите си,
остава затворен в прегръдката,
дори и след като си тръгнеш.
Споменът от един миг, не свършва никога.
Споменът от един миг, когато е истински,
когато е голям, може да остане и вечен!
Когато избухне в съзнанието ти,
остава затворен в сърцето ти,
дори и когато си тръгнеш!
Една любов като нашата,
никога не може да свърши!
Споменът от един миг,
не свършва никога!

юни 5, 2012

НЕОБИЧАЙНА ПРИКАЗКА

И  малките деца  знаят:  приказките  започват обичайно  с „Имало едно време….”   Моята  е необичайна и  започва  така:

Има от едно време, има  я и днес,  чудна страна – Райландия..  Един  поет в нея  казал, че  земята и,  е като   човешка длан…  Друг,  че небето и,  е като от коприна, а легендата твърди, че когато  господ Бог,  раздавал  на народите  земя  за държавите им , поданиците  на тази страна били  на работа в рая  и не могли  да се явят.  Съжалил  господ  народа на  страната  и  отредил  за нея,  едно малко  късче от Рая.

От тогава до днес, царете и велможите на  другите страни, дето били получили  само обширни  пустини, или безкрайни гори,  планини или  безбрежни  моря и океани –  завидяли.  Малкото райско късче все ги примамвало  с  разнообразните си красоти и работен народ.  Каквото и да станело през хилядолетията, каквито и войни да захванели  по между си господарите на големите страни,  то пътищата им,  все  минавали  през този малък кръстопът на света. Все  опитвали да присъединят земята и народа  и   към империите си. Понякога  успявали, понякога не..

Като в люлка, историята  залюлявала  тук древни цивилизации  и империи.  От  Запад на Из ток, от  Изток на Запад и от Север на Юг.     Идвали  различните империи и се настанявали за стотици години. После ги побеждавали други империи.  И  те идвали като освободители, а  се настанявали, като  окупатори.  Минавали стотици години. Народа на малката страна не само работел  безропотно, но и   опитвал да се освободи  от поредния освободител.    Под натиска на исторически събития,  страната винаги  се възстановявала. Границите и ту се разширявали  и опирали на 3 морета, ту се свивали, като  сърце на живо  същество. Редували  се периоди с  нейни владетели ,  в които  с  волята на  тази прекрасна страна се съобразявали  и   най-великите  кралства;  и периоди,   в които големите я използвали за разменна монета. Но каквото и да ставало в света, никой не можел да отрече историческата истина: Райландия,   възникнала  преди  1321 години, не с насилие  и  кръв, а с  мирен договор за съюз.   Съюз, от една страна    между  останките от  праисторическите  племена по тези земи,   хилядолетия преди това;  от друга със  седемте  многолюдни  славянски  племена, дошли през голямата северна река от северозапад  столетия  преди това ;  и от трета,  наскоро  дошлите  от  безбрежните североизточни степи  войни с  малоброен  народ . Съюзили се те и сътворили силно царство с което всички се съобразявали. Изградили си  градове, развили собствена култура и даже своя писменост.

Но както всичко  хубаво на този свят има край  и поредния мирен период свършил. От югоизток, първо  били покорени цели двеста  години от  останките на голямата империя на легионите. Когато успели да се освободят и основали своето второ свободно царство,   от Азия  се втурнала нова империя.  Тя нахлула  като  стадо  скакалци и с насилие,  ятагани и потоци кръв и  завзела   земите  и на  Райландия.   Плодовете от  мирния труд на райлендци  потекли като реки на югоизток, към столицата  на огромната империя.   Тя владеела  държави, територии и народи  на  три континента.  Това разнообразие и пъстрота,  карало всеки пореден самодържец  на новата империя,     да изгражда   многонационалната   империя със всички средства.  Много от  малките народи се изгубили  в това безбрежно море от народности, култури и религия, изчезнали.  Райландия  оживяла.

Чак след  половин хилядолетие, от Север  империята на двуглавия орел, прекосила  с  войниците от народа си Северната река, прогонила  войските на полумесеца  и възстановила отново  малката   Райландия, с която имала кръвна връзка.

Притеснили се  кралете и рицарите на шпагата и залеза.  Над 500 години нищо не могли да направят срещу империята на ятагана,  а  сега,  силата и влиянието  на двуглавия орел  Освободител,  ставала  много голяма. Застрашавала влиянието им в този толкова важен за света район.  За  това, побързали да застанат  на страната на  ятагана и под техен натиск,  мирния  договор  и пълното   възстановяване на  райската страна били  преразгледани.  От нея  отрязали едни от най- хубавите плодородни и топли земи и морета.   Оставили  ги  на империята на ятагана и други близки на тях страни..  Нещо повече, след като се наложили и при  възкачването    на техен  човек за цар на възстановената  Райландия,  наследниците  на  доспехите и  шпагата,  започнали да правят всичко възможно за примамване  неопитните политици на  страната   Райландия.  Правили  всичко възможно  да я отделят от влиянието на техния освободител, за  да се присъедини  към  тях.

Завъртяла  се още по силно неспирната въртележка   на историята.  А всички знаят, че колкото по бързо се върти една въртележка, толкова по-невъзможно  е да се пуснеш от нея.  Заредили се години на  неспирни войни  и  промени.   На историческата  сцена, след една опустошителна световна война,   се появил  нов   задокеански  играч.  По ирония на съдбата, в  тази война, Райландия се оказала  въвлечена на страната на загубилата  кафява,  европейска  чума.  Последната  била главен виновник и губещ. За  Малка Райландия,  в   тази разрушителна  световна война се оказало, че  едновременно е  воювала  срещу   всички европейски велики сили,  срещу  родствения и съюз  на червените  републики   и  даже срещу  далечния, задокеански победител.

Именно  на младия  задокеански играч   историята  отредила  без  да   воюва  на своя територия,  да  събере   много от  научните постижения   на  губещите,   техните  умове, финанси  и капитали,    да изгради невиждана по размери и ефективност икономическа система.   Все неща,  превърнали  го в новия,   едноличен лидер  на света…

Тук моята  необичайна  приказка   свършва. Започва  суровата , непреклонна,   историческа действителност.  Както  се очаква ,  Райландия,   е пак  в пределите на поредната световна империя, пак е част от  бившите  загубили  и  на страната на  днешните  победители.

Потичва малката прелестна  Райландия,   след  поредния  временен победител, клюцка  по прашния, криволичещ  друм  на историята  и дано не забравя, че  настоящето  има не само история, но и бъдеще? ..

Върти се неспирно  историческата въртележка  в  панаира на вечността, издига и спуска …

… Има от едно време,  има  я и днес,  чудна страна – Райландия,  нека  я има и утре !…


http://www.youtube.com/watch_popup?v=i9N9e4i5rfM&vq=medium

юни 4, 2012

ЕВРО КОШМАР

                                                                                                          Беззвездна вечер.    Дори  луната се е скрила   пред  ослепителния  блясък на  неоновите реклами и лъскави   стъклено метални   сгради.  Градът спи. Неприятна тишина. Толкова е тихо, че и бръмченето на автомобила не се чува…

       Аз  сина и жената се прибираме  към  своя дом.  Още в началото на жилищния  комплекс ни посреща  спусната бариера.   Има  забрана за навлизане на автомобили. Съгласно  новоприет закон, трябва да оставим  колата на паркинг и да се приберем пеша. Места  за паркиране няма.  Навсякъде е някаква  забранена зона или  с такса в евро.  На  близкото кръстовище сина забелязва свободно  паркомясто.  Паркира.  Оставя автомобила и идва към нас.

       Влизаме  през въртящи  се блеснали  врати на луксозен хотел. Неспокойни сме от връзката автомобил  -„паяк”.  Когато се обръщаме към улицата , опасенията ни се оправдават, автомобила вече е вдигнат. Някакви хора идват и ни глобяват…Чудя се всеки ден как ще плащам за да се прибера в къщи  с автомобила? …

       Кой знае защо се качваме в асансьор.  И тук има служител, той  ни взема такса в евро, за да излезем от асансьора, отново на улицата. Още на първото кръстовище, нови служители ни спират и  искат  такса за преминаване на  отсрещния тротоар . Настъпателни са и агресивни… Изръсваме и последните си  евро, дори монетните… Няма  банкомати, предупреждават ни и че не работят с кредитни карти. Искат  кеш…    Вадя от дъното на портмонето си, скътаната  за „черни дни” десет  еврова  банкнота.  Давам  я. Оставам  напълно безпаричен…От всякъде ме преследват служители със  здрави  вратове….

        Побягвам. Искам да се прибера в „моя дом – моята крепост”… Казват ми, че  домът ми е  отнет за неплатени  данъци и такси…До пенсия  и заплата има много време… Изгубвам  всички. Сам съм..

      Преследвачите ме наближават… Над  мен,  птици летят. Някога можех и аз… Опитвам . Издигам се и плувам  във  въздуха… Давя  се… За въздуха се плаща…Не съм  си платил и летателния коридор…  Падам ,

         … В този момент, най-гръмогласния от комшийските  „първи  петли” ме  събужда…. Отварям очи и потъвам във волната птича песен  сред  дърветата… Завиждам  на птиците.    Не на враните и свраките за които съобщават , че  нападат  хора

        Сещам се пак за Синдрома на свраките и стигам до тъжната истина, че сме Обществото на свраките….

        Повече от всякога   ми се иска да съм свободна  птица, да размахам криле и да се издигна над  земята, далече от хората и техните закони…

 Спирам  оставения с уж релаксираща музика  компютър и се оставям в плен на приятния утринен  хлад… Часът е пет… Пускам помпата на герана и започвам да  поливам в градината. Земята е жадна.

   Предстои ми нов горещ и  кошмарен ден.

юни 3, 2012

ПОРЕДНА КИНОЛОЖКА ИЗЛОЖБА В ПОРДИМ

Мъдър  човек  е казал: „ Кучетата си лаят   –  керванът си върви”!    Е, днес  3 юни 2012 година, от 10 до към 15 часа, градинката в която  мина  детството  ми , макар и събрала  стотина  кучета – любимци  от различни  породи, не беше изпълнена с кучешки лай.  Обсадена от  автомобили, градинката на бул.”Славейков” в гр. Пордим , се изпълни  с  шатри, ухание на кебапчета , бира и разбира се  множество домашни кучета от различни породи.  Кучетата бяха довели своите стопани на киноложка   изложба с патрон  Medica – 96  ТЪРГОВИЯ НА ЕДРО . В благородно състезание,  показвайки своите прелести и достойнства,  породистите кучета, часове на ред се състезаваха пред компетентното жури за  медали в отделните категории. Както сами се досещате , освен медалите и купите, на първенците  –   домашни  любимци,  бяха раздадени и  апетитни награди.  Осигурени  от фирмите за  храна на кучета и котки Cracky, HIGH ENERGY,   Nitsiako ,  Maestro  dog  Medica 96, количествата храна бяха добре дошли за стопаните и по точно за  подпомагане   финансите и.

       Сега вече се досещате защо въпреки поговорката, кучетата не лаеха! Доволни бяха от поредната киноложка изложба в Община Пордим и техните стопани. Благодарение на своите  любимци,   часове наред  собствениците на  красивите  кучета се наслаждаваха на прохладата  под рехавите сенки на стогодишните  дървета,  в един приятен празник , свидетел на връзката между  хората и кучетата! 

      Наоколо обикаляха  завистливо  група  безпризорни кучета!  Зад построената за награждаването естрада,  се  снишава  къщата от която надничаха  най-малките  членове  на многолюдно  ромско  семейство  без питейна вода! Те също отглеждат кучета!…

       Ето  част от участниците! Вижте ги!  Ако кликнете на снимките ще ги видите уголемени…

 

Create a free website or blog at WordPress.com.