Когато в края на март, дядо Митко Гравитона и 89 годишната му майка се прибраха от големия южен град в село, на север, пролет още не беше започнала. Зимата, загнездена, като хроничен бронхит в старчески гърди, все не искаше да си ходи. Проточи се от октомври, та чак до края на април. Зажадняха хората за топъл повей и слънце и все поглеждаха със свити сърца, слънцето най-подир да окъпе разцъфнали пъпки по оголелите и премръзнали клончета на плодните дръвчета. Изпренадаха се.
Закъсняваха даже косовете. Под стряхата на старата къща, ластовичите гнезда , все тъй сиви и пусти, навяваха тъга. Из голямото щърково гнездо , врабците не спираха да се карат с цвърчене, кога ще се върнат хазаите им.
– Природата си знае работа ! – целомъдрено успокояваше баба Мара сина си. – Ще дойде! Няма къде да иде! Аз гоня 90 години, пък не помня някога, пролетта да не е сменила зимата.
Така и стана. Сибирския студ, дето през зимните месеци беше сковал за дълго дръвчетата на минус 22-3 градуса, опита още два-три пъти да се върне, погали ги за сбогуване, колкото да ослани и малкото излъгали се цветове на костилковите овошки и се запиля на североизток. Най- после се изпролети.
Баба Мара занарежда, какво и как трябва да се работи из двора, а сина и изпълняваше. Неусетно, двора се огледа почистен от гнилите есенни листа, разсада в ястъка поникна, овошките и лозите, съблякоха с помощта на сина, измръзналите си сухи пръчки и клонки и облякоха цветната си пролетна премяна. Пчелите, полетяха с гърненца, зажужаха по цветовете, хем да ги опрашат, хем да съберат мед. Черешата и ябълките се отрупаха с плод и птичи песни. Сините сливи , горе-долу. Ябълката–петровка, поруменя. Но прасковите и кайсиите хич ги нямаше.
Всеки път, като минаваше да полива зеленчуците, дядо Митко оглеждаше кайсията в дъното на двора. Това дръвче му бе особено скъпо. Отгледа я сам. Като дете! От една нефелна и дива фиданка. Ашладисва си я, тори я, полива я; заби до нея един здрав салкъмов кол, та я укрепи срещу ветровете; варосва я, пръска я с химикали срещу вредители и болести и сега, след 5 години, като гледаше колко красива е оформена короната и , не можеше да и се нарадва. Само дето още не знаеше какъв е вкуса и…
Последните няколко дни бяха много горещи. Слънцето, прижуря, прижуря, па като се изтощи изпарило и последните капки вода от градината, се наведе уморено да спи. Колкото по се навеждаше зад хоризонта, толкова по лъчите му пълзяха нагоре по клоните на дърветата.
Дядо Митко току-що бе пуснал помпата на герана и почна да полива. Живителната вода затича на помощ на завехналите корени на чушките, а погледа му , за кой ли път, се вдигна към кайсията… Там горе, на едно от най-високите клончета-водачи, огряно от последния слънчев лъч, … заблестя, като„топче за тенис” от старо злато, една самотна, жълто-поруменяла кайсия и му се усмихна, примамна и невинна, като жадувана девица…
Развълнуван, той взе миналогодишното си приспособление – „Плодоберка” и внимателно, като свещенодействие откъсна толкова мечтания плод. След годините на мечтание, дългоочаквания плод стоеше в дланта му. Мекотата на нежния мъх, изваяната от природата в изящна форма от конденз на слънце и цвят на старо злато, вещ, го хипнотизира…
Мислеше трескаво. За първобитния човек и намерените диви плодове, за тръпчивия им и кисел вкус, за горчивината и блудкавостта на плодовете им, за предназначението и да продължат рода, да оцелеят сред дивата борба в природата. Мислеше за хилядолетията в които хората бяха селектирали, моделирали и подпомагали природата в създаването и усъвършенстването на вещи, животни и растения – един безкраен процес, който наричаха прогрес.
– Майко! Заповядай! Ето го първия плод на моята кайсия ! Опитай я!– каза той и нежно, само с едно завъртане на ръцете , раздели плода на две равни части. Костилката сама се отдели с кафявата си кадифена повърхност и откри оранжевите тургорни клетки на еликсира..
Опитаха я!
– Ммм, много е вкусна! – каза старата жена. – Наистина е хубав сорт, майка! – допълни тя и като погали с топлия си майчин поглед сина си, помисли: „ Метнала се е на мен, костилката ми! Работливо и добро ми е момчето”.
– Направо е превъзходна! Струваше си усилията и чакането, майко! Догодина ще е отрупана с плод – каза сина и.
После двамата преглътнаха парченцата и почувстваха с душите си: плода им, е с вкус на щастие!