Mitkoivanov's Weblog

септември 29, 2011

ВИНОВЕН ЛИ Е ?

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:33 pm

        

Добре, виновен е! Но искам да  Ви разкажа три  кратки истории, случили  се в родното  селище на това дете:

           В първата ще Ви напомня, че когато при обсадата на Плевен  се водела една от най-кръвопролитните битки в Освободителната Руско-Турска война  (1877-1878 ),  в Пордим нямало нито едно циганско семейство.  Пордимци  живеели още заедно с кокошките си в землянки. Съдбата и военните действия отредили в селището да се настанят Главните квартири на Руската и  Румънската армии и пордимци били погалени от фортуна. Защитата, мира и спокойствието, след 500 годишните набези на османлиите,  били гарантирани.Нещо повече. Дори малкото турци, които владеели земята на селището, подплашени от идващите руски войски забягнали. После,  в селото руснаците организирали българска власт, а самия руския император Александър ІІ, поканил пордимските първенци в Москва и им подарил камбани за църквата „Св.Димитър”. Тъй живота в селището потръгнал на по бързи обороти от околните села , селището станало  притегателен център. Заедно с  новите  преселници,  дошли и първите 3-4 семейства цигани. Но за тях и потомците им, дето заработили като ковачи и ратай в новосформираните чифлици,  след малко…

       А сега, втората история:  Тя също започнала непосредствено след Освобождението с оттеглянето на руснаците.

       В селището дошъл американския пастор Д-р  Едуард Хаскел и съпругата му  Елизабет . Наистина американските месионери Хаскел имат неоценим принос  в развитието на  Пордим и младата развиваща се по пътя на капитализма страна.  Това, че още в началото на 20 век, със събрани от тях средства построили сегашната ПГСС „Д-р Хаскел”, е най-малкото добро, което са направили. Нещо повече. Години наред,  те  организирали  Народен университет с безплатни курсове за местното население. Ограмотявали жените и децата в селото,    учили мъжете   на съвременно за годините си животновъдство, лозарство, градинарство, дърводелство и бубарство. С жените,  провеждали курсове по шивачество, готварство, сушене и консервиране на храни и най вече с отглеждане и  възпитание на децата. През летните месеци, работник от училището минавал с каруца по къщите и превозвал малките деца до  детската градина в пансиона. Майките спокойно могли да  работят на полето.  Постепенно,  просперитета на селището бил осигурен за десетилетия напред…

       Третия момент в развитието на Пордим е след Втората световна война. След разрухата от войната, образованите пордимци се захванали за работа. Още преди 1944 година направили  първите опити за коопериране. 1952 основавали ТКЗС „Урожай”. Започнали с ръчен труд и животинска тяга. Положили основите на кооперацията. После със събраната допотопна, пред военна техника и наличната животинска тяга, а сетне и  с внесени от Съветския съюз машини, те  организираха машинотракторна станция . С много ентусиазъм и всеотдаен труд, кооперацията,  обогати своята дейност.  Разви животновъдство,  със стотици  крави и овце. Започна промишлено отглеждане на  хиляди пилета, кокошки и свине.  Разработи  и градинарство, лозарство, полевъдство. Имаше даже и пчелин. Във  внушителните бригади,  наред с всички работеха и циганите. Работеха, хората,  не само в полето и конюшните, а мнозина  от тях станаха отлични овчари, кравари, дето ги наричаха –  „Оператор на жива биологична единица”). По възрастните пордимци още помнят трудолюбието на ковача  Желязко, касапина Идрис и неговите синове, даже хромавия Цеко с каруцата му. Децата и внуците им учеха заедно с българчетата в „Долното училище” (сега е частен палат на едър земевладелец), а също и в техникума на Д-р Хаскел(В момента също почти разграбен).Както децата учеха заедно, така и  възрастните работеха заедно. А работа , колкото за целия китайски народ. Мнозина и българи и цигани се вляха и  в машиностроителната промишленост по градовете. На гарата  в Пордим се товареха за изност вагони с домати,грозде, дини, захарно цвекло; разтоварваха се въглища и строителни материали. Жилищния фонд в Пордим се обнови, в циганската махала също. Селището се радиофицира, после се моторизира, а след 1970 година и „Москвичите” и „Жигулитата”  постепенно забръмчаха по улиците. В циганската махала, също. От нея излизаха вече трактористи, заварчици, шофьори, строители придобили професии в трудови, строителни  и жп войски. Работни места имаше не само на гарата и в ТКЗС-то, построени бяха „Държавен резерв”, „Зърнени храни”, „Билкооп”, „Строителни конструкции”, цех за трикотажни изделия, построиха се  три микроязовира, прокараха се канали и даже сухите земи по високото станаха поливни.

        Киното и ресторантите се пълнеха с пременени хора. Жените за празник си шиеха нови рокли. Събота дансинга в двора на РПК-то се изпълваше с танцова музика и веселие. Ухаеше на кебабчета и кюфтета. Салона на Читалище „Република” пръщеше по шевовете от зрители за самодейния състав  или гостуващи трупи. Гостуваха илюзионисти, артисти,  Мистър Сенко и Факира Мити, естрадни изпълнители и хумористи. В горещите летни вечери  гледахме  филми в лятно кино.

           За спорта да не говорим. Пак кооператорите изградиха, със собствените си ръце, и пистата, и баскетболната площадка, и футболния терен,съблекалните и пейките на стадиона, че даже  парк и втори дансинг. Както ТКЗС-то бе национален първенец години наред, така и футболния отбор бе национален селски първенец. През 1951 и 1953 година, футболния отбор на „Урожай”  Пордим бе Селски национален първенец.Гостува  му и китайски или корески футболен отбор, не помня вече. Но по възрастните още помнят бързото,  мургавото крило Гарчо…

          ТКЗС-то със собствени средства изгради огромна детска ясла и градина.  В  троянското село Чифлика, пордимци си построиха   собствена почивна станция. Работи и  днес.

        В детската музикална школа към читалището се учеха деца без значение на етнос. В училище на госпожите се казваше другарко, а децата се възпитаваха да са другарчета…

        Но това беше!… Сега се налага  да продължа така:

       С началото на преходния период, дойде разрухата! Най напред изгоря мелницата (и още десетина в окръга), земята от ТКЗС-то се върна на собствениците, кравите и другите животни бяха изклани , машиния парк  разграбен…Машините и целия наскоро построен светъл, оборудван с нови машини цех за трикотаж се приватизира. Бизнесмена дето го купи за жълти стотинки, ги натовари и закара в Турция с думите: „Много сте глупави това българите. С тези машини ще изкарам двойно парите,  само  за една година”

       Цеха за метални конструкции също затвори врати и бе разграбен. На гарата,  ЖП кантара беше демонтиран и в Пордим безработицата се настани трайно  и неотстъпно,  като ръжда на препикано желязо.

       Хората почнаха да се майтапят: „ В селището, работят само  кмета, попа и даскала”. Но отдавна вече  нямаше поп, трите училища се събраха в едно. Деца, кой знае защо нямаше и за едно , камо ли и за ограбения и изоставен селскостопански техникум на Д-р Хаскел. Хубаво, че Пордим стана община,  та има поне общинска администрация и Районно полицейско управление… Охранителния бизнес разрастна. Казват, че в общината имало над 100 охранители…И защо ли??

       Останали без работа младите хора от циганската махала се впуснаха да „приватизират” де какво намерят (нали гледат политиците и новоизлюпените бизнесмени  та се учат). За много цигански семейства продажбите във Вторични суровини, се превърнаха в единствен източник за прехрана. В землището на Пордим май вече не остана полезно изкопаемо, желязо или мед. За продукцията от полето да не говорим. И да се чуди човек, как все още има цигани дето  не крадат. Захващат каквато и да е работа за 2-3 лева и един хляб или събират кестени и  орехи за жълти стотинки…

        Детето от снимката не ходи на училище!? Събира кестени по улиците  и помага на майка си да осигурят насъщния за деня. А утре? Другия месец? Зимата?…  А като порасне?…Все на социални помощи ли ще се оповава?..

       Не е важно да му дадете една риба, за да го нахраните,  Господа – научете го да  лови риба. Още по добре, научете го да  я отглежда! …Образовайте го!..

Тогава бъдните поколения ще Ви споменават и след смъртта,  така както все още споменаваме Д-р Хаскел и неговото дело в Пордим! Така както, по- възрастните хора споменават с носталгия за общия труд и колективното изграждане!

        И не смейте да казвате, че детето е виновно! Виновните сте Вие ,  Господа политици от прехода! Не потъмнявайте живота му още повече!

Advertisements

септември 26, 2011

ГОРЕЩА ЕСЕН

      Всеизвестно е, че този атрибут от Дантиевия Ад, е много познат за нас българите.  Даже имаше някакво невярно твърдение,  че в ада нямало нужда от дявола да ни бърка вътре, защото сами сме си подтиквали огъня и сме издърпвали надолу всеки който направи, що годе успешен опит да излезе.

           Но разбира се, че това не може да бъде обектът на моята оптимистична публикация в такава гореща и плодородна есен.  В края на краищата,  годината се оказа плодородна и въпреки нашите грешки, тази есен имаме  добър берекет. Нужно ни е само да вземем правилното решение!

   Та въпросът ми беше: Като знаем и другото предназначение на казана, а именно, да си сварим в него зимнината,  ще оставим плодовете на нашия труд да ги ядат гъсениците и червеите  или ще помогнем на  майка  България, да изхрани всичките си деца, независимо от пъстротата им?

септември 25, 2011

ПРЕДЛОЖЕНИЕ

       

Нейната пролетна усмивка, потвърждава, че е родена на 5 май и за това е зодия телец. Има двама сина и една снаха. С една дума –  свекърва  с  майска  усмивка!

       Избягва да се хвали с  „борческия” си произход, но е доказано: по бащина и по майчина линия,  в нейното родословие гъмжи от четници и комити!

       През последните 8 години показа, че не обича шумните прояви и парвенющината.

       За нея казват, че поддържа приятелски отношения със съвсем малко първи дами. Най-вече със съпругата на руския президент  Путин и тази на американския експрезидент Буш –  Лора.

      Преди години,  с президента Първанов,  подарили на тогавашния американски президент българска каракачанка.

      Имала е  семен трабант, но никога не е парадирала за това, като Соломон  Паси!

      Сега очаква края на президентския мандат на съпруга си с  облекчение и удволетворение. Както мнозина и тя смята, че са се справили добре и съпруга и и тя.

      Потвърждение са  наградите и отличията, които е получила като Първа дама на България от 2002 година.

       Между тях:

      Орден „Голямата огърлица” (Ливан)

      „Орден за граждански заслуги” – голям кръст (Испания)

      Голям кръст на „Кралския норвежки орден за заслуги” (Норвегия)

      Орден „Полярна звезда” (Швеция)

      Занимаваше се с благотворителност.  С  активното и участие се развиват  фондацията  „Борба с рака”, обществения фонд „Детство”, фестивалът на радостта в Ковачевци за деца без родители. Не пропускаше да се появи и на националните младежки срещи в Благоевград за барба с дрогата…

            Скромното и желание след изтичане на мандата е: да продължи да работи  като научен сътрудник.

      Намирайки из нета всичко това за нашата Първа дама,   от само себе си,  се набива  сравнение с предходните две първи дами на България, госпожа Желева и госпожа Стоянова. Безапелационно сравнението  е в полза на госпожа  Първанова. Та погледнете пак снимката. Ще ви разкрия и една тайна: снимката правих  от телевизора.

       А тъй като вече сме в предизборна надпревара за нов Президент, ще си позволя да предложа: Като избираме нов президент, обърнете внимание и на дамата която ще стои до него,  Тя също ще ни представя пред света!

         

септември 21, 2011

ПОЗИЦИЯ

     

Когато преди  година,  направих тази снимка  в пресцентъра   на пловдивските социалисти, с  интелектуалци  се  обсъждаше  състоянието и переспективите на българската култура. Още тогава,  никой от присъствуващите не мислеше, че наскоро сменения Министър на културата,  не може да не се кандидатира   за Президент на Република България!  За  това,  издигането му от БСП за вицепрезидент, в кандидат президентската двойка  Ивайло Калфин  –  Стефан Данаилов, донякъде изненада мнозина.  Болшинството мислещи  и милеещи за родината си, български граждани, познавайки  личните качества на Данаилов,  мъдроста  и отговорността на столетната партия, към която той принадлежи,  въобще  не се съмняват, че тандема  Калфин – Данаилов е   печеливш ход за България.

       Каква по добра переспектива пред страната      ни и президентската и  институция,  от възможността да  имаме президент  – дипломат от кариерата, консенсусен,  уравновесен  и  респектиращ политик, познат и уважаван  сред световната дипломация и политическите среди в Европа, Изтока и зад океана! Какъв   по-широк  хоризонт:  от представяне пред света,  на хилядолетното ни  развитие в културата и изкуствата по нашите земи, чрез вицепрезидент – широко скроена личност, доказал се експерт  в областта на културата, изкуството,  образованието и управлението на страната;   човек с харизма за обединител на широки народни маси, независимо от  народност, пилитическа и верска принадлежност, независимост от  тяхното финансово  и материално състояние!

        За това съм убеден  повече от всякога:     дошло  е  време, българския народ,  най-после  да приключи с порочната практика на прехода, в политическия живот  и  управлението на страната ни, да нахълтват  случайно попаднали  и  неподготвени хора.

       Време е, на предстоящите президентски   избори, да покажем зрелостта си,  да изберем най-подготвените за президентската институция. За мен, безсъмнение,  това са кандидатите за президент -Ивайло Калфин и за вицепрезидент  -Стефан Данаилов !

       А ето  и част от мислите, които  кандидатът за     вицепрезидент, проф. Стефан  Данаилов сподели, по БТВ:                                                         

       „ Цифрите които показват,  пасивност от страна     на гражданите на  България – не е добро!..

     Никога не съм бил дубльор!..

    Тука няма въпрос на  актьорство и дубльорство, тук е тандем…

     Когато имаш една такава функция и представляваш   президентска институция, можеш да помагаш в много сфери, за различни креативни каузи…

     За  мен се знае всичко!..

    Аз съм убеден, че винаги има надежда!..

    Надеждата е отворена, за по-добро!..

    Мечта ми,  е да видя  моя народ, поне за една минута        усмихнат!”                

септември 14, 2011

ТЯ Е !

     

       Запознайте се!  Тя е естествена, Тя е красива, Тя е чаровна, Тя е обичана, Тя има божествен глас!

       С присъствието и изпълненията си, Тя Ви понася на крилете на мечтите в един безбрежен свят на радост  от красотите на живота!

      Тя е KATERINE JENKINS !

      В личната ми поща е програмата на нейните концерти до февруари 2012 г. Кой знае, съдбата може  и да Ви ощастливи с посещение на нейн концерт! За това  споделям програмата и  с Вас!

                                  Tickets View all

септември 13, 2011

ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН НАРОД – среднощен размисъл

12 без пет е ! Сиреч, среднощ.                        Време за откровения…
Огромни камиони и едрогабаритна техника, до късно и този ден тресяха земята под старите къщи. Отнасяха селскостопанската продукция извън границите на България. Цяла нощ, мургави „инопланетяни” щъкат крадешком с конските си каруци. Като по мравчена пътека плодовете на селскостопанския труд в полето и от дворовете, сменят своята собственост. Изчезват в бездънни, многолюдни, ромски общности… и зад граница…
А репичките и ягодите отдавна преминаха. Ябълките-петровки също. Понаправихме някой и друг компот и от червивата череша на пътя. Пораснаха тиквичките и краставиците и започнаха да зреят доматите. Чакаме да узреят и прасковите и кайсиите. Ще правим още компоти. А захарта поскъпва. Като живота.
Оскубахме лука и чесъна. Такъв вкусен чесън!? Няма нищо общо с лютивината на китайския. На неговото място засеяхме – втора реколта за зелен фасул. Ще ни трябва за приготвяне на гювеч за зимнина. Без нея за къде сме? Примиера ни каза та засадихме и картофи.
Сива икономика, но какво да се прави?! Финансовия може да не събере данъците. Световната банка и малцината свръх богати ще станат не толкова богати колкото и се иска. Тази година милионерите в България  се увеличили 60 пъти..Човешкото око и жаждата за по-големи печалби са ненаситни… Живота си тече! ..
От съседен двор се носи воня на кочина, хранят домашните прасета за вечеря…Булчето – служителка. Има висше икономическо образование и две прекрасни деца. Щасливка – има и работа. Съпруга и по цял ден се трепе със селскостапонска техника и обработва над хиляда декара земя. Работи човека в произведствената сфера. Фермер е! Европейски! А евро бюрократите чакат. Определят ни квоти…Прибере се по тъмно човека, прилапа на две на три и се просва, като умряло куче от умора. Ще става преди изгрев…
От друг двор се чуват гласове и денонощна чалга. Озвучителна уредба раздира природната благодатна тишина. Безчувствено и безвъзвратно прогонва всяка плаха мисъл за смисъла на живота, за духовното в човека и поробването му от вещите, за истината, че сме колония…
Пенсиите – не стигат. Заплатит също.Години скриваните доходи в частния сектор, тегнат… Мнозина зарязват апартаментите и градския живот … За какво ли се трепаха строителите на социализма цял живот по строежите , в пустините на Казахстан, Африка и тайгата на Коми? Бяха граждани,  на НРБ.  А днес казино до казино…американска мечта… и фризьорско салонче. В него е надеждата. То храни и осигурява евтина ракия и бира, кебапчета и овнешко, доставя наслада на стомасите и замъглява всеки възвишен, човешки порив за красота и изкуство…
На телевизионния екран, фалшива разголена плът на чалга певици се сменя с куха мускулна маса. Върви поредното безмислено зрелище – кеч… Да, и кризата, и борбата с корупцията, и „мъдрото ръководство” на поредното правителство са намалили платежоспособността на така бленуваната средна класа. Хората нямат пари… Може би изхода е работа в къщи. На ръба на закона. Със скрити данъци, необлагаеми доходи и бартерни плащания? Надяват се хората да живеят по добре със спестените разходи… То иначе ако чакат само на пенсиите, за къде са. Няма значение: един с 4 байпаса, друг с високо кръвно и куп заболявания, къде истински, къде измислени, нали се вземат помощи и от социалните!…Важното е лекарствената мафия да печели. Държавата дава. Часния сектор взима.  Докато държавата свърши. Борбата с корупцията продължава. Благоденствието е мираж… Плащането на парното за години назад също. Цената на газта пак  се вдига.
И гледаш двама братя, пък единия затънал в заеми. Надеждата, че с таксиметрова работа или с друг дребен бизнес може да изплува, затъва окончателно. За да не могат да одържат кредиторите не се захваща постоянна работа (не че има и работа), но като се работи без постоянна месторабота и договор банките не могат да вземат нищо… Сива икономика – сива, сива, ама върши работа. Особенно на тарикатите. Кафенета  и ментета, двойни счетоводства, укрити ддс-та, пък даже и замразяване на памет във фризери… Като доходите!
Да, парите в тази държава се въртят в обслужващата сфера. Колкото по „невидими” са доходите, толкова по видими стават придобивките. Къщи като прогимназии,   не само в града, имоти и палати в близки и далечни села. Въртележки с луксозни автомобили, бусове, каравани, джипове, камион и т.н. и т.н. Повечето втора употреба – като живота ни.    Важното, е че се печели…Нищо, че  не се произвежда за международния пазар… Не го е срам и поредния министър, имал придобити шест недвижими имота!.. Да отговаря! Борил се бил с корупцията? Айде де! Празни обещания като балоните на ГЕРБ.
И „Балона се надува, надува, надува!
Надувайте момчета, да стане на парчета!
Бум …”
А приватизирането, консултациите, корупцията и покриването на данъци, ограбването, присвояването, скриването на доходи и кражбите окончателно са се превърнали в национален спорт и начин на преживяване…
Поредното правителство и примиер на РБ, май са обречени!…Но народа по рано.
Президента Барак Обама се тревожел за нарастването на американския дълг – съобщава Агенция Фокус! Америка живее на версия! Гърция – не може! България също!..Стягайте коланите!
Мафията на белите якички е завладяла света. Има финансова и икономическа криза. От нея свръх богатите печелят – бедните обедняват… още повече. Олигарсите са ненаситни! … Взеха и петрола на арабите! … Така бе казано и в библията:.. „защото който има, още ще му се даде, а който няма, ще му се вземе дори онова, което си мисли, че има.“ Горкия, беден и отруден български народ, не му ли взеха вече всичко? Не му ли взеха и бъдещето?..
Среднощна луна грее, обсебва небесния бездънен купол. Като огромно восъчно кълбо, блести със златния си блясък и кара звездите да треперят страхливо. Под високата, отрупана с едри гроздове лоза, съседи разпалено разговарят – обсъждат живота. Наслаждават се на нощната прохлада и пият домашно приготвена ракия. Замезват си салата с произведени от тях зеленчуци и не обръщат внимание на поредно преминаващите неиндентифицирани ромски каруци… Това не било работа и на полицията. Кооперациите и частните стопани да се оправят. Проблема на давещия се е проблем на самия давещ се…Досущ като на двайсетината момчета и момичета, дето вече обиколиха и морето, Ламанша и океана, в търсене на работа и на кого да слугуват. Събрали се на улицата, като изгонени и ненужни синове и дъщери на Абсурдистан, мечтаят в най-добрия случай, пред бутилка две горчива като живота бира…
Блаженство замъглява погледите. Кара мислите за нови кандидат кметове с джипове по тротуарите, да отминават непремислени. …Деца от десетилетия прогонени по чужбина!?. Заради безработицата и безпереспективността в Родината, потъват в безкрайния тъмен космос и осъзнават, че и по света няма правда! ..Човечеството е в криза!..
Но тук е идилия… Идват избори… Десния ГЕРБ ще печели с ляв елокторат?… Не стига ли електората? Нека обеднее още малко пък ще видим…
Наистина малко се пие в тая държава ?

септември 9, 2011

ОРТАЦИ – кратък разказ, посветен на 100 годишнината от рождението на Тодор Живков

          

     Четири  след обед е. След  вчерашния Гергьовденски дъжд, майското слънце прижуря  и кара наскоро засадения разсад,  да пощръклява. Над земята се издига пара. Пчелите жужат в цветовете на овошките и големите декоративни кестени. Свежия въздух  танцува с веселата птича песен…  Двама млади пенсионери, седят от  часове  на удобни  пластмасови столове  пред бащината къща. Две ябълкови дървета  ги покриват с рехава  сянка . Обядвали са. След обилната храна –  прекрасна мусака и баница с тиква, 88 годишната баба Мара –  майка и, вече  се е  оттеглила за следобедна дрямка .Братята си допиват сами. Шишето с охладена грозданка  е преполовено. Зелена  салата  има и за втората половина. На масата се кипри и тавата баница със  стъргана и замразена от  есента тиква. Езикът на  по-големия брат, така се е развързал, че мисълта  му прескача десетилетия назад, в  отминалото социалистическо време. Философстват и се питат какво провали социализма…

–          То по онова време, брат ми, що пари съм изкарвал допълнително – не си и сънувал. Ей на, кога пък работехме с Баламата на бетонпомпата в СМК-то, голяма далавера имаше. Къде по четвърт, къде по половин бетонпомпа бетон спестявахме и все на частно го продавахме. Кой виличка строи, кой пътеки из двора ще циментира, ние с Баламата сме насреща. На половин цена ги договаряше ортака и да ти кажа честно, и клиентите доволни и ние не можехме да се оплачем.

–          Не знам загубен ли съм бил,  що ли, но от държавното  пипнах  чак последните години, преди пенсиониране, когато след 89-та  всичко се юрна да приватизира и вече давностен период има. А то не, че нямах възможност и че не виждах какво правят колегите, но те повечето живееха в близките до града села и имаха къде да мъкнат. Ти нали знаеш, как се правят вратниците на селските дворове?

–          Как се правят? Широки, как!

–          Широки, широки, ама ако си забелязал, правят се, навътре да се отварят. Поверието е, че по този начин имането само навътре ще влиза. А на мен селото, като ми беше далече и нямах къде да пребирам в малкия градски апартамент,  приятелите и колегите  „уреждах”. Това електроди, грес, масла, инструменти и какво ли не. Щом го има по пътническите вагони значи може да се изпише. Безотчетна работа беше, особено в първите години на „демокрацията”.

–          То аз, ако взема да ти разправям, още преди това що материал сме извозили с бетонпомпата от строежите – цех за метални конструкции  да сме построили и сега още да работи със суровини от тогава. С Баламата – ортака, девиз имахме: Ако ще, шамар да е, ама аванта да е! Един гвоздей да вземеш, но с празен джоб да си не тръгваш от работа – заключи „целомъдрено” по големия брат и като отпи още един як гълток от ракията, продължи. –  Обаче веднъж какъв страх брахме…

–          Що, какво стана, хванаха ли ви? – наостри уши по малкия и също отпи от вече топлата ракия.

–          Не съвсем? … Веднъж  ни наредиха да караме  бетон на една вила в Кайлъка. Зареждаме, значи бетонпомпата от бетонвъзела и потегляме. Кога стигнахме там един костюмар ни посрещна, разпореди ни къде да изсипваме, а  като изсипахме дойде при нас и  казва:

–          Момчета днеска сте при мен, няма да съжалявате, вашето не се губи. Следващия курс ще   изсипите  бетона  на петата вила от тук нагоре. Работниците и там са предупредени. След това пак тука и така докато свършим работа. Сега ми подайте кочана с фактурите да ви подпиша празни фактури. Довечера си напишете колкото курса и тонаж  прецените  – и посяга към кочана с фактурите.

–          А, не става така – опъна се Баламата и ме погледна объркано.

      – Изискването е да се подписва за всеки курс – намесих се и аз. Довечера колкото курса излезнат за толкова ще ни разпишете.

–          Момчета, а бе вие да не мислите, че цял ден ще стоя тука,  курсовете да ви броя ? Имам си и друга работа. Дайте ми  кочана с фактурите, аз ви подписвам на моя отговорност!  С началника ви сме се разбрали?  

         Настоява човека и гледам,  почва да се ядосва. Подавам му плахо фактурите и в недоумение виждам, не само как подписва дестина фактури „на бял лист”, дето се вика, ами накрая истимаро вади от вътрешния джоб на сакото цяла пачка петолевки, затваря я ловко в кочана с празните фактури и без притеснение ги слага в ръцете на  Баламата. Преди още с Баламата да успеем да кажем нещо и клиента ни се качи в една лъскава кола с шофьор и отпраши към града…   Стоим ние с Баламата, гледаме се и не разбираме какво става. Такова чудо не беше ни се случвало. Карали са се с нас, че по малко бетон доставяме от колкото е писано, ама на сила да ни карат да пишем повече,че и пари да ни тикат в ръцете, не е бивало.

–          Ортак, много червенеят тези петолевки,  направо на нестинарски въглени ми приличат.

       Да не стане някакъв гаф?- притесни се Баламата.

–          Знам ли? – отговарям  му  и се оглеждам, като лалугер на поляна . – Не вярвам!

           Спокойно е. Строителите бързат да вибрират и заглаждат изсипания бетон, въобще не ни обръщат внимание. Жабката в кабината на бетонпомпата сякаш е зинала с  отворената си уста и  намига подкупно. Пътя  криволичи и се спуска  надолу, подканва ни да тръгваме.

–          Балама, слагай ги в жабката и да потегляме, имаме цял ден да мислим! 

        – Че то,  какво ли пък има да му мислим – петстотин лева са си петстотин лева.

–          Хубаво, тръгваме, ама да знаеш, не ми е спокойно. Казвам ти имам лошо предчувствие.

–          Стига се плаши,  човече. Малко ли пари сме прибирали до сега? Карай  пък като видим другата вила ще разберем какъв е фокуса. Ако другата вила е държавна, значи всичко си е наред.

–          Наред, наред ама да вземем да разпитаме какъв е този началник? – предложи  Баламата.

       Така и направихме. Поразпитахме из бетонвъзела за вилата, за колата (Баламата помнеше даже и номера на колата). До тук добре. Ама Лили отчетничката, дето не беше от тях,  но знаеше всичко за всеки в целия град- като изстърси: „ Колата е на началника на окръжното  МВР, а и вилата е на окръжното бе будали”! … Едно съмнение ни загложди, един страх взе да пропълзява и да гори будните ни социалистически съвести.

–          Няма страшно – умозаключи  Баламата след дълго размишление.- Сега пътят е най чист! И даже взе да си подсвирка от удоволствие, като погледна към жабката.

       И така, цял ден. Един курс до вилата на МВР-то, един курс до петата вила от долу нагоре. Сума ти бетон наляхме, а в кочана се мъдрят подписани още празни фактури.

–          Пачката хубаво нещо,  ортак, вика  Баламата, ама с фактурите какво ще правим – терзае  се той.

–          Ей  за туй ти викат Баламата, щото си тъп като биволски задник. Бавно вдяваш. Работата е бижу. Утре сутрин почваме с подписаните фактури. Като гледам, така ще сме постоянно 5-6 фактури напред. Сега е сезона за вилите, огледай се, ослушай се и … намери  авери за далавери.  И те ще са доволни –  по евтинко да купят бетона и ние ще сме доволни, щото парите дето ще приберем, МВР-то ще си ги приведе от държавния бюджет,  като проститутка на сводник  и никой нищо няма да разбере.

        Тъй си разсъждаваме ние с Баламата и пътуваме след последния курс от частната вила  към града. В добро настроение сме  и със заети ръце и мисли, щото единия върти волана, а други пак прелиства петолевките и блаженно мечтае, как ще обуе червената си Лада с нови „Видинки”.  Още бе светло, но като влезнахме в града, слънцето взе да се снишка зад по-високите блокове и дървета. Тогава,  двойка фарове от лека кола се лепнаха за нас, като пипала на октопод.  Синия буркан върху покрива на лекия автомобил след нас засветка зловещо и макар  без звуков сигнал, мартенките ни се разтрепераха.

        –  Балама, вапсахме я! Следи ни полицейска кола- шепна му аз с  пресъхнал  глас.

–          Къде? – пита Баламата и машинално хвърга в жабката, горещите,  като жарава банкноти.

–          Отзад са! Сега ще ни арестуват. Утидохме брато в затвора.

–          Б’ах мама му, всичко е било постановка! Опандизиха ни!

–          Спокойно, само виж та изхвърли парите, да не ги намерят, че сигурно са и записали номерата.

–          Как да ги изхвърля,  като са отзад и всичко се вижада.

–          Намери начин, вземи цялата пачка, аз ще направя един кръг преди да стигнем в гаража, на втория десен завой, хвъргай в храстите…

       Така и направихме. Пачката с банкноти, като усойница се шмугна в  храстите. Пък да си призная честно, имах и малка надежда, че случайно полицейската кола върви след нас, ама не би. Влизаме ние в гаража, и тя след нас. Слизаме ние с разтреперани сабици от високата кабина и  те слизат от колата. Идват към нас двама яки полицаи и без никакви приказки и обяснения, докато  се усетим,  след едно единствено –„Арестувани сте!” – се намерихме с белезници на ръцете в полицейската кола.

       Сирената засвири, буркана заприсвятка и разпиля  участниците  от движението в страни.Профучаваме  край окръжното, минаваме с бясна скорост и край затвора. След няма и десет минути (дето ни се видяха цяла вечност),  сирената замлъкна, лампата  угасна, спирачките заковаха.

–          Слизайте! – все така сериозен ни подкани  единия.

        –   Елате след мен! – поведи ни втория.

       И ние вървим свити и уплашени,  като агнета на  заколение. В главите ни се завъртяха всички приказки, слухове и филми дето сме гледали за разпити и мъчение. Най-после завихме и се озовавахме в изискан и  осветен градски двор. В една широка, потънала в зеленина беседка,  група хора бяха насядали пред отрупана с ястия и питиета софра.

         От масата стана та ни посрещна,  началника на милицията и като се обърна към двамата милиционери нареди:

–        Я  не се бъзикайте с хората и да им свалите белезниците, че да не ги сложа на вас. Заповядайте момчета, сядайте!

       – Шефе, ама нали ни нареди да Ви ги доставим тук?

       – Да де, но не съм  Ви казвал да им слагате белезници и да ги арестувате. Имах пред вид да ги доведете за  да си направим банкета! Свободни сте!

        –   Виновати господин началник – смънкаха двамата полицай. –  Ние разбрахме, че трябва наистина „ да ги доставим!”- и се изнизаха.

          Че като започна едно хубаво ядене и пиене, не е за разправяне. А още  като ни настаниха на масата,  забелязахме, че в компанията,  е и нашия началник..

       На другия ден,  намерихме в храстите пачката с парите. Успокоихме се орташки и даже коментирахме защо  Ленин,  казал в един виц: Аз направих от аристократите  пролетариат, а вие, съвременните комунисти, направихте от пролетарията аристократи.

 

ЗА КОТАЦИТЕ И МЕРАЦИТЕ ! – малка котешка история

       

Имало едно времe един дядо.Той си имал единствено внуче.  Внучето живеело в столицата, а дядото на село. Лятото,  внучето гостувало на дядо си. Само след няколко дни му станало  скучно и самотно. Тогава дядото донесъл от някъде две малки котенца: Жълтурко и Шаренка. Жълтурко бил дребничък и пъргав. Имал приятно жълт цвят, като жълтата тиква, увиснала по клоните на червената ябълка. Мислел се Жълтурко за тигърче и много обичал да се закача с  Шаренка. Крехката и грациозна Шаренка, била кротка и тиха, но както показвала четирицветната и мека и нежна,  като птичи пух козинка, била своенравна. Все пак често отговаряла на закачките от  Жълтурко. По цял ден двете котенца си играели в широката селска градина или по леглата в къщата. Там дядото ги пускал да спят и да се боричкат. С игрите и закачките си те радвали внучето и отговаряли с любов и закачки, на неговите нежни грижи и ласки… Но, лятото отминало бързо, дошъл септември и внучето заминало в столицата ученик. Тогава бабата и дядото, които по принцип живеели в друг град, взели за през зимата Шаренка със себе си, а Жълтурко оставили да зимува на село с прабабата на внучето. Тя се грижила за него и го гледала в къщи. Стояли те през дългите зимни дни около  старата очукана печка и си мислили  за  правнучето и Шаренка. Прабабата го галела нежно и дълго, говорила  му искрено и лично, а той и отговарял с умилквания и приятно мъркане. Така двамата прекарали по леко дългата, студена зима…

           През това време Шаренка се разтягала самодоволно в отопления с парно апартамент, ширела се във всичките стаи, хранела се с подбрана, купешка храна за котета и растяла щастлива…

       Нусетно студения бял сняг, по който понякога Шаренка стъпвала  на тясната заснежена тераса, с  нежните си и мекички лапи, се стопил. Все по често слънцето почнало да препича  южната тераса на апартамента и все по често бабата и дядото на внучето пускали Шаренка  на терасата.

      Когато замирисало на пролет и по клоните на дърветата запели пъстрочерните косове, на  Шаренка и се прискало и тя да  е птица и да се понесе в простора.  Апартаментът и се струвал тесен. Все по често започнала да се  заглежда   по обикалящите и мяукащи под терасата котараци. Тогава проумяла, че вече не е онова малко, грациозно и срамежливо котенце от селото, а  е станала красива, едра и охранена млада котка.  В мислите и все по-често се вмъквали спомени по свободата в селския двор. Все по-често градската дама си спомняла за идващите през лятото  комшийски котараци  и за нейния връстник Жълтурко. Спомняла си тя, как се гонели с него  и боричкали в селската градина, как наужким я тупал с лапа или захапвал нежно по вратлето и колкото повече гледала от терасата бездомните улични котараци, толкова по силно ставало нейното желание да се завърне в селския  дом, където на воля  да тича и играе с Жълтурко. Понякога, дотолкова се унасяла в спомените и мечтите си, че често започвала да тича с бясна скорост по дивана, леглата и килимите. Веднъж стигнала до там, че се унесла в играта  и,  както тичала към прозореца на кухнята, не забелязала, че този път и мрежата на прозореца е отворена. Не могла да се задържи засилената котка на гладката ламарина и изхвръкнала … надолу от четвъртия етаж.

Полетяла за миг, като птиците, после я обзел ужас и страх  от приближаващата толкова бързо земя. Инстинктивно успяла, само да се извърти във въздуха и да посрещне с пъргавите си шарени крачета току що разлистващите се джанкови клони под прозореца.  Първо и притъмняло, после  всичко я  заболяло. Огледала се със сетни сили и неразбиране къде се намира, къде е меката електрическа светлина и  плюшените килими на апартамента. После, още уплашена, усетила двете  познати, топли ръце на дядото да я опипват и галят. Отпуснала се от страха и болката. Докато двете внимателни ръце я гушкали  и носели нагоре по стълбите, със сетни сили, превъзмогвайки неистовата болка по цялото си тяло, Шаренка протегнала вратле, изплезила езиче и  близнала ръцете на стопанина си …

   Минали  още седмица, две.  Една ранна утрин,  двете дядови ръце я поставили в голям и надупчен, картонен кашон. Дядото и говорел нежно, успокоявал я и я понесъл нанякъде. Първо се чуло бръмчене на автомобил, после дядото повървял пеша и когато се качили във влака, всичко се понесло, заедно с нея и дядото,  часове наред. Шаренка усещала близостта с дядото и спокойно заспала…

      Когато по обед, капаците на кашона се отворили и дядовите ръце галейки я я поставили на твърдата земя,  Шаренка се огледала. Подушила чистия въздух и срещнала изненадания поглед на млад котарак. Елегантното му тяло било подчертано от опънат по мускулите костюм от гъста, лъскава кожа в цвят старо злато. Мустаците му стърчели твърди и буйни, а опашката му се развявала весело и дружелюбно. Едва по нея, Шаренка познала своето лятно приятелче,   Жълтурко.

      Още десетина минути двете млади котки се изучавали взаимно и добронамерено. После Жълтурко скочил и хукнал към близката ябълка, покатерил се на едно от най-високите клони и поканил и нея. Зажадняла за свобода Шарка го последвала и също като умалена пантера се искачила по клоните на дървото. Когато се спряла на един от най- високите клони, градската грациозна котка, макар и в кожух от всички есенни цветове, вдъхнала  свежия пролетен въздух на свободата, погледнала с превъзходство и достойнство, пърхащите по земята кокошки и измяукала доволна. Била си отново у дома…

   Жълтурко и показал всички тайни и нтересни места  в двора  на прабабата. Развел я в кошовете и стопанските сгради. Там било складирано зърното  за кококошките. А, както се знае,  където има зърно, има и  мишки и плъхове. Обсебена от инстинките си, градската котка се отдала на това  което най и се отдавало – да лови мишки. С часове стояла неподвижно пред мишите дупки, дебнела излизащите мишлета и ги ловяла.  Каква вкусна храна били за нея те. Нямали нищо общо с вмирисаната, гранулирана, купешка храна. Хващала си котката мишлета, но най-напред ги носела пред къщата, та старата прабаба да я види какъв ловец е. Прабабата я хвалела и също и давала храна. Така за кратко време, от храната и ловуването ли, от свободата и скитосването по таваните и околните дворове ли, но Шаренка се превърнала в пъргава, здрава, силна   и още по красива котка.

    За красотата и уменията и се разчуло из целия квартал.  През майските нощи, в двора на прабабата започнали да идват какви ли не котараци. Идвали тези снажни ергени- котараци и по цели нощи изнасяли котешки серенади на нашата котка.Какво им пеели, какво и приказвали, ние хората не е отредено да знаем, но станало така, че нашата градска котка,  се влюбила в един грамаден разбойник-котарак, с изискан мишо-сив котешки редингот и чисто бял нагръдник. Умилквал се той около нея, омайвал я и една светла лунна  нощ  двамата се отдали на тайнствата на любовта.

   После котарака се запилял нанякъде и в двора започнал да идва един чисто чер писан. Мяукал и той, ухажвал я и като преспали две три нощи се оттеглил и той. Тогава се появил и трети катарак- огнения принц. Неговия кожух имал цвета на лъвовете и старото злато. Отблясъците на залязващото слънце по лъскавата му буйна козина до такава степен заслепили нашата писана, че тя се отдала и на него.

     Не минало много време и нашата котка започнала да пълнее. Станала по тромава и замислена. Не и било вече до любов. Установила, че е бременна. Неусетно минали още два месеца. Когато дошло време да ражда,  градска котка започнала да прави какви ли не опити за вмъкне в къщи. Искала да роди котенцата под покрива, така както била свикнала да живее в апартамента в града.

   Прабата, обаче била срога и непреклонна. Грижела се за котката , давала и още повече кокалчета и прясно млекце от попапарата си, увеличила и дажбата на купешката котешка храна,  но не я допускала в къщи.  Така един слънчев августовски следобед, Шаренка едва се качила на широката ниша пред прозореца на бабината стая. Било задушно и горещо. Полегнала в сянката  на старата бабина къща, раждащата котка. Свила се върху  забравена бабина  престилка  и без да издаде и стон, попотена и измъчена, пак успяла да роди под стряхата и то не едно, не две, не три, а цели четири, здрави и безпомощни котенца.  Първото, било сиво и бабата го нарекла  Сивчо. Второто, било чисто черно и бабата го нарекла Черньо, третото се родило жълто и бабата го нарекла  Жълтурко, а четвъртото:  понеже били свършили боите на господ бог за първите три, се родило почти бяло. Само тук там имало по едно петънце от цветовете на другите котенца.  То било най-крехко и красиво и за това бабата го нарекла  Белла.

      Така четирицветната градска котка  Шаренка, съгласно законите на природата и грижите на стопаните си, родила през това лято , четири прекрасни котенца, всяко с един от цветовете на майка си и с цвета на баща си.

     Ето, вижте ги: КОТЕНЦАТА НА МАМА ПИСАНА – снимки !

Create a free website or blog at WordPress.com.