Внучето на баба Добра – Светльо, е кръстено на дядо си Ламби. 11 годишно, софиянче, с руса коса и честни сини очи. Здраво и красиво като картинка, пъргаво като невестулка. Белалия и половина. Баба Добра си го обича не само за това, че е умно и обичливо дете, а щото, както знаем, внучетата се обичат повече и от собствените деца. Но дойдеше ли Светльо, цялата флора и фауна в двора и селото пропищяваше. Всички отправяха молби – поредната ваканция час по скоро да свърши.
И тази пролетна ваканция птиците в двора останаха в оскъдно облекло. Отстъпиха доброзорно най-големите си пера за индианска маскировка на смесената му градско – селска банда. Котките се изпокриха по тавани и кошове – неуспелите полетяха, като ракетни двигатели с намазани нафтени дупета. Подивели от уплаха кучета препуснаха по улиците със завързани на опашките празни консервни кутии. Трите магарета от поляната си направиха конкурс за най-причудливи къчове, вследствие пуснати по коремите и шепи конски мухи. Първенството по кръгова скорост обаче взе, завързан с дълъг синджир рогат козел. Начална скорост му дадоха, останали от Нова Година пиратки. Завързани една след друга за козята опашка, пиратките поемаха запалването и с искрене, свистене и гърмежи даваха равно ускорително движение на горкото животно. С една дума и тази пролетна ваканция, тихото и спокойно село се изпълни с живот.
Иначе, баба Добра, като повечето стари жени в селото, живее самичка. Стопанина и, дядо Ламби, се беше споминал. Такъв е живота. Остави я сама да се грижи за къщата, двора и животинките, с трепета да се чуе с децата и да посреща внучето през ваканциите.
Тя, Баба Добра, е зеленчукопроизводител и половина. За туй и днес зеленчуковата и градина е образцова. Обича си, жената, да е първа и нейните зеленчуци да са най-рано произведени, най-големи и най-вкусни плодове да произвежда. Жените от селото все идват, коя за съвет, коя за разсад или семе да иска. Случва се и някоя да и донесе семе от непознат сорт, та градината и е като сортов участък.
Тази година се зае да отгледа и семе за махалата, от някакъв нов сорт репички, дето и ги донесе сина от чужбина. Още есента разкопа по-надълбоко и разпръсна огнил оборски тор от кравата на Павльовци. Рано напролет, щом първите слънчеви лъчи вдигнаха пара от двора, продължи с мелиорациите. С предсеидбената обработка, внесе амониева силитра . После изравни, направи две ниски лехи – метър на 5 , оформи между тях пътеки и на редове зася скъпоценното семе. До 8 март не махна опънатите на забити, като обръчи черничеви пръчки найлони. От поникването, та докато станаха готови за скубане, баба Добра, ги гледаше като писани яйца. Прореди ги. Плеви ги. Полива ги. Завива ги. Грижи се за тях като за свидни рожби и репичките станаха за чудо и приказ. Разперили към слънцето и въздуха зелени листа и пуснали разклонени бели корени в рохката влажна пръст, червените репички надникнаха весело и събраха завистта на хорските погледи. Едри, като тлъсти орехи, свежите червени топки, не само ухаеха, ами имаха вкус на сочна, млечно-бяла пролетна свежест.
– Няма съмнение! – помисли си баба Добра, минавайки край лехите на излизане от двора. – Ще има и за салата и за семе на цялата махала. Сорта си заслужава! После притвори внимателно пътната порта и заситни с уморените си старчески нозе по нанадолнището към центъра на селото…
Не бяха минали и 2-3 минути… Почувствало се стопанин на двора, дребното и гласовито куче Вълкодав, се зае да въдворява ред в стопанството. Най-напред подгони петела и кокошките, после с бесен лай залая покатерената на самотната дюля котка. От врявата ли, от птичите песни ли, от веселите пролетни лъчи или от свежия чист въздух, но Светльо се събуди. Излезе на верандата, разтърка сънени очи и на връщаше от тоалетната в дъното на двора, спря пред лехите с репички.
Надникнали с червените си обли главички, репичките му помахаха с рязвятите си от вятър зелени прически, казаха му добро утро и го подмамиха. Той се наведе и отскубна една. Избърса я с ръка, доизтри я в новия си марков анцунг, па я захапа. Хареса му! Нямаше нищо общо с лютите репички дето ги купуваха от пазара. Захрупа втора, трета. Репичките просто се топяха в устата. Седмата, осмата, вече ги изми на чешмата и когато мокри блеснаха на слънцето, окъпани в червина и свежест, на портата се показа комшийчето Веско.
– Светльо здравей! Стана ли?
– А, Веско влизай!
– Какво правиш на чешмата – попита Веско и се приближи.
– Мия си репички. Страшно са сладки. Вземи, опитай ги – рече Светльо и му подаде една измита.
Веско я пое недоверчиво, но впечатлен от големината и прекрасния и външен вид я схруска.
– Наистина са страхотни. Може ли да си отскубна още?– и добави- Не само са много вкусни, но и напълно търговски вид имат. Гаранция, че на пазара ще вървят и по 50 стотинки връзката.
– Може разбира се, нали са за ядене.
Тука Светльо се замисли, после се усмихна лукаво и рече:
– Весо, хрумна ми страхотна една идея. Ще ми помогнеш ли?
– Разбира се. Казвай какво трябва да направя!
– У вас има ли някой?
– Не, нашите са на работа.
– Тогава бягай и дай два найлонови чувала от
сайванта. Аз съм при репичките.
– За какво ти са?
– Не питай, ще видиш. Само, че давай по-бързо да свъшим докато баба не се е върнала.
– Добре – рече Веско, а когато се върна с чувалите при репичките видя, че Светлю вече е оскубал едната леха.
– Леле Светльо, голям бой ще ядем.
– Няма, не бой се. Слагай в чувалите.
Докато Весо прибра оскубаните репички от първата леха, Светльо оскуба и втората.
– Кажи какво си намислил?- попита недоверчиво Весо – Ще ми изкараш боя!
– Стига мрънка. Давай бързо и втория чувал и да ги прибираме у вас. Баба всеки момент ще си дойде. Искам да я изненадам нещо…
Баба Добра се позабави. При джипито имаше малки бебета за ваксина. На аптеката пак опашка, за фурната да не говорим. Там се наложи да почака близо половин час, докато се опече хляба. Пък и натоварена с покупките креташе по нанагорнището, като стар „Трабант“. С една дума, двамата съзаклятници успяха преди тя да се върне, да пренесат репичките у Весо…
Когато старицата се прибра прегърбена от тежките покупки и годините си, погледа и веднага се спря на двете празни лехи. Разровената черна пръст ги правеше да приличат на два пресни гроба.
– Майчицеее, обрали са ги! – простена баба Добра и се завайка – Господи нямаш ли милост? За какво се трепя от есенеска. Отиде ни семето!… Божичко, Божичко, кой го направи? По сред бял ден да ме окрадат. Това не е държава вече.
В този момент баба Добра се сети за Светльо и се развика:
– Светльооо, Светльо сънливецо, стига си спал бе, нали пазач съм те оставила.!? Къде си я ела тука!
От къщата не се обади никой. Като продължи да се вайка и мърмори, баба Добра най-напред остави покупките долу в кухнята, а после се качи в къщата. Леглото стоеше разхвърляно и пусто. Само захвърлената детска пижама и разхвърганите електронни игри свидетелстваха, че тука е спало внучето и.Старицата се огледа, видя разтворерената голяма, багажна чанта с изтърбушени от нея дрехи и още по ядосана от безпорядъка заслиза към кухнята.
– Светльо, Светльо, къде си бе детенце, кога сколаса да станеш, че и такава поразия да ми направиш?…- разсъждаваше баба Добра на глас.- Тъй ами, то се знае, само той ги оскубал, поразника… Е, добре поне, че дрехи си е извадил, та се е облякъл… Ушите ще ти оскубя, като се върнеш – провикна се баба Добра към нищото в двора и ядосана, мърмореща и сърдита изкара яда си на герестия петел, дето все се биеше с червения. Резна му главичката, цопна го в кофата с гореща вода, оскуба му перушината и на репичка по сълза изплака. Не толкова за репичките, колкото от мисълтта, че труда и бе провален, та се изложи пред съседките, като селекционер на семе за репички…
Готвеше баба Добра, любимата пилешка супа на внучето и сърцето и се стягаше от обида, безсилие и тревога…
От внучето нямаше ни вест – ни кост. На два-три пъти подвикна и през дувара към съседите, излиза и на пътя да погледне към градинката и поляната, дето играеха обикновено децата, па като разбра, че и Весо – съседчето го няма, стигна до извода, че както обикновено, заедно са се запиляли да играят на някъде и се улиса в работа…
Към два и половина след обед, повече от час откакто бе сложила масата за ядене, баба Добра се реши да зареже супата, панираните мръвки и готовата баница с яйца, сирене и захар и тръгна да търси помощ, към полицейското управление… Тъкмо наближи до пътната порта, последната рязко се отвори и пред нея, като в рамка на портрет, застанаха ухилени двамата хубостника. Щом ги видя живи и здрави, и ухилени до уши, товар и падна от сърцето, но тревогата и се трансформира в онази обида и ярост, дето я беше обзела като видя оскубаните лехи и дланите я засърбяха за шамари.
– Вие ли оскубахте репичките бе пакостници недни? – попита тя и застана със заплашителна стойка, завардвайки пътеката към двора с ръце на кръста в буквата Ф.
– Ние бабо Добро, ама той Светльо ме накара – заоправдава се Весо отстъпквайки крачка, готов да се изпари към улицата.
Усетил, че приятеля му се кани да го остави сам пред суровата темида, Светльо го хвана за ризата и го издърпа до себе си:
– Стой тука бе! – после се наведе до ухото му и нещо му прошушна.
– Какво си шушукате? Казвайте веднага какво направихте с репичките, само не казвайте, че сте нахранили зайците и козите с тях че точилката няма да издържи на пердаха дето ще ви ударя.
Двете деца въобще не се уплашиха от заканата. Застанаха един до друг запяха:
Hapy Birthday to yuo! Hapy Birthday to yuo!!
Happy Birthday dear Grandma, Happy Birthday Grandma Dob!
Едновременно с пеенето Светльо извади от джоба си нещо и като се приближи с цялата сериозност на която бе способен, подаде с детските си крехки пръстчета, една мъничка, но увита и привързана с панделка кутийка.
– Честит рожден ден бабо. Приеми този скромен, но изкаран със собствен ум находчивост подарък. Нека той ти помогне да си все така хубава и лъчезарна. Да си жива и здрава моя обична бабо Добро…
Объркана и обезоръжена баба Добра пое огромния подарък, прегърна милото си внуче, разцелува го и заплака от умиление.
– Отвори го, отвори го бабо Добро! – подкани я Веско и като подаде ръка да и честити, доизясни – Измихме репичките, направихме ги на връзки по десет и ги продадохме по 20 стотинки на пазара. С парите ти купихме подарък. Надяваме се да ти хареса…
Просълзената баба целуна и него, па като видя очакващите искрени погледи на децата и подтиквана от обяснимо любопитство, развърза панделката на най- скъпия подарък, които беше получавала някога – едно лъскаво, мъничко червило.
Mitkoivanov's Weblog 