СЪРНЕТО – кратък откъс от повестта „Ключът към оцеляването”

 

И това лятно утро започна както обикновено.  Като видя, че Илиянчо е вече на кошарите, изгревът  сръчка слънцето,  то забързано се заиздига над сънената майка земя, и започна да я опипва  с лъчите си, похотливо и страстно, като любовник. Огромният, нажежен  балон от разтопено стъкло,  подгони облаците.  Колкото по ги наближаваше, толкова  по силно сипеше огън и жупел,  размерът му ставаше по малък, а цветът  му започна да избледнява от червено през жълто, та до бяло.  Денят се очерта да бъде горещ и дълъг.

         От сутринта Илиянчо и  баща му свършиха доста работа.   Бяха издоили  и  той предаде млякото  на изкупувателния пункт.  На връщане,  спря на чешмата, изми гюмовете от млякото, после разпрегна кобилата и накрая, след като  измете едната кошара, баща му пусна стадото от другата, та той заедно с магарето и кучето Караман, поведоха стадото на водопой.  Животните кротко се наредиха пред двете дълги корита на старата,  каменна чешма и пиха лакомо и жадно.  Слънцето прижуряше от рано. Като се напиха със студена изворна вода,  животните се почувстваха утолени за горещия ден. Козите изправиха глави, а овцете само  се обърнаха  и хрисимо зачакаха. Илиянчо също пи, наплиска лицето си и напълни стара, бирена  бутилка с вода. Сложи изпотената бутилка  при половинката хляб и парчето домашно сирене в торбичката си  и като я преметна през рамо  подкани стадото да тръгва.

          Магарето тръгна първо и поведе всички по ежедневния пътя към Долното бранище, на паша.  След него се занизаха с наведени глави овцете и козите с малките си,  а  кучето подтичкваше около тях, полайваше авторитетно  и подгонваше изоставащите.. Всички знаеха пътя…   

 Малко преди обед, единадесет годишния пастир, лежеше по гръб на тревата.  Наблюдаваше природата и похлупилия я небосвод… От храстите излитаха яребици, диви гълъби и  фазани.  Щъркели, орли и соколи разгонваха облаците и слънцето  топлеше  изнемощялото  му детско тяло. От време на време момчето надигаше глава и следеше стадото да не тръгне към нивите до бранището,  та да  направи пакост.  Все пак, тук, в Долното бранище му беше по спокойно да ги пасе.

  В сенките на редките дървета  още имаше, не изсъхнали,  уютни полянки зелена трева… Всяка   ранна пролет,  поляните се обкичваха с белоснежни  кокичета.  Между тях жълтееха  и безбройни пламъчета минзухари… През лятото се намираха  глухарчета и червено „Керено ушенце”. Цъфнеха ли  и есенните минзухари, които на село  наричаме „Кърпи кожух”  – идваше  есента и хората се стягаха  за зимата…

              … Сега беше края на пролетта. Стадото, разпръснато около могилата, спокойно пасеше.  Овцете и козите си пасяха кротко по пасището, малките тичаха, подскачаха и си играеха, весело и безгрижно. Козлетата  бяха най- жизнени и неуморими.  Скачаха и се троскаха на ужким, като живи дяволчета… Днес  имаха гостенче. От двадесетина дена, то се присламчваше към  стадото…

           Беше си едно диво сърне?..  А знаете ли колко е мило и  красиво, малкото сърне?  Толкова е изящно и нежно същество, че не можеш да му се нагледаш.  Има си и черно носленце с беличко под гушката, около устата и  бяло петно на челото. Обуто е даже  с бели чорапки над черните си копитца. Кожухчето му и то е нежно, млечно кафяво, осеяно е с пъстри,  светли петънца… Вече месец  редовно  идва  да си играе  с козлетата и малките агънца в стадото. Толкова е свикнало със стадото, че понякога доближава и до малкия пастир, а той му дава  от хляба си…Сигурно  се  е загубило или по вероятно, някой безсърдечен бракониер е убил майка му…

             И сега сърнето пак е дошло…    Кучето отдавна го е приело. Не го гони… Даже една коза му дава да сучи с козлето ѝ.  После и двете се включват  в играта с другите козлета и агънца  –  като на цирк!.. Илиянчо  никога на ходил  на цирк, но едни деца му бяха разказвали…  Поляната, е като манеж:   малките тичат на свобода, скачат, гонят се, „троскат се” или преминават като на парад. Забавляват се! Забавлява се и Илиянчо и им се радва!.. Само че този ден…

              … Този ден, от вътрешността на рехавата гора, като дебнещ звяр се промъкна лъскав автомобил.  Както обикновено малките си играеха в другия край на поляната и джипът спря направо при тях. От него слезе с  лъскавата си пушка шефа на ловната дружинка и ги приближи.  Козлетата и агънцата се разбягаха, а сърнето остана само, самичко!  Стои изправено на тънките си, прилични на кибритени клечки  крачета; беззащитно, неразбиращо и невинно, като малко дете!   Стои то срещу  човека с пушката и объркано и добродушно го гледа с маслиновите  си   очи –  не бяга… Стоят, един срещу друг,  като на дуел  –  човек и животинче!.. И той го посочи с цевта.  Сърнето  погледна към малкия пастир,  сякаш го питаше:„Какво да правя?” После  обърна глава към човека с пушката… Но там срещна  само две примижали очи, невиждащи живота, красотата и невинността му! …

            Дулото избълва огън и гръмна. Трясъкът  разтърси   земята и небето!  Подплашени животни, птици и облаци се разбягаха, ужасени и безмълвни…

            Сърдитото  слънце огря строполеното сърне и се опита да придаде топлина на спрялото, изстиващо  сърчице… Беше късно!…   Ловецът  самодоволно преметна пушката на рамо и като  запали цигара,    бездушно  хвърли сърнето в багажника и си замина... Продължи  да се мисли за човек!…

                Илиянчо остана на поляната уплашен и вцепенен. Стадото се скупчи около него… Тогава  момчето усети ужаса и душевната топлота на животните и разбра –  никога повече няма да  види  малкото сърне… Погледът  на сърнето,  в мига преди изстрела, се беше забил,  като нажежено желязо  в гърдите му  и  започна да го гори  за цял живот…  Небето, полето, гората, времето и светът се загубиха.. . Чувстваше само парещата болка в гърдите си. Душата го болеше!..Разрида се… Виждаше през сълзи само отворените очи на сърнето…Те бяха цялята вселена… Не можа да помогне, нито на сърнето, нито на себе си. Почувства се загубен, сам и ненужен!.. Застреляният беше и той!  Светът отново го беше ранил!..

 

КНИЖКА БЕЗ МИШКА

    Написах детска книжка. Озаглавих я „Книжка без мишка”. Последно  описвах  костюма на една мишка. Оказа се непосилна задача. Не можах да определя цвета на мишия костюм. Опитах да го опиша, като „миши цвят”, но се сетих, че днешните деца не са виждали мишка. После си рекох, ще определя цвета на мишия кожух, като – „цвят на пепел”. Да но те, съвременните деца не са виждали и жив огън, та камо ли пепел…

      Взех мишката на компютъра и я пуснах да изгризе цялата книжка.         Сега имам мишка, но нямам книжка!

Започвам отначало!

 

ОСИРОТЯ ЛИ БЪЛГАРИЯ ? – кратък разказ

 

        Баба Геновева гони деветдесетте.  Цял живот  работи по нивите. В най-богатите години на социализма, беше помощник готвачка в големия ресторант на селото ни. Тогава ресторантите, сладкарницата и кръчмите се  пълнеха с хора.  В събота и неделя, примамени от миризмата на кебапчета и танцова музика, на  дансинга  в селкоопа излизаше цялото село. Младежта танцуваше, а по-възрастните замезваха и си пиеха  питиетата  раздумвайки.

        Сега сухата, жилава  старица е  сама. Преди година време почина мъжа и чичо Гошо. Беше пощальон. Колко радости е разнесъл с писмата и телеграмите, брой нямат.  Ама почина. Беше прехвърлил деветдесетте.   До последно, слабите им   изнемощели тела се щураха   из зеленчуковите лехи и овощни дръвчета в двора. Гледаха по-рано и прасенце, ама  последните години, като остаряха много и почнаха да не им стигат силите,  останаха само с кокошките.  Прескачаше  чичо Гошо до  пазара в Плевен и  продаваше къде яйца, къде зеленчуци и плодове,  събираха по някой и друг лев да помогнат на сина си. Изучиха го.  Купиха му и апартамент  в  Свищов, където се изучи и  задоми. Родиха му се двама внуци та  изучи и тях  и старците бяха щастливи и горди…

         От как почина чичо Гошо, баба  Геновева рухна и тялом и духом. От пролетта  самотата почна да я убива. Стои сама на стъпалата на овехтялата къща и си говори. С някого. Ей тъй кротко, но на висок глас му  разказва   живота си, за сина си, за внуците си. И нито плаче, нито се смее. Само си говори и все и се струва, че някой ще влезе и ще я окраде… Страхува се. Самотата е лошо нещо…

          Снощи като се прибирах  по тъмно, по засенчената от кестени и черници улица и я чух  да си говори пред тях, тихо, като скимтене на изхвърлено кученце.  Беше седнала на каменните стъпала на някогашния склад, от към улицата и стоеше самичка. В тъмното.  Отидох  при нея.

• Лельо Геновево, – викам и – ти ли си? Какво правиш? Късно е!
• Ти кой си? – попита тя недоверчиво, стиснала дървото с което се подпираше  и пазеше през деня от бездомните кучета.
• Митата съм,  на баба Мара  Монкова. Не ме ли позна?
• Митата??? – наведе глава към мене старицата и очите и проблеснаха, като две загасващи въгленчета.
• Аз съм , аз съм, лельо Геновево, ама вече е късно. Що не се прибереш да си легнеш? Да ти помогна  ако искаш? – подадох и ръка и я докоснах.

     Тя  протегна своята, но не за да се подпре, а  нежно и дружелюбно да задържи моята. Усетих в ласкавата и суха кожа топлината на България.

• Той Николайчо ще си дойде в събота. Идва си и през седмицата ама си има работа – за разказва умилена жената. –  Миналата седмица правѝ сватба. Ожени големия внук, Гошко!   Той работи в Пловдив, а пък малкия е в чужбина… Разпръснаха ни се децата леля, разпръснаха се по целия свят.
• Знам лельо Геновево. Така е и моя Николай е в чужбина, в  Германия е!
• За събота и неделя ще си дойде… Той си идва още в петък, наглежда ме моя Николайчо…
• Знам лельо Геновево, знам. Виждаме се. Ама пак викам, че вече е късно, време е да се прибираш. Легни си да поспиш.
• Не ми се спи леля! Аз малко спя. Ще постоя  тука на улицата! Искам да погледам!..

       Беше тиха и топла августовска нощ. Само  щурците си шушукаха нещо, под бездънното, звездно небе!

СБЛЪСЪК – разказ

          Когато от 13 февруари до 3 март 1878 година, в Истанбулския квартал Сан Стефано, се водили 20 дневните преговори за узаконяване победата на Русия в Руско – Турската Освободителна война ( 1877-1878 година), в  малкото българско село Пордим, където били главните квартири на Руската и Румънска армии, при обсадата на Плевен,   нямало нито един циганин. Над сто и тридесет години по късно се случи следното.

***

Умореният юнски ден тръгна след залязващото слънце и се накани да спи. Закъснелите  пчели понесоха пълни  гърненца  и се прибраха в тридесетината кошера на братовчеда Боян . Жуженето в клоните на голямата кичеста липа, пред дома му,  се стопи,  като мед  в устата на млада невеста. Дузина   гургулици се гушнаха по двойки и омаяни от уханието на липовия цвят и  настъпващата  тишина се приготвиха да спят. Вечерницата  поведе от изток нощната тъмнина и започна да покрива земята.

В този момент, от към циганската махала, приближиха силуетите на двама мъже. В ръцете им  блеснаха остриетата на  брадви.  Двете прокрадващи се сенки  се спряха несигурно под нацъфтялата липа и единия рече:

– Я ма дигни малко да видя, да не са тука! – после стъпи в хванатите на столче ръце на другия и заоглежда двора. –   Няма никой!

– Явно,  тази вечер няма да се прибират! Сигурно  ще спят в града при децата си. Сега е момента! – заключи другия.

Установили, че стопаните ги няма,  сенките се огледаха още веднъж в двете посоки на улицата и с ловкост, на която биха завидели даже някои  маймуни, се покатериха на липата.  Там, подплашени от присъствието им,  гургулиците  изпляскаха в листата  и излетяха прокудени в здрача. Без много канене двамата секачи започнаха събличането на липата. Под ударите на безжалостните им брадви, обсипаните с цвят клони, полетяха от върха към земята. Допира от всеки падащ клон, с  още не  отсечените, звучеше  като въздишка на умиращ. За броени минути, оголените изправени върхари, забиха острите си върхове в потъмняващата синева. Земята се зарина с труповете на безразборно нападали клони и заприлича на бойно поле след битка. Липата започна да се превръща от нагиздена красавица в разсъблечена на сила, стара жена.

Тогава на пътя, под наполовина осеченото дърво,  изскърцаха автомобилни спирачки. От колата слезе братовчеда Боян – стопанина на липата. Беше около петдесет годишен, среден на ръст, с права пепелява коса и едри рижави мустаци, мъж в силата си. Орловия му поглед  привлякоха  протегнатите за помощ вейки и му посочиха горе двамата утихнали  злосторници.

–    Какво правите горе,бе? – попита строго намръщения стопанин.

Дървото му отговори с мълчание.  Злосторниците се ослушваха прегърнали  по     един дебел, още не  окастрен клон и мълчаха.

–   Вас питам, бе, ей, вие двамата!  Какво правите на липата?

–  Събираме липов цвят, какво правим – проговори неуверено тъмния силует от по ниския клон.

–  Че тъй ли се бере липов цвят? Я вижте какво сте осакатили  дървото.

–   Тъй знаем, тъй го берем. Не е твоя работа как събираме липов цвят? – тросна се добилия кураж силует от най-горния клон.

–  А къде ще ми събират мед пчелите? Слизайте веднага и да ви видя гърбовете! – нареди стопанина, а в гласа му се долови  раздразнение, още повече че по природа си беше кибритлия човек.

–  Липата е на пътя,  не е в двора ти ? – опъна му  се единия и продължи да осакатява най-отрупаните с липов цвят клони.

–  Може да е на пътя, но е пред моя двор и дядо ми не е я садил за вас! – „запали” Боян и вече ядосан се закани: –  Спирайте да сечете и слизайте, да не ви сваля  набързо!

–  Щом е на пътя значи е на общината. Нищо не можеш да ни направиш!- противопостави се  по-високо стоящия и нареди. –  Влизай си кротко в къщи и  не се заканвай, че да не слезем с брадвите!

–   Какво? Мамка му, ей сега ще ви сваля,  като зрели круши ще ми нападате! –закани се  стопанина на липата  и се втурна в къщата си…

 

След няма  минута време,  излезе  и се изправи под липата, още по ядосан.  В ръцете си държеше  двуцевка.  Всички  в махалата знаеха, че е ловец и то кибритлия.  Обстоятелства, които двамата секачи бяха забравили и подценили. Независимо от това,  пушката се пречупи между приклада и зиналите  цеви  налапаха два патрона 12 калибър. После собственика и я насочи нагоре и черните очи на пушката   затърсиха секачите.

–   Ще слизате ли, или аз да  ви сваля? – попита решително човекът с пушка.

Като не получи отговор той се изтегли до средата на улицата и зае поза за стрелба.

Прегърнали клоните пред тях, двамата секачи мълчаха,  като парализирани. Човекът с пушка, насочи ококорените и дула  към две мигащи от страх звезди и стреля.

–   Олеле бате Бояне, уби ме! – изрева уплашено по-ниско стоящия циганин и брадвата му тупна до дънера на липата. Почти едновременно се чу пукот на счупен клон и забързания да слиза секач, се приземи по очи, като забравил парашута си парашутист.

–        А така! Единия е готов! Къде е сега другия, да сваля и него! – рече на висок глас човекът с пушка и затърси с очи из клоните. В това време, падналия върху насечените клони циганин, се надигна на четири крака и като забеляза, че пушката не сочи към него, мълчешком, с летящ старт изчезна към махалата.

–     Слизам, слизам бате, само не стреляй. Няма да се качвам вече на липата  – замоли се втория секач и неговата секира също  се  кротна до първата.

–      Слизай бързо и изчезвай, че дяволите ща  вземат и тебе! – свали пушката Боян и зачака от разстояние…

И втория циганин слезе за отрицателно време. Скочи от последния клон  и като  застана изправен на треперещите си крака,  замига  и се замоли уплашен:

–        Моля   ти се бате Бояне, никога вече няма да се качвам на липата, само не ме убивай, моля те.

Боян го погледна,  па като видя разтреперания от страх мъж, напуши го на смях, но яда му не беше минал, та  троснато  му рече: – Взимай си брадвите и изчезвай, да не стрелям пак…

Циганина това и чака, дори и не погледна за брадвите, приведе се напред, отстъпи  заднешком, и като видя, че пушката е свалена, се обърна кръгом  та  избяга,  като вихър,  към махалата.

Останал сам, с още димящата си  пушка, окастрените  клони и осакатената липа, братовчеда  Боян, огледа бойното поле и  като извади в движение гилзите от пушката, влезе в бащиния си дом. На улицата остана тишината…

Но историята не приключи до тук. След броени минути,  наследника на имота и липата, излезе отново. Този път в  ръцете си държеше  бензинопил. Една такава моторна резачка, с  бръмченето на  която  дървосекачите в Коми АССР, десетилетия наред, обезчестяваха девствената тишина на Удорската тайга, плашеха зверовете в нея и изпращаха в България, милиони кубици дървесина.

Огнян приближи решително до старата липа,  издърпа рязко въженцето на резачката и рева на мотора  раздра вечерния здрач. Металните зъби на веригата се забиха в меката кора, застъргаха все по на дълбоко в  дървесната плът на липовия ствол, първо от едната страна, после от другата, докато под напора на собствената си тежест и раздразнението на резача, огромното разклонено дърво се наклони към пътя и се срина,  покосено,  на безлюдната улица…

Тридесетина минути резачката бесня по клоните  и  старата, кичеста  липа,   се превърна в безформена купчина нарязани дърва. Чак тогава, неприятния, раздиращ покоя на нощта мотор, замря. Настъпи тишина. Неразбиращата луна  огря  стореното…

***

… На другия ден сутринта, Боян прибираше с количката нарязаните дърва. Беше се поуспокоил. Прекарваше мълчаливо нарязаните пънове и докато колелото на количката се въртеше, или докато нареждаше нарязаните дърва под сайванта, в съзнанието му, като на филмова лента  се завъртяха сума ти мисли и спомени…

Спомни си  дядо си  Ангел!  Стареца,  както показва и името му, беше хрисим и кротък човек.  Дребен на ръст, родолюбив българин с голо теме и живи добродушни очи, дядо Ангел имаше жилав балканджииски корен.  Хората го помнеха  или както работи, или както чете книжка, вестник. Четиридесет години беше изкарал с един бъбрек и две пикливи крави. Никак  не беше лесно с едните кравки и петдесетината декара земя да изхранва семейство, та за това, като дойде социализма му олекна и един от първите влезе в Кооперацията.

Отдаваше му се и зеленчукопроизводството, но най си обичаше овощарството.   На северната страна, в дъното на трите декара  двор,  беше засадил 15-20 метра ивица от салкъмови дървета.   С тях спираше през зимата  студените северни ветрове и пречеше на навяванията, пазеше овощните дървета в двора си от измръзвания. Всяка година отсичаше по някое от салкъмовите дървета за строителен материал или за огрев, а по този начин хем ги просветляваше, хем помагаше по-бързо да израстват младите фиданки.

В  двора имаше и 2 ореха  –  единия огромен и стар, а другия по млад и перспективен. Няколкото ябълки, крушите, сливите, прасковите и кайсиите, та ако щете смокините и малините, всичките  бяха винаги, като за празник  –  добре изрязани, варосани и напръскани срещу вредители.

По цялата си ограда, дядо Ангел беше насадил и черничеви дървета.  С техните листа  отглеждаше   копринени буби. Но най-голяма полза имаше  от липата пред портата. Беше я посадил още в далечната 1925 година, когато баща му го отдели с жена и дете  в новопостроената къща.  Жена му,  висока и суха, кокалеста жена, беше  жилава и слаба българка от Пордим.  Беше му родила две деца, но имаше и  тежък характер, та и тя като шипката,  хем даваше плодове, хем вършеше  работа, но и бодеше и драскаше с бодлите на характера си.  С една дума, благостта и  приятните аромати изпълваха двора им, най-вече от цветовете на липата и цъфналите акации.За птичите песни в клоните на липата, за ароматния липов чай, който им даваше с цветовете си и за уханието им няма да ви говоря, но ще ви кажа, че най-голямата сладост в семейството на дядо Ангел се получаваше в десетината пчелни кошера, когато цъфнеха акациите и  липата. Да, същата  липа, дето снощи той, Боян – внукът на дядо Ангел,  прибрал се от града за да живее на село сред природата и да се грижи за наследствения имот…беше отрязал в яда си…Вече съжаляваше!

–    Бояне, Бояне, тука ли се бе! – провикна се някой от портата.

Бяха двама полицай!

–    Тук съм! Какво Ви води насам – попита  Боян,  като ги посрещна на портата?

–    Сгазил си лука! Трябва да дойдеш с нас в районното

–     За липата ли? Че тя си е моя? Що да не си я отрежа?

–     Не е за липата, майната и на липата. По лошо.

–     Вземи пушката и да вървим в районното! Шефа те чака. Нареди ни без теб и пушката, да не се връщаме. – Намеси се втория полицай, когото Боян познаваше. – Като дойдеш шефа ще ти каже!

–    Тръгваме ли? – настоя първия полицай.

Като чу за пушката, Боян го жегна под лъжичката и работата взе да му се изяснява. Но не се притесни! Познаваше началника на районното и даже беше сътрудничил не веднъж на полицията, като  поемно лице. Случваше се да го вземат със себе си,  при разследвания и претърсвания в съседни села. А и понеже работеше като охранител в кооперацията си му имаха доверие.

–   Добре. Няма проблем. Само да се преоблека и да взема пушката.

***

След около 10 минути Боян вече беше в кабинета на началника. Пушката му се сгуши на сигурно в металния оръжеен шкаф, да   почива.  Началника на районното и Боян спокойно  разговаряха.

–  Ти снощи наистина ли стреля по циганите на липата?

–   Че стрелях, стрелях, ама не съм стрелял по тях. Стрелях само един път и то във въздуха,  само  да ги сплаша.

–   Е няма що. Уплашил си ги. Ама сега ти малко трябва да се уплашиш. Щото работата е сериозна. Има подадена жалба срещу теб. Не е трябвало да стреляш.

–   Как да не стрелям? Че аз като ги заварих в мръкналото горе, и като видях вече липата наполовина осакатена, побеснях,  идеше ми направо да гръмна и двамата.

–   Добре, че в яда си не си гръмнал някой от тях, че си отиваше и ти с него.

–   Началник, ама то не се изтрайва вече. На времето от нашия двор до циганската махала имаше близо 100 метра поляна. Пуйките и кокошките на съседите си пасяха спокойно по поляната и никой не ги крадеше, сега ги крадат от курниците в дворовете. Тогава бяха само седем осем  къщи. Сега са над петдесет  и наоколо целия квартал  завзеха. Заграден съм, като в остров, а  и вече ми подричат да им продам бащинията си.

–    Бояне съчувствам ти, но не мога да ти помогна. Дай да мислим какво ще правиш!?

–  Ще правя аз, ще правя, като ми писне някой ден, че като почна та на ред – оживи се на ново Боян и продължи разсъжденията си.- Що стана така?… На времето, дядо ми имаше три декара овощна градина. Беше от другата страна на циганската махала, до сами циганските къщи и никой не ни правеше поразии. Работеха си с каруците в задругата, в ТКЗС-то във фермите, в строителството, по късно  в промишлеността заварчици, шлосери и какви ли не станаха. Тогава  даже жените им работеха в бригадите наравно с другите жени от селото. Тяхното  поколение и грамотно беше, на училище ходеха наравно с нас.   Болшинството от децата и също завършиха средно образование. Гледам ги сега, че работят даже по чужбина. Виждаш ли какви къщи направиха наоколо  и  колко къщи изкупиха от българите из цялото село… А бе тези от нашето поколение и децата и не крадат! Те бяха се научили да работят и да ценят чуждия труд. Имаха авторитет, хората ги уважаваха. Старите хора още говорят с уважение за ковача бай Желязко:  За Идрис, за Орхан, Гарчо – футболиста, дето играеше крило, ако щеш даже и за сакатия Цеко, щото и той сакат, хромав, но не чакаше на подаяния, а си изкарваше хляба с каруцата и кончето.  Но какво стана с техните внуци, дето пораснаха през демокрацията и тези младите,  дето се преселиха от други места, не е за разправяне: крадат, рушат, нападат стари   хора и къщи, раждат още като деца  и чакат за помощи от държавата. Изтървана работа ти казвам.

–    Бояне, ми къде са ти предприятията? Да не би те да ги продадоха, закриха и разграбиха? Айде да не говорим на тази тема, че до никъде няма да стигнем. Моята работа не е да политиканствам, а да спазвам закона. – прекъсна го началника и извади  прилежно изписаната жалба. – Чуй какво е написано тук!:  „Поради липса на пари за изхранване на семейството ми… се качих на липата  да събирам липов цвят… Липата се намира на пътя и е обществена собственост, ще рече и моя.” –  и по нататък. – „Закани  се, че ще ни свали и изнесе от къщи ловната си пушка…Направи опит да ни убие, като стреля по нас!” –  Разбираш ли за какво иде реч?  Прокурора ще бъде принуден да ти подигне обвинение: Опит за предумишлено убийство.

–       Че аз не съм стрелял по тях! Аз стрелях във въздуха.

–        И как ще докажеш, че не си стрелял по тях?  Скарали сте се, заканил си се, влезнал си в къщи и след като си заредил си стрелял.Лоша работа. Твоята дума, срещу тяхната. Но ти си един, а те са двама. Други свидетели няма. Каквито и обяснения да напишеш няма прокурор и съд дето ще те оправдае. Какво да  правим. Длъжен съм да задържа пушката и до довечера да ти взема обясненията.  Не мога да спра жалбата. Това е положението. Трябва да сезирам прокуратурата…

Настъпи напрегната тишина. И двамата замълчаха замислени

–      Единствения начин да се спре преписката, е да си изтегли жалбата – продължи началника и предложи: – Пращай хора при него и го моли да си изтегли жалбата. Трябва да се сдобрите. Предполагам, че ще ти иска пари, ама друго не мога да измисля. До довечера имаш време. Действай! Утре трябва да сезирам прокуратурата !

Като се  спомена  пак прокуратурата и Боян се плесна по челото.

–      Че прокурора ми е съсед в жилищния блок. Познава ме се. Сега нали съм свободен и мога де отида до града. Трябва да говоря с него. Ще го хвана у тях още в обедната почивка.

–     Добре действай, но имай предвид, че има и срокове.

–     Тръгвам с  колата веднага, за петнайсет минути съм  при него. Единайсет и половина е. Той си идва да обядва в къщи всеки ден. Дано да имам късмет.

И наистина дванайсет и десет Боян беше при съседа си и уплашен обясняваше положението, в което беше изпаднал, заради едната емоция. Прокурора го изслуша и макар в описанието на това  произшествие да имаше и комични моменти остана сериозен от началото до края на Бояновия разказ. Накрая му рече.

–     Бояне, ти май не си уплашил тях, а себе си!

–    Че както ми обясни началника на районното, то си е за уплашване.

–       Така си е, но по-спокойно, бе човек! Трябва да намерим легален начин за оправяне на ситуацията…  Колко годишен е казваш?

–       Малко над двадесетте. Но не го знам с точност. Той е от придошлите в последните години.

–      Знам какво ще направим – рече прокурора. – Предполагам, че е от „нашия контингент”. Я да го проверим малко. Кажи ми само трите му имена по лична карта и ЕГН-то.

–      Не ги знам!

–      Ми питай някой който ги знае! И това ли да те уча? Нали имаш телефон. Звъни! И докато обядваме трябва да му знам данните.

–     Бе мен не ми е до ядене. Ще се кача до апартамента да звънна до общината и веднага се качвам…

Прокурора още не беше свършил с обяда,  когато Боян се върна с  трите имена и ЕГН-то на  обвинителя  си…Вземи си от луканката. Аз съм си я правил от глиганско. За какво сме ловци, ако една луканка не можем сами да си направим. Удари му и една кока кола, а аз през това време ще влезна чрез интернета в браузъра си,  ще проверя. –  и извади модерния си телефон.

–    Кажи сега как се казва и ЕГН-то ! – после вдигна поглед, готов да пише по клавиатурата.

Боян му продиктува данните. Прокурора зашари по клавиатурата и след минута ровене в някакви виртуални списъци, последния рече.

–    А ето го сладура.Знаех си. От „нашите е”. Има три висящи дела. Няма къде да иде, ще си изтегли жалбата. Аз ще се обадя до районното да ми го привикат след обед. Възбуждам отново спрените му дела, а ти имай готовност да му кажеш, че ще го оправиш, ако си изтегли жалбата…

Така и направиха…

***

Още не беше мръкнало.  На портата се похлопа, някак плахо и притеснено. Боян излезе на пътя. Пред него стоеше  самия  жалбоподател. Главата му наведена,  погледът му забит в земята, ръцете му отпуснати,  не  могат да си намерят място,  ту се крият в джобовете на избелелия анцуг,  ту  кършат пръсти една в друга. Лицето му зачервено и потно от притеснение и горещината, стои като истукан и мълчи. Друг човек. Няма нищо общо със самочувствието и нахалството на снощния секач. Устата му като залепена,  опитва се да преглътне,  но езикът му сух като шкурка,  стърже по равните му бели зъби и посинелите устни и не може да изкара и звук.

–        Кажи, бе! За какво си дошъл? – помогна му Боян и затвори врата зад себе си.

–          Баати Боояне – запелтечи младежа и дигна поглед,  – аз такова.. дойдох за…

–        За брадвите ли? Сега ще ги дам – направи се на ударен  Боян.

–          Не бе баати Бояне.  Дойдох да ти се извиня за снощи.. за липата.

–         А, ти ли беше? – аз пък  помислих, че са те пратили за брадвите.

–         Извинявай бати Бояне, ние с братовчеда бяхме и решихме да изкараме някой лев от липов цвят, ама сгрешихме. Извиняваме се и ти искаме прошка, за липата де. Обещаваме, че вече няма да се качваме по липата.

–        Няма я, щото я няма вече. А братовчед ти що не дойде и той, та да го видя?

–        Него го беше страх да дойде. Ма ти не се сърди, бе бати Бояне, хора сме, комшии сме, трябва да си помагаме. Само нещо работа да имаш казваш и ние с братовчеда ще я свършим.

–        Не ща да ми вършите никаква работа. Работата, както виждаш в двора, аз и сам си я върша, ама не искам да ми пречите на работата. От тази липа пчелите знаеш ли какъв ароматен мед даваха! Сега къде ще пасат липов нектар? Ти дърво посадил ли си някога?  Знаеш ли, че тази липа беше посадена още от дядо ми? Ти женен ли си?

–        Женен съм момченце на годинка и половина имам. Заради и него и заради жената се качих на липата. Като няма работни места какво да правя?

–        А помислил ли си какво ще му оставиш в наследство на това дете? – започна да му чете морал Боян. – Се едно аз да дойда сега до вас и да ти взема каквото ми харесва.

–        Сгрешихме комшу! Прощавай! Виновен съм!

–        Добре! Хайде, простено да ти е! Сега ще ти изнеса брадвите, ей тук зад портата са. – рече Боян и докато циганина понечи да каже нещо, открехна портата и се присегна та извади двете виновни брадви и като ги подаваше продължи. – Пък дано си изкарвате почтено хляба с тях. Има хора дето ще ви платят дървата да и нацепите, сухи клони да изсечете.  Мислете, че трябва да остане нещо и след нас, на децата ни.- и му подаде брадвите.

Циганина пое брадвите и продължи да стои.

–       Какво, друго има?

–       Бате Бояне, абе аз да си кажа за друго съм дошъл, не за брадвите. Ама как да ти кажа?.. На голям зор съм. С голяма молба съм дошъл при теб…                         –       Какво и пари ли ще ми искаш?

–        Не бе бате Бояне, друга помощ ми трябва.

–        Казвай де стига си го усуквал!

–        Бате Бояне, нали ти казах, че жена и момченце имам!

–        Е да! Каза ми.

–       Ама аз не ти казах, че след обед ме викаха в прокуратурата.

–       Е та?

–       Ами имам и три прекратени дела, за кражби за други глупости. Бяха ги спрели заради детето и жената, пък сега от прокуратурата искат да ги възбудят наново.

–        Е и? продължи да се прави на ударен Боян. Аз каква вина имам?

–        Не бе бате Бояне, ама ако възбудят делата отново ще ме вкарат в затвора и кой ще ми гледа семейството?

–        И какво, аз ли да се грижа за тях?

–       Не  бе бате Бояне, ама добри хора ми казаха,  само ти си можел  да ми помогнеш,  да не ме вкарат в затвора, сега. Имал си познати в прокуратурата и ако ги помолиш за мен… нещата могат да останат както са си сега. Да съм си при жената и детето, де! За това те моля!

Погледа на Боян се спря на молещото мъжко лице, видя навлажнените бащински, човешки очи и за миг се видя в прегръдката на своя син, когато беше  на година и половина. Гърлото му се сви и без да говори повече, без да мисли за подадената жалба, отсече:

–       Добре де каквото мога ще направя!

–       Благодаря ти бате Бояне, господ да те поживи и теб и семейството ти!..

–      Хубаво, казах ти ще опитам, но не обещавам предварително нищо.

–       А бате Бояне, щях да забравя! Бях направил и още една глупост, ама я поправих.

–       Каква глупост?

–      Ами сутринта бях подал жалба срещу теб, че си опитал да ни убиеш, но одеве, преди да дойда бях в полицейското управление и вече я изтеглих.

–      Добре де, тази вечер ще видя с какво мога да ти помогна!

Съкратил по-нататъшния разговор Боян,  затвори портата от вътре. Спря  се замислен. Беше  в собствения си наследствен дом – неговата крепост,  и  се запита: Кой беше победител в  този безсмислен сблъсък?

***

На другия ден малко преди обед циганина дойде да  благодари. Оставаше при жена си и детето… От нямането си носеше и бутилка ракия с кутия шоколадови бонбони. Дойде да благодари за оказаната помощ.

***

След две години, когато цяла Европа бе залята от бежанци и емигранти от Близкия изток и  Африка,  Боян се пресели в съседното село. Наследствения  имот продаде на съседите си!!! Със себе си взе само кошерите.

 

 

 

Пордим

2016 г.

ГРЕШНИЦА – кратък разказ

Горещ летен ден. Следобед е. Нажеженото слънце  прежуря над майката земя.  Притиснат  между  горещите лъчи  и сухата  нагорещена пръст, въздуха  не помръдва.  Изплезили езичета, птичките мълчат. Крият се в клоните на  ореха, пърхат с крилца и мижат  унесени и уморени.  

       От изток, по  тясната  макадамова  уличка,  като скимтящо старо куче, приближава скрибуцащо скърцане и раздира  неподвижната  мараня. Една разбрицана,  детска количка се показва с криволичещите си  разсъхнали  колела, като призрак.  В  нея се клатят и протракват, досущ  голи кокали,  вила, градинарска грапа и излъскан от работа сърп. Сечивата са превързани  за ръждясалите тръби и при  всяка  неравност ,  правят  напразни опити  да се освободят  от възлите на съдбата  и  разръфания, слънчасал сезал.

     Дребна на ръст старица,  тика  вече ненужна   детска количка.  Двете  са като сраснали. Трудно е да се разбере:  старата жена ли тика количката или количката тегли нея.

    По квадратното и  сбръчкано лице  се стича  пот. Гологлава е. Главата и прилича на загаснало сиво огнище. Какви ли не житейски огньове са горели в него. Пепелявата ‘и коса  се  спуска над широкото и набраздено чело и опитва да прави сянка на двете ѝ топли, като загасващи въглени, добродушни очи. Погледа ѝ  пълзи пред количката, следи неравностите по пътя,  взира се съсредоточено и замислено в хрисимата ѝ душа.

     Това е баба Цанка! Мнозина я знаят  и то с добро.  Гони деветдесетте. Отдавна е  забравила какво е да  вози  детски смях  в количка, ама  това не и пречи, да прави всичко пряко сили,  да е полезна, да е загрижена за околните. На ъгъла, две жени  разговарят под сянката на  кичестия  орех  и пушат. Едната е комшийката Нела, а другата,  малката снаха на Монковци. И  двете, преди да се омъжат  са израснали  в  махалата на баба Цанка. Познават я  от млада булка, а край нея и цялата и рода.

       –   Здравей бабо Цанке, къде си се запътила? – пита я Маргарита и прави крачка да посрещне бившата си комшийка.

        –   А Маргаритке ти ли си? Здравей! Нелке здрасти!  –     отговаря старицата  и като вдига глава  ги поглежда с усмихнат поглед, паркира натоварената количка до варосания засенчен  тротоар, ама тъй, че да не пречи на движението и се спира да ги види.

         –   Викам, на къде си тръгнала? – повтаря Маргарита и двете по-млади жени пристъпят уважително към старицата, та се здрависат с нея.

          –   Кога си дошла от Пловдив, самичка ли си? Николайчо как е? – пита баба Цанка бившата си комшийка, дето я  знае от малко момиченце.

           –  С Митко сме, пък сина от година време е на работа в Германия.

            –  Ми жена му, детето, те къде са?

             –  Те са си в София. Снахата работи, а внука е вече 11 клас на Испанската гимназия. Порасна и той.

              –  Че кога порасна? Аз, все като момиченце те помня. Ма ти да не си се пенсионирала вече?

               –  Тази пролет се пенсионирах та цяло лято сме тука. Къщата и двора си искат своето, гледаме да не ги изоставяме.

                –  Тъй Маргаритке, тъй,човек, земя и дом не бива да се изоставят!   Земята и тя, като всяко живо същество си иска грижа, но ти се отплаща.  До миналата година, като беше жива свекърва ти,  добре го стопанисваше двора. Всичко си произвеждаше сама, от разсада до чесъна, малините и розовите домати, че и за цветята; от кокичетата и минзухара,   та късната есен до кърпи  кожуха и хризантемите,  намираше сили и време жената!.. А пък аз съм се запътила тука, в двора на дъщерята, че тази година копъра ще ми вземе душицата, избуял е в целия двор, расте като троскот.

                –   Той копъра е полезен бабо Цанке. Аз го бера и като го нарежа на ситно го слагам в найлонови пликчета и във фризера, за зимата, за готвене, за таратор, за салата.

                 –   Ма Марго – намесва се и Нела, – то като имаше дъждове тази година, копъра пощуря  и аз се чудя какво да го правя.

                  –  Нелке, моя е избуял над метър, като гръсти на бунище е станал. Гледам го, че вече узря. Ще го ожъна със сърпа, ще му събера семето и на пазара. Все някой лев ще изкарам.   Те парите, дяволска работа,  на никого  не  стигат  –  обърна се баба Цанка към Нела и я попита: – Ми твоите дъщери, ма Нелке, в чужбина ли са и те още.

                   –   В Испания са бабо Цанке, и двете с мъжете си са там, а внуците са тука при нас с Коци, че и там  безработица  има.

                    –   Нека баба, нека да има работа за тях, макар и на далеко. Че и ти колко години изкара там?

                    –   Четиринайсет бабо Цанке, четиринайесет!

                    –   Тъй, тъй, хубаво баба! – заключи старицата и като се накани да тръгва добави – Труди ли се човек, няма страшно. Сполай на Бога, и аз цял живот все се бъхтя, но не се оплаквам, оправям се… Гледам  да  помагам и  на внучките от  големия ми брат, че и те,  с живи майка и баща, са като  без родители. Ей на,  сега  са абитуриентки. Учат се най-добре, па са хубави, хубави, да не е им уроки, ама не мога да им се нарадвам. А и се иска и на тях, да се пооблекат, да се понагиздят,  и те да са като хората.    Затуй не жаля  труда си:  градината със зеленчуци  пълна; кокошки и пуйки отглеждам, та по някое  и друго яйце продавам; зайци съм навъдила,  и месо на трапезата си имаме, че и  козичка за мляко  чувам.   Пак ви казвам, сполай на Бога оправяме се. Не ми тежи.  Ама  голям зор виждам с козлетата. Сума ти беля ми правят. Луда работа . Като рогати дяволи са  игриви,  а пък бели,  бели, досущ ангелчета. Че тичат и скачат  живинките нищо; че брястът де овошка докопат, пак и го прощавам, ама като започнаха  чак на покрива да  се качват, не изтраях.  Дявола ме подкокороса и   един ден,  като ги видях чак на керемидите, избухнах, развиках се  и  как ми даде сърце, сама не зная,   устата ми се отплесна, изтървах се,  та в яда си ги проклех.   А то не  мина и седмица,  едното си счупи крачето. Другото,  както беше  вързано,  рекло да скочи  от дръвника и се обеси. ..  Грях си сложих на душата, баба, грях си сложих!   Та за тях ми е мъчно…   Я аз  да вървя, че виж, ей сега ще  стане  време да храня животинките в двора.

              И без повече канене баба Цанка  продължи към двора на дъщеря си , да се бори с плевелите в градината и живота…

          Останали насаме, двете по-млади жени отново „подпряха”  оградата и като запалиха нови цигари продължиха  да  отдумват отдалечаващата се старица.

               –       Чу ли я ма,  какво рече баба Цанка?   Грешница била? Че тя ако е грешница,     то ние какви трябва да сме?  Вярно и аз обичам животните, но такива угризения на съвестта  не мога да имам. Ядоса ли ме куче, котка, прасе или кокошките, посягам и към метлата и пръчката и шаря наред. А тя за една думи, дето не е и казана от сърце, а ей тъй  без злоба, съжалява и сама грешница се нарича. Светица е баба Цанка, светица е!

 

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

ЗАЩО СЪМ БЕСЕН?

И аз, като болшинството, лоялни към управляващите, и в частност  към бащицата ББ, се прибрах на село, да гледам картофи. Захванах се  да садя и зеленчуци, да отглеждам домашни животни и птици, сиреч да се самозадоволявам  и да увеличавам финансовите си авоари, та да изплащам милиардите заеми, дето натрупа на гърба ни Правителството на ГЕРБ.

Но думата ми не е за политиката. Просто искам, хрисимо и примирено да споделя с Вас, в каква идилия и благоговеене се озовах,  в какво щастие и наслаждение се потопих. Съдете сами!       Пролетта,  бавно  и неотменно, се промъкна в завещания от дедите ми,  селски двор. Свежия, пролетен въздух затрептя от пърхащите криле  на стотици прелетни птици и омайни чуруликания.  Цветя и треви,  овощни и декоративни дръвчета ме засипаха с уханията на разпуканите си цветове и аз се отдадох на безвъзмездно предоставена ми от  майката природа  аромотерапия .

В двора закипя живот.  Двете сиви гургулици  запрелитаха  с изсъхнали тревички в  човките  и започнаха да си поправят гнездото. Видели от тях ,  семейството ластовички   също понесоха  кал и сламки и след няколко дневна любовна игра, женската легна да мъти. Клоните на завързалите вече круши, ябълки, зарзали и череши  се пренаселиха с прелитащи славейчета, жълтурчета, орехчета и още дузина пеещи дроздове и непознати за мен прелетни птички. Снощи, даже един охранен или бременен таралеж се промъкна и намина да инспектира ставащото в двора, а най-вече зачервените ягоди.

Замаяни от чистия въздух , птичите песни и  физическия труд в борбата  с плевелите , след  всяко  оформяне на зеленчукова  леха, започнахме да посядаме  с жената  и отбили  се  комшии. Насядали около масата,   под  сенчестата  шатра, анализираме ставащото в двора и света!  На сладка раздумка,  бъзов и розов сок ( направени от жена ми),  се наслаждаваме на идилията около нас.

Тази година,  вниманието ни привлече  двойка пъстри кълвачи. Красивите птици  запрелитаха весело от дърво на дърво и обширния двор се огласи от  веселото им,  докторско почукване.   За наша радост и ужас на гъсениците  и червеите,  сврени в  прогнилите дървесни кори и клони,  семейството пъстри кълвачи се оказа много работно и продуктивно.  Нещо повече! Мъжкия се зае усърдно да гради дом.   Избра си  ствола на над 30 годишната  ябълка „Златна превъзходна” и запробива.  Чукне с острия си птичи клюн, майсторски  отлюспи  стърготинка дървесина  и я пусне на земята. После погледне от ляво  и от дясно зад ствола, обърне отревисто  глава назад  и огледа и двора. Неусетно,     до бетонното корито,  на  потъналата в прохладна  сянка чешма,  се натрупа внушителна купчина люспести стърготини. Жената ги измете и изчисти, а птицата упорито натрупа нови.Та така близо две седмици. Но жената не и се сърди, щото вижда,  как по няколко пъти през  деня,  женската птица прилита на вълни из двора и прави проверка на строежа. Влезне в  новостроящия им дом, огледа интериора и като излезе отвън, политне весело из двора,направи една обиколка над  подрастващите домати и малини, кацне  на стария прогнил прът над краставиците и щастлива се остави на мъжкия да я обладае.  Идилия!

Да, ама не , както казваше един дърт и изкуфял  журналист.

По клоните, като американски наблюдатели,  започнаха да се самонастаняват няколко  черни  неканени  косове.  Обикалят из двора , щъкат по тревата  и както си мислех аз,  кълват бръмбари. На два, три пъти ги засякох, че нападат като глутница,  работещия кълвач.  Връхлетят   го, а  той едва смогне да се шмугне  в дупката си и продължи да изкусурява къщата си.

Постепенно  женския кълвач започна по често да влиза в  изкопаната от мъжкия  хралупа и за наша радост, след още 8-12 дена, от вътре започна да се чува най-хубавата песен на живота –  гласчетата на няколко  новоизлюпени  пиленца.    Стоим ние на два метра  от тях, пием си кафето или ракията и ни е хубаво на душите, като гледаме щастливите родители,  да се любят и носят цели скакалци и насекоми,  за храна на малките кълвачета.  Ластовичките в гнездото правеха същото.

Косовете станаха още по нахални.  Не стига, че държаха  в обсада дома  на кълвачите, ами започнаха  да се зобят и с най-зрелите череши.

• Тези същества са много мръсни твари – вика ми жената и добавя,  – ще видите, че ще прогонят кълвачите.
• Теб ти се свидят черешите! – поднасям я аз, но си представям какво ще стане есента  с черното грозде по лозите.

А  семейството кълвачи, все така методично и неуморно, прелитат из двора, требят вредителите  и си хранят  малките.  Наблюдаваме ги ние как се редуват  да носят в дупката скакалци,  червейчета  и  какавиди, одобряваме действията им и очаквайки  богата  реколта  се радваме, не по-малко щастливи от  тях… Заживяхме с очакването, да видим малките пъстри кълвачета,  когато излетят от хралупата…

Вчера сутринта, жената  ме събуди ядосана и разтревожена!

• Ставай – вика ми, да гониш скорците, –  изкрадоха пиленцата на  горките кълвачи!

Ставам  аз сънен,   щото бях стоял през нощта до три часа, надничам  през  отворения прозорец, и виждам насреща  ми , как черния кос, като нагъл, американски миротворец  във Виетнам ,  се измъква от дупката на кълвачите , с  последното им пиленце,  в човката си.

Побеснях! Благородството ми се изпари!Злобата и ненавистта от целия свят се струпа в сърцето ми!  А  като видях тревожно  прелитащите, нещастни и  прогонени, пъстри  трудолюбиви,  никому не пречещи  кълвачи,  обявих война на наглите, мързеливи, крадливи, черни косове, независимо от това че могат да имитират,  „демократично”, над 60 вида пойни птици!

Не ми е за тоновете слъчоглед, който ще изкълват есента,  не ми е за черешите и  гроздето дето  изяждат и разсипват по земята, не ми е и за  присвоения дом, защото такава е природата – кълвачите ще си направят нов дом,  за да отгледат ново поколение. Но всеки път,  когато чуя барабаненето на кълвач по загнилите кори и клони, ще си мисля колко много гадни твари има на тази земя и  никога няма да простя,  за убийството на малките, невинни птичета!

НАМИГВАНЕ

Приятели,  излезе от печат сборникът ми разкази “ Намигване с отхвърленото време“! Върху 250 страници, 44 къси разказа за живота в Бългтария от 1944 до 2014 година! Предстои ми представяне на книгата пред съгражданите от Пордим (мнозина от тях са герой в разказите).

Разпространение след 24 май!

Ето кратък откъс из един от разказите:

“ Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протойерей Матей, заедно с Великден и Цветница, цъфна  пролетта. По Гергьовден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно Пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук  там пусна някое пухкаво  облаче и  още недозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсиите, посипа ябълките и сливите с белоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.  Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славеите и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протойерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се,  оставя на хората да си поемат земните грижи и се възнася,   да си гледа божите…“

Кратък откъс от „Парижка рапсодия“.

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

С ВКУС НА ПАРИ И ЧИСТА СЪВЕСТ

Вечерта блестеше с неоновите си, хипнотизиращи светлини. Подпрял покривалото на нощта, Парк хотел „Санкт Петербург” бръмчеше като гнездо на търтеи и оси . Над него, зареяни в небесното бездъние, звездите намигаха примамно обградили луната сводница.  Хилядолетния Пловдив заспиваше. Наближаваше полунощ.
На паркинга пред ресторанта, няколко вцепенени от чакане таксита, дремеха с надежда и очакване, закъснял и подпийнал клиент да ги наеме. Най-отпред се кипреше, облечена в елегантен костюм и цвят „Сахара”, нова „Лада”.
Таксиметровия и шофьор, поглеждаше с нетърпение, как автоматичната стъклена врата ще изплюе, поредния развеселен и олекнал парично, посетител. И той се появи. Поспря пред още не затворилата се след него прозрачна врата, огледа се, пое дълбоко от свежия есенен въздух и с криволичещи, колебливи крачки, се упъти към таксито. Въпреки обикновените си всекидневни дрехи, имаше вид на щастлив и доволен от себе си човек. Спря се пред пасажерската врата и несигурно отвори. Колебанието му подсказа на таксиметровия шофьор, че в колата влиза пътник, дето не пътува всеки ден с такси и е пиян.
– Карай към „Столипиново”! – нареди театрално пасажера и като се отпусна върху седалката, изпълни купето с дихание на алкохол и цигарен дим.

– Готово! На кой адрес? – попита от своя страна шофьора и потегли.

Среднощ нямаше движение. Таксито необезпокоявано от никого зави на дясно, после премина, като през малка гара, край панаира и хотел „Марица”, прелетя по моста над реката и се стрелна към тунела.
Отговорът за адреса се бавеше. По съсредоточеното замислено лице на пътника се четеше колебание.
– Ще ме закараш ли до Ново Село? – попита ненадейно пасажера и се наведе като въпросителна към шофьора.
– До Ново село са над 20 километра, кой ще ми плати обратния курс?
– Нямаш проблем! Карай към Ново село, тази вечер съм влюбен! – отсече клиента – Плащам си, не се притеснявай, имам пари! – и като се облегна на седалката, доволен от решението си заспа.
За шофьора ситуацията не беше нова. Караше такси от близо две години.  Случвало се бе да му дават и големи бакшиши, но обикновено, след станалите обществено-политически промени и идването на демокрацията, хората се стискаха и за жълти стотинки.Нямаха пари. От ЖК Тракия до гарата или центъра, разстоянието си беше около 6-7 километра – сметка под два лева, ама те си искаха рестото, за това по-често трябваше да им връща и стотинките. Беше започнал да проумява, че с таксиметрова работа няма да забогатее. Цената на бензина и маслата все се вдигаше, на резервните части, също. Само през първата година, като на шега, вечер след работа или през почивните дни, навъртя 40 хиляди километра. Навъртя ги, но нямаше и един лев спастрен на страни. Парите както влизаха в джоба му, още по неусетно си излизаха, щото и в ЖП транспорта, дето работеше, все бавеха заплатите. Почнаха и съкращения. Живота стана някак несигурен и непредвидим. Хубаво, че колата му беше нова. Купи я от Корекома с рубли. Спечели ги през трите години гурбет в КОМИ. Успя да си изплати и получения от железницата апартамент. Даже му останаха рубли за още една Лада. Да, ама инфлацията ги изяде. С тях, като добави още 3 хиляди лева, успя да си купи нов цветен телевизор JVC. Жалко, че вечер след работа, висеше по таксиметровите спирки и нямаше време да го гледа. Жена му беше доволна от допълнителните пари дето носеше и едновременно с това се сърдеше, че малко време стои в къщи при нея . След всяко излизане на мъжа и с таксито, той носеше по някой лев и така имаха за храна и редовно плащане на битовите сметки. Поради тези обстоятелства, шофьора на таксито се нави веднага на неочаквания извънградски курс. А курсът си беше направо късмет. Над 50 километра отиване и връщане носеше добра сума. Удари кьоравото.
Пасажерът до него си спеше кротко и тихо, като малко дете в леглото на майка си. Пълнолунието осветяваше равното тракийско поле и лицето на спящия. Човекът се усмихваше, потънал в блаженството на своите сънища. Беше се извисил над ежедневието, над промените в света, битовизмите и тичащия насреща му, като черен асфалтов път, живот.
За няма и половин час пристигнаха в обезлюдения център на селото.
– Ало господине, – побутна внимателно спящия си пасажер шофьора – пристигнахме! Сега накъде?
Пътника, като на забавен кадър отвори очи, размърда се, огледа сънено през стъклата на автомобила и като се ориентира, направи една дълбока прозявка, от която даже на шофьора му се приспа. Още не изгасения двигател все така равномерно мъркаше.
– Ааа, да… Стигнахме ли?
– Пристигнахме! В центъра на селото сме.
– Момент да се разсъня малко. А, да… Така… Карай сега на дясно, а като стигнем църквата завий наляво. След още стотина метра ще стигнем малко площадче и едно заведение. Карай!
Когато спря пред заведението, поизтрезнелия от съня пасажер слезе и се протегна, като дълго спал котарак.
– Чакай малко! Сега ще се върна! – нареди той и се упъти към притихналото заведение.
Вратата беше заключена. Пътника огледа през прозорците, потропа на единия и като се увери, че вътре няма никой се върна при колата.
– Какво става? Не работи ли ? – попита шофьора през смъкнатото стъкло.
– Няма нищо. Ще я намеря. – закани се той.- Ти ме чакай тука! … – и се стопи в тъмнината на съседната уличка.
Таксиметровия шофьор остана сам. Загаси двигателя и се приготви за чакане. След дългия, напрегнат ден в депото, след напрежението за сигурността на пътниците и изправността на пътническите вагони и ядовете по липсата на части за техния ремонт; след няколкото часа шофиране по натоварените и шумни Пловдивски улици; тишината и спокойствието се стовариха, по силно от въздушен чук, върху съзнанието и умореното му тяло. Беше преуморен. Клепачите му се затваряха, мускулите му се отпускаха, но не можеше да заспи. Като на филмова лента , трескаво и нестройно пред очите му се редяха кадър след кадър, шумове и звуци, зловония на горещо желязо, горива, масла и човешка пот от изминалия ден.
Минутите изтичаха безмилостно бавно. Настъпи безвремие. Луната се изцъкли. Тишина скова опустялото селище. Звездите започнаха да избледняват. Пропяха първи петли. Колата стоеше все така неподвижна, като заседнал кораб в пресъхнало море.
Неочаквано от лявата пресечка се зададоха двама младежи. Запалените и цигари примигаха, като искрици живот.
– Търсите ли някого? – попита дружелюбно високия.
– Абе, докарах клиент и го чакам да се връщаме към Пловдив. – отговори неуверения глас на таксиметровия шофьор.
– Плати ли ви? – попита съчувствено по ниския.
– Не! Отиде при някаква мадама и каза да го чакам.
– Има да чакаш! Май ти е вързал тенекия?
– Отдавна ли го докара?
– Има повече от два часа, ама човека каза да чакам, че да го върна в града.
– Чакай си! Дано да се върне, но по-вероятно е да пиеш една студена вода.- констатира съчувствено по-високия и двете огънчета живот се отдалечиха, заедно с надеждата на шофьора да получи парите си.
Останал отново сам, първо се ядоса на себе си, на лековерието и глупостта си, на добротата и отзивчивостта си, на непрактичността си и чак тогава си спомни, че клиента му носеше някаква торбичка. Огледа и опипа по седалката. Нямаше нищо.Наведе се и потърси по пода. Докосна грубия смачкан плат на торбичката… Светъл лъч на успокоение премина през съзнанието му. Заопипва с дясната си ръка торбичката и опита да разбере съдържанието и през плата. Първото нещо което напипа припозна за срязана на две „Франзела” хляб, до нея се гушеше увита в хартия наденица и още два три неизвестни правоъгълни пакета. Най-отдолу напипа връзка с ключове.Този факт, вече го успокои напълно. Без съмнение бяха ключовете от жилището на човека. Първо се успокои, но после го обзе срам и неудобство. Човекът беше оставил ключовете от жилището и хляба си, а той го мислеше за мошеник. Ами ако го завари как рови в багажа му. Какъв срам!? Притесни се и бързо се заоглежда наоколо. Слава Богу, клиента още го нямаше.И макар, че вече развиделяваше, шофьора на таксито се отпусна на седалката, спокоен и твърдо решен да го дочака…
Измина още половин час.
– Мъжки, извинявай, че те накарах да чакаш толкова,- събуди го гласа на очаквания пасажер – но хубава работа свърших. Твоето не се губи, ще си платя и престоя и всичко. Много съм ти задължен, че ме изчака. Аз да бях на твое място, отдавна да съм запрашил за Пловдив.- допълни клиента и след като в краката му издрънчаха току що донесени от него, пълни бирени бутилки, вратата му се хлопна от вътре. – Карай пич към Пловдив, живота е хубав, стига да знаеш как да го живееш! И още веднъж извинявай.
– А няма нищо! – смотолеви сънения шофьор и с огромно облекчение подкара таксито по обратния път.
Клиента му си отвори бутилка бира. Преди да отпие от освежителното питие рече: – Взел съм и за теб, ще си пийнеш, като се прибереш в къщи, а сега нали караш… Ей човече сдобрихме се!- възкликна радостно той.-  А ако знаеш само как бяхме скарани с Нея, ще ми простиш и ти.- После отпи няколко едри глътки, щастлив и доволен от себе си и поглед в свежото утро.Беше разсъмнало. Фаровете бледнееха пред светлината на новия ден. Птици запрелитаха пред колата, утринен вятър разлюля вейките на дърветата и колата се изпълни с бързотечното, откровено словоизлияние на клиента за неговата голяма любов. Той говореше, а таксиметровия шофьор караше и  слушаше..
Още преди да научи целия житейски път и перипетиите на младия фермер, таксито се озова в Столипиново. От входовете на еднотипните блокове хората вече излизаха за работа.
– До тук съм. Спри ме пред онзи вход! – посочи клиента и като се наведе вдигна от пода в краката си въпросната извехтяла, платнена торбичка. – Колко ти дължа и за престоя? – попита напълно изтрезнелия клиент и бръкна в торбата.
– Ами 23 и 23 извън градско, в града още десетина км, кажи ги общо 50 километра, а и от 0 часа и тридесет минути до 6, за престоя, са още ….- започна неловко да пресмята таксиметровия шофьор, но последния го спря .
– Остави, стига си правил сметки! Вземи тези пари, мисля, че са достатъчно! – прекъсна го нетърпеливо клиента и извади от торбичката запечатана пачка с двадесетолевки. – Заслужи си парите. Ето вземи! Днеска съм щедър. Вчера продадох три стада овце. – поясни клиента и като отброи от пачката дузина банкноти ги тикна в слисаните ръце на шофьора.
– Ама те в торбичката ли бяха? – не сдържа учудването си таксиметровия шофьор. – Че ти като се забави, аз все си бях тръгнал бе човече. Оставят ли се така пари?
– Да си беше тръгнал, бях толкова пиян, че въобще и не съм те видял кой си и какъв си, пък за номера на колата въобще да не говорим. И какво? Ето в торбичката има още две пачки. Жив и здрав да си, че ме изчака. Пари много, човещина малко приятелю! Благодарен съм ти. Виж оставям ти и три бирички, като се прибереш в къщи да си пийнеш.Довиждане и приятен ден. – пожела клиента, като се упъти към близкия жилищен блок…
След петнадесетина минути, жената на таксиметровия шофьор го завари сънена, в малката им , не напълно оборудвана кухня. Мъжът и пиеше бира. До трите шишета, на масата, лежаха купчина нови двадесетолевки. Това си беше половин железничарска заплата.
– Какво ти става бе човек? Много се забави. Притесних се за теб… Че и много от рано си почнал да пиеш? – укори го тя и погледа и се спря одобрително на парите.
– Жена, знаеш ли защо военните нямат много акъл? – ни в клин, ни в ръкав попита съпруга и.
– Сигурно щото от тях се иска само да изпълняват заповеди, а не да разсъждават? – предположи тя.
– Не жено… Щото, когато Господ раздавал акъл на хората, все го оставял на работните им места и те, като ходели всеки ден на работа го намирали. Та решил Господ да даде акъл и на военните, но те все били някъде на учение. Слагал той акъла им по планини и долини, по чукари и низини, но те все променяли мястото на военните си учения. За това Господ ги издебнал когато наближили единствения мост над реката и си казал:”-Ей тука на моста ще и оставя акъла. Наоколо няма друг мост и те като минат ще си намерят акъла.” Така и направил, оставил акъла на военните на моста и зачакал. Ама военните като наближили моста, започнали ново учение и отбили в дясно от моста – форсирали реката, а акъла си останал горе на моста непокътнат.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че господ дава, но в кошара не вкарва! Това ми беше последния курс, като таксиметров шофьор.
– Защо? – попита още по неразбираща жена му.
– Защото разбрах, че никога няма да забогатея. Явно Господ ми е оставил богатството на работното място в ЖП-то, както беше и при дядо и татко. Важното е, че съвестта ми е чиста! А това е най хубавата бира, която съм пил – бира с вкус на пари и чиста съвест!