ГРЕШНИЦА – кратък разказ

Горещ летен ден. Следобед е. Нажеженото слънце  прежуря над майката земя.  Притиснат  между  горещите лъчи  и сухата  нагорещена пръст, въздуха  не помръдва.  Изплезили езичета, птичките мълчат. Крият се в клоните на  ореха, пърхат с крилца и мижат  унесени и уморени.  

       От изток, по  тясната  макадамова  уличка,  като скимтящо старо куче, приближава скрибуцащо скърцане и раздира  неподвижната  мараня. Една разбрицана,  детска количка се показва с криволичещите си  разсъхнали  колела, като призрак.  В  нея се клатят и протракват, досущ  голи кокали,  вила, градинарска грапа и излъскан от работа сърп. Сечивата са превързани  за ръждясалите тръби и при  всяка  неравност ,  правят  напразни опити  да се освободят  от възлите на съдбата  и  разръфания, слънчасал сезал.

     Дребна на ръст старица,  тика  вече ненужна   детска количка.  Двете  са като сраснали. Трудно е да се разбере:  старата жена ли тика количката или количката тегли нея.

    По квадратното и  сбръчкано лице  се стича  пот. Гологлава е. Главата и прилича на загаснало сиво огнище. Какви ли не житейски огньове са горели в него. Пепелявата ‘и коса  се  спуска над широкото и набраздено чело и опитва да прави сянка на двете ѝ топли, като загасващи въглени, добродушни очи. Погледа ѝ  пълзи пред количката, следи неравностите по пътя,  взира се съсредоточено и замислено в хрисимата ѝ душа.

     Това е баба Цанка! Мнозина я знаят  и то с добро.  Гони деветдесетте. Отдавна е  забравила какво е да  вози  детски смях  в количка, ама  това не и пречи, да прави всичко пряко сили,  да е полезна, да е загрижена за околните. На ъгъла, две жени  разговарят под сянката на  кичестия  орех  и пушат. Едната е комшийката Нела, а другата,  малката снаха на Монковци. И  двете, преди да се омъжат  са израснали  в  махалата на баба Цанка. Познават я  от млада булка, а край нея и цялата и рода.

       –   Здравей бабо Цанке, къде си се запътила? – пита я Маргарита и прави крачка да посрещне бившата си комшийка.

        –   А Маргаритке ти ли си? Здравей! Нелке здрасти!  –     отговаря старицата  и като вдига глава  ги поглежда с усмихнат поглед, паркира натоварената количка до варосания засенчен  тротоар, ама тъй, че да не пречи на движението и се спира да ги види.

         –   Викам, на къде си тръгнала? – повтаря Маргарита и двете по-млади жени пристъпят уважително към старицата, та се здрависат с нея.

          –   Кога си дошла от Пловдив, самичка ли си? Николайчо как е? – пита баба Цанка бившата си комшийка, дето я  знае от малко момиченце.

           –  С Митко сме, пък сина от година време е на работа в Германия.

            –  Ми жена му, детето, те къде са?

             –  Те са си в София. Снахата работи, а внука е вече 11 клас на Испанската гимназия. Порасна и той.

              –  Че кога порасна? Аз, все като момиченце те помня. Ма ти да не си се пенсионирала вече?

               –  Тази пролет се пенсионирах та цяло лято сме тука. Къщата и двора си искат своето, гледаме да не ги изоставяме.

                –  Тъй Маргаритке, тъй,човек, земя и дом не бива да се изоставят!   Земята и тя, като всяко живо същество си иска грижа, но ти се отплаща.  До миналата година, като беше жива свекърва ти,  добре го стопанисваше двора. Всичко си произвеждаше сама, от разсада до чесъна, малините и розовите домати, че и за цветята; от кокичетата и минзухара,   та късната есен до кърпи  кожуха и хризантемите,  намираше сили и време жената!.. А пък аз съм се запътила тука, в двора на дъщерята, че тази година копъра ще ми вземе душицата, избуял е в целия двор, расте като троскот.

                –   Той копъра е полезен бабо Цанке. Аз го бера и като го нарежа на ситно го слагам в найлонови пликчета и във фризера, за зимата, за готвене, за таратор, за салата.

                 –   Ма Марго – намесва се и Нела, – то като имаше дъждове тази година, копъра пощуря  и аз се чудя какво да го правя.

                  –  Нелке, моя е избуял над метър, като гръсти на бунище е станал. Гледам го, че вече узря. Ще го ожъна със сърпа, ще му събера семето и на пазара. Все някой лев ще изкарам.   Те парите, дяволска работа,  на никого  не  стигат  –  обърна се баба Цанка към Нела и я попита: – Ми твоите дъщери, ма Нелке, в чужбина ли са и те още.

                   –   В Испания са бабо Цанке, и двете с мъжете си са там, а внуците са тука при нас с Коци, че и там  безработица  има.

                    –   Нека баба, нека да има работа за тях, макар и на далеко. Че и ти колко години изкара там?

                    –   Четиринайсет бабо Цанке, четиринайесет!

                    –   Тъй, тъй, хубаво баба! – заключи старицата и като се накани да тръгва добави – Труди ли се човек, няма страшно. Сполай на Бога, и аз цял живот все се бъхтя, но не се оплаквам, оправям се… Гледам  да  помагам и  на внучките от  големия ми брат, че и те,  с живи майка и баща, са като  без родители. Ей на,  сега  са абитуриентки. Учат се най-добре, па са хубави, хубави, да не е им уроки, ама не мога да им се нарадвам. А и се иска и на тях, да се пооблекат, да се понагиздят,  и те да са като хората.    Затуй не жаля  труда си:  градината със зеленчуци  пълна; кокошки и пуйки отглеждам, та по някое  и друго яйце продавам; зайци съм навъдила,  и месо на трапезата си имаме, че и  козичка за мляко  чувам.   Пак ви казвам, сполай на Бога оправяме се. Не ми тежи.  Ама  голям зор виждам с козлетата. Сума ти беля ми правят. Луда работа . Като рогати дяволи са  игриви,  а пък бели,  бели, досущ ангелчета. Че тичат и скачат  живинките нищо; че брястът де овошка докопат, пак и го прощавам, ама като започнаха  чак на покрива да  се качват, не изтраях.  Дявола ме подкокороса и   един ден,  като ги видях чак на керемидите, избухнах, развиках се  и  как ми даде сърце, сама не зная,   устата ми се отплесна, изтървах се,  та в яда си ги проклех.   А то не  мина и седмица,  едното си счупи крачето. Другото,  както беше  вързано,  рекло да скочи  от дръвника и се обеси. ..  Грях си сложих на душата, баба, грях си сложих!   Та за тях ми е мъчно…   Я аз  да вървя, че виж, ей сега ще  стане  време да храня животинките в двора.

              И без повече канене баба Цанка  продължи към двора на дъщеря си , да се бори с плевелите в градината и живота…

          Останали насаме, двете по-млади жени отново „подпряха”  оградата и като запалиха нови цигари продължиха  да  отдумват отдалечаващата се старица.

               –       Чу ли я ма,  какво рече баба Цанка?   Грешница била? Че тя ако е грешница,     то ние какви трябва да сме?  Вярно и аз обичам животните, но такива угризения на съвестта  не мога да имам. Ядоса ли ме куче, котка, прасе или кокошките, посягам и към метлата и пръчката и шаря наред. А тя за една думи, дето не е и казана от сърце, а ей тъй  без злоба, съжалява и сама грешница се нарича. Светица е баба Цанка, светица е!