СТАЯ 616 – разказ

В стая 616 на болница „Токуда” – София, е спокойно. Въздухът е застинал в очакване да се случи нещо. На четирите болнични легла, мъжете лежат неподвижно. Вперили са погледи във високия синкаво бял таван и тревожната неизвестност. Над леглата им, три работещи телевизора се опитват да разведрят обстановката с картини от живота. Звукът е толкова приглушен, че не се чува. Никой не им обръща внимание. Четвъртия, даже не е включен. Той е над легло №4. Най-близкото до вратата.
Срещу него е № 1. Болния в него е видимо най-зле. Още е под въздействие на упойка. На система е. По тънкото, прозрачно маркуче, към абоката на дясната му ръка се стича, капка по капка, живот…
Между него и просторния прозорец е болен №2. Дребен на ръст, обрулен от ветровете на съдбата човечец, със сламеста, слаба коса и уплашени, пъстри като полето на Делиормана очи. Ръцете му са сухи и спечени, ставите на пръстите деформирани, а дланите мазолести и набраздени от физически труд. Издухан човек! От онези, дето нямат петдесет, а изглеждат над седемдесет.
Над главата му, монитора показва регулираните удари на закърпеното му сърце…
Срещу него, между №4 и преливащата от прозореца светлина е №3. Един масивен и пълен циганин, с оплешивяла едра глава, бузесто лице и четинест чер мустак. Здрав и силен мъж, с мощни гърди и широк гръб, той постоянно въздиша и се опитва, с приличните си на мечи лапи ръце, да седне по изправен на леглото. Над сочните му обърнати бърни, се мъдри камбест нос и парят с маслиновия си блясък две черни, като тъжни въглени, очи…
– Хайде момчета, стига следобеден сън! От сън спомени няма! – разсича неловката тишина звънливия глас на една усмихната лекарка и стаята се изпълва с живот. – Да няма някакви оплаквания? – пита тя и най-напред се спира пред №1.
– Нямам оплаквания, само малко ми е замаяно. – отговаря с все още немощния си глас, №1.
– Така и трябва да е! Още пет минути и сваляме системата. Някакви болки в гърдите, стягане в гърба да чувствате? – пита тя и оглежда внимателно монитора над главата му.
– Не, нямам! Наясно съм. Не ми е за първи път. – отговаря все по ведро болния и се размърдва.
В този момент в стаята влиза с поднос в ръка, средна на ръст, чевръста сестра.
– Ето ви и бонбонките. – майтапи се и тя и акуратно разнася по металните шкафчета, приготвените за всеки от четиримата, разноцветни хапчета.
– Сестро, неможе ли още една възглавница, че ми е ниско? – пита №3 и пак опитва да се вдигне на по високо.
– Няма нужда от възглавница! Ето сега ще оправим работата с леглото…. така…. Леглото ви само ще се повдигне като натиснем това копче… Така по удобно ли вие?
И наистина сестрата натиска едно копче, частта зад масивните плещи и главата на болния се вдига.
– Сега вече ми е удобно! – настанява се болния почти седнал и се заема веднага с хапчетата.
– При теб как е? – пита седнала на леглото до №2 лекарката  и макар да следи монитора, опипва първо пулса на ръката му, после поглежда и поставените на гърдите на болния лапи. – Машинката работи нормално. И кръвното е стабилизирано…. Нека продължим да следим, с
тази машинка, дето сме ти поставили на гърдите, работата на сърцето и ще видим. Поставили сме ти две пружинки в кръвоносните съдове. Тези  съдове хранят сърцето. – обяснява тя на прост език и продължава. – По всяка вероятност утре ще те изпишем и ще се върнеш отново в ИСУЛ.  Там ще  продължат с лечението на бъбреците ти. Инфаркта е овладян, тромба е разбит, стесненията са разширени, оправен си. Известно време ще ти трябва почивка и по-малко натоварване.
– Докторе, да махам ли и системата ? – пита от леглото на № 1 сестрата и получила утвърдителен отговор я сваля и изнася.
– С теб какво ще правим? – спира се лекарката при №3. – До старите запушвания имаш две нови. По всяка вероятност ще се наложи операция и смяна на част от вените. Ще вземем вени от единия ти крак. Но трябва да решиш. Говори с жена си и децата. Помисли, тук в нашата хирургия ли да се направи операцията или ще се прибереш във Видин и там да решите с твоето джипи. Помисли до утре на обед. Ще говорим пак, сега се консултираме и с хирурзите. Ще дойдат и те да ти обяснят как ще се процедира.
– Добре докторе. – посърна още повече болния, а тялото му се смали и изгуби в огромното легло.
Като отвори оставената от сестрата папка,малко изненадана, лекарката се обърна към № 4.:
– А, какво е това? Кръвното ти се е вдигнало на 160\120. Множко е! Трябва да го свалим преди интервенцията…. Сестра заеми се. Ето! Подаде и тя папката, като написа нещо в нея.
Медицинската сестра събра останалите папки и излезе. Преди още лекарката да обиколи отново четиримата болни, тя се върна, даде на №4 хапче  за кръвното и двете излязоха заедно…
– А бе, може ли някой от вас да ми пусне ваучера за телефона? – попита № 3? Децата ми го оставиха и си заминаха, ама аз не знам как да го пусна. Пък нали докторката каза да се обадя у дома!
– Комшу, и бъкел не разбирам от телефони. Мене ми дай зидария, замазка, шпакловка и друга строителна работа. От Разград до Свиленград и от Силистра до Враца и Бургас, де що завод има и жилищен комплекс, съм преровил. Разбирам от строителство, но тази дяволска техника ми е чужда. Нямам телефон, няма и на кого да се обадя.
– Не му разбирам и аз. – смутолеви № 4, замислен за кръвното си и предстоящата му сърдечна интервенция!
Освободен от ограниченията на „системата” и електродите, № 1 се изправи. Другите трима „съквартиранти”, установиха, че макар и в пижама, болния изглежда добре. Беше среден на ръст,около 50 годишен, почти висок, белокож и светло рус мъж. Очите му, бистро сини и чисти като планински езера, макар и все още замаяни от лекарствата и упойките, се смееха. Доволното му шкембенце напираше под горнището на пижамата и загатваше за прелестите на застаряващ чревоугодник.
– Чакай, ще видя дали ми е познат модела!? – каза той и седна на леглото си. След кратка пауза от двадесетина секунди, № 1 се изправи внимателно, направи няколко бавни крачки и като седна на леглото на №3, започна да се занимава с мобилния телефон. С лед около минута, циганина от 3-то, обясняваше на жена си какво са му казали докторите. Говориха на цигански и развален български повече от 15 минути. Накрая едрия мъж прибра мобилния в чекмеджето на болничното шкафче и отново се смали в леглото. Погледа му първо подпря тавана, а после очите му зашариха по другите легла за съчувствие и подкрепа…
В стаята хигиенистката на отделението докара следобедна закуска.
– Номер едно, вие вече сте на свободен режим. Ето заповядайте. Номер две, вашата диета продължава заради бъбреците, без люто, кисело и солено. Заповядайте и да ви е сладко. – пожела тя и продължи: № 3 и вие сте на диета за сега! – накрая, като се обърна към №4 с думите: Вие сте най-добре – продължавате с напълно гладна диета. – излезе от стаята, тикайки натоварената с храна, количка.
Останали насаме, мъжете се почувстваха някак си близки и продължиха разговора си.
– Ами аз не знам как да ида до ИСУЛ. София въобще не я познавам. И да си кажа правичката нямам никакви пари. Пенсията по болест ми е 140 лв. Колко ли струва един билет за трамвая? – обърна се той към останалите.
– За какво беше в ИСУЛ? – заинтересува се №1.
– От болницата в Разград ме закараха по спешност с бъбречна недостатъчност. Но тъкмо пооправиха бъбреците и получих инфаркт. От ИСУЛ, вчера, ме докараха с линейка, въобще не знам къде съм. И ако кажат че трябва да плащам!
– Няма да плащаш нищо, нали си здравно осигурен. – успокои го №1, явно вещ по въпросите на здравното осигуряване и болничното лечение.
– Знам ли?
– Жената рече по телефона да не се съгласявам пак на операция. Пък ако се върна на село във Врачанско, първо джипито ще почне да ми разправя, че няма направление и ще иска пари. После и във Враца за операцията ще ми искат пари. Жената каза, ама и аз нали си знам, че нямаме пари за операции. – Каза ни в клин, ни в ръкав № 3 и пак млъкна.
– С какво си се занимавал? – подхвана разговора и с него първия.
– С какво ли не, ама последно, преди да направя първия инфаркт, две лета работихме със синовете по поправка на покриви. Голямо бачкане падна, но и добри пари се изкарваха. Изкарваха се ама свършиха, сватба на единия син правих, по доктори плащах и свършиха, а от още три обекта ни мотат, не са ни платили.
– За това е най-добре, -посъветва го №1 да се съгласиш на операция тук. Вече си в болницата. Направени са ти нужните изследвания, няма да се губи време. Тук са изключителни специалисти и оборудването на болницата е на световно ниво. Хората от чужбина идват да се лекуват тук, че и луди пари дават да ги оперират, а ти ще мислиш да се връщаш във Враца и тепърва опериращ лекар да търсиш.
– Знам ли? Ама като нямаме пари!
– Нали си осигурен, няма да плащаш нищо. Болницата ще си вземе парите от здравната пътека. Не му мисли много, ами утре като дойде лекаря се съгласявай. Е може да не те лекуват със скъпи вносни материали и лекарства, но има и по евтини, наши, български. Ще плащат такива като мен, дето имат възможност да платят. Пък да ви кажа честно, макар и да плащам на частно за лечението си, знам: Каквото е рекъл Господ, това ще е!…
– На всеки си му е написано в съдбата, къде, кога, как, всичко е отредено – намеси се в разговора и № 4. – Ей на, на мен сърцето ми се разтропа, кога бях на 24(сега съм на 66). Ставам една сутрин, а то като на птиче „Колибри”, пърха, забързва, прекъсва, пак тръгва. С една дума бие както си иска.Над 220 удара в минута.Два пъти са ми провеждали електрокардиоверсия. С пълна упойка два пъти са ме удряли с над 400 волта ток. Спираха сърцето и пак го пускаха.
– Ама нещо болен ли си бил преди това? – пита №2 и се вдига та сяда в леглото.
– Нищо не съм боледувал, бях здрав като младо биче, спортистче. Играех баскетбол в „Дунав” Русе преди това…
– Че и аз съм от Русе – оживи се първия.- Коя година си бил в Русе?
– 69 и 70 бях по разпределение от ЖП института във Вагонно ремонтния завод. Пък 70-та, за да не изтърва жената ( тогава тъкмо я бяха приели студентка в Хранително вкусовия институт – Пловдив), зарязах и спорта и Русе и хукнах в Пловдив. Спрях изведнъж активна спорта дейност, записах задочно българска филология, почнах работа във Вагонното депо, живеехме на квартира и като сложите борбата за повишаване шлосерския разряд, за жителство, изпити за мен и жената и като за капак една пневмония на сина… нямаше годинка детето … И тя работата стана. Нервите, напрежението… изби в сърцето.
– Ама казаха ли ти какво му е било? – поинтересува се и №3. – Не си ли се лекувал?
– Като ме върнаха в синусов ритъм и дойдох на себе си, първия път в Интензивния сектор на ІІ-ра градска в Пловдив и доктор Цветков, беше тогава(говоря ви за 3 септември 1973 година), ми стисна ръката и вика: Честито втори живот момче!
– Докторе, ама какво ми е? Има ли лечение?- питам аз.
– Медицинската наука още не е напълно наясно какво точно става с биотоковете в сърцето ти – обяснява ми лекаря. -Не се знае наследствена обремененост ли имаш, придобито ли е, какво ли, но понякога биотоковете които трябва да преминат от долната част на сърцето към горната, при теб си намират по пряк път и сърцето ти почва да бие по бързо. Казва се WPW синдром. Няма медикаменти за сега. От прегледа установихме, че сърцето ти може да е провокирано от много неща. Четири  зъба за вадене – може да са фокуси. Сливиците ти също е трябвало отдавна да се махнат. Имаш шипове в гръбначния стълб и за капак остра невроза.
– Докторе, – викам му аз – че аз съм толкова спокоен, даже и не псувам.
– Там ти е грешката. Не реагираш, не се освобождаваш емоционално, а само трупаш, трупаш и идва момента на отпушването.
– Добре де, ама все пак някакво лечение, диети?
– Лечение на този етап няма. Диети: няма да пиеш концентрат, избягвай бира и много течности за да не се натоварва сърцето, не прекалявай с кисело, солено, люто, а като правиш секс, ще се пазиш да не се вживяваш много, много .
– Че аз за какво да живея тогава бе докторе? За да се пазя ли?
Доктора се смее и ми дава последен съвет.
– Виж какво, всичко друго е бош лаф работа. Най-важното е сутрин като станеш и да вземеш една лъжица от онова лекарство – МАЙНАТА МУ! Чергата под краката ти да гори, не се ядосвай, ще се изтъче друга, по хубава даже. Най-важното е да не ти пука от нищо!
– Прав е бил доктора ти! И старите хора казват, че всички болести са от нерви, от притеснение значи! А не се ядосвай де, как да го направиш, като живота те блъска от всякъде, а стана и много напрегнат? – заключи философски малкия човечец от №2 и погледна към монитора си.
На екрана се мъдреше само една права линия. Тегелите на сърдечната му дейност ги нямаше.
– Ей хора, аз съм умрял! Вижте сърцето ми е спряло – паникьоса се той…
И тримата мъже скочиха уплашени. Но докато 3 и четвърти номер се зачудиха какво да правят и 4 понечи да тръгне към вратата за лекар, номер едно отиде до леглото на „умрелия” и натисна червения бутон за звънеца в дежурната лекарска стая…След не повече от петнадесет секунди в стаята връхлетя лекуващата лекарка.
– Какво има? Какво става? – втурна се тя разтревожена.
– Докторке, сърцето ми е спряло! – проплака уплашен болния.
Лекарката го изгледа учудена, напипа пулса на ръката му и почна да се смее.
– Ами като ти е спряло сърцето, що не си умрял? – помайтапи го тя. – Що говориш?
– Не знам! – рече и болния с присъщата си детска наивност и неразбиране.- Ей не показва нищо – посочи той монитора.
– Няма нищо страшно! Сърцето ти си работи нормално! Сега ще донеса да сложа нова батерийка на машинката тя пак ще показва и записва. А успокойте се сега и не се вълнувайте много, много. Всичко е под контрол.
След две три минути, през които мъжете в стаята се успокояваха и коментираха станалото, лекарката донесе нова батерийка, смени я и машинката пак започна да показва, че човека е жив.
– Успокоихте ли се! – попита с ведрия си сигурен глас лекарката и преди да напусне стаята допълни: – Почивайте сега и без много емоции.                                                                                                                      – Лесно и е на докторицата, – рече „умрелия”- ама съм сигурен, че не знае как съм живял, колко бъхтене, нерви и семейни проблеми съм имал. Тя моята не е за разправяне, нали на 14 години останах сирак. Как съм живял аз си знам…
Като го видя, че пак се умърлуши, №1  седна на леглото и захвана.
– Всеки си има собствен ад, човече. Да не мислиш, че моята е била цвете за мирисане. Казано е:  не питай старило, а питай патило. От ученик ми тръгна, като на куцо магаре…- и заразказва: – Бях в седми клас. Като отивах на училище сутрин, обикновено минавах край пристанището, нали съм от Русе. Една пролетна утрин, между коловозите на пристанището, намерих три изхвърлени котенца. Дожаля ми. Съжалих ги ама не можех нито да се върна до нас, нито да ги взема в училище. И тогава, гледам, че там на пристанището стоят забравени, два стари, стари железопътни вагона. Успях та отворих един от прозорците и настаних вътре котенцата. Оставих и закуската, дето ми беше сложила майка в чантата, а на обед, като се връщах първо минах край кръчмата на пристанището. Там работеше една добра лелка. Казах и аз, че съм намерил три малки котенца и ми трябва храна за тях. Жената започна всеки ден да ми събира остатъци. Всеки обед се хранеха при нея доста пристанищни работници. И така почнах всеки ден да влизам във вагоните, храня котенцата, галя ги радвам и се, а те се умилкват, ближат ми за благодарност ръцете и растат. И тъкмо поотраснаха, един обед, както си играех вътре с тях, нахлуха двама милиционери и ме арестуваха. Заведоха ме в милицията, шамари, мъмрене, заплахи и обвинения, извикаха и майка и татко, накараха ги да подпишат че ще възстановят разбитата социалистическа собственост, щото двата вагона били Музейна  ЖП транспорта в  Русе. Зачислиха ме  и към детска педагогическа стая.  Наредиха, като някой престъпник, всеки ден да ходя да се подписвам и някакъв следовател да ми чете конско, за да се поправя.
Баща ми и той ми тегли един як бой, пък майка направо се поболя от притеснение и срам. Това го изтърпях. Но след два три дни, строиха цялото училище и гледам следователя и кварталния и те там, с директора и учителите. Че като ме изкараха пред всички съученици, теглиха ми едно конско, заклеймиха  ме за рушител на социалистическата собственост и ми намалиха поведението на три. Голям срам. Не смеех да погледна децата в учите. За всички бях лошия, престъпника, рушителя на социалистическата собственост, дето бащите им работели за нея. Толкова много ме беше срам, толкова бях обиден и сърдит на целия свят, че цяла седмица не стъпих на училище, а и в къщи не се прибирах. Накрая баща ми ме хвана, опердаши ме отново и ме заведе на училище. Тръгнах аз, но за учителите и обществото в квартала бях „черната овца”…
Не щеш ли, есента като бях в осми клас, в училище стана пожар. Кой беше запалил учителската стая не се знае. Не се знае, но за милицията беше ясно. Първо от мен почнаха. Пак разпити, пак обвинения и досието ми все по дебело става. Накрая ме изключиха. А новото училище, дето ме преместиха бе чак на другия край на града до ЖП гарата… И аз спрях да ходя на училище.
По същото време, обаче се запознах с едни батковци, моряци от речния. Те пътуваха по Дунава чак до Германия. Почнаха да ми носят разни вносни стоки, като дънки, маратонки, ризки и уиски. Те носят, дават ми ги, а аз ги пласирам. Добри пари почнах да изкарвам. Вечер почнах и по барове да влизам, нали с пари разполагам. Намериха се и нови „приятели”. Само, че народната милиция не спи. Викат ме един ден и ме почват: „- Казвай от къде разполагаш с толкова пари!? Казвай, викат, кой те снабдява със стоката?” Ама аз не казвам. Мълча и толкова. Мълча и още по конспиративно почнах да въртя търговията. Аз мълча, а милиционерите къде каква беля стане, най-напред мен, „черната овца“, хващат.
След още една година, в една лятна вечер, бяхме излезли с новите ми приятели, пет-човека батковци, в парка. Там хванаха една проститутка и я изнасилиха, до мен не стигна,  аз не исках, бях най-малкия,  а и гадже си имах от 9 клас. Аз нищо не направих, но проститутката моето име чула и него казала в милицията. И разбира се пак познатите процедури. Обвиниха ме в изнасилване. Разпити, бой, аз мълча не издавам никого. Издържах не ги издадох. Те отърваха затвора, а на мен като малолетен,  съда присъди 2 години ефективна присъда.
– А сприятелите какво стана? – попита №4.
– Нищо, какво да стане. Покриха се, изглежда и пари играха, но се отърваха. Само аз понеже не бях пълнолетен опрах пешкира.
– Поне цигари не ти ли носиха в затвора?
– Какви ти цигари. Никой не се вясна.
– А приятелката ти?
– Приятелката, сега ми е жена!Тя ми вярваше. Идваше най – редовно на свиждане. Още щом излязох от затвора и тя забременя. Майка и, и баща и, я изгониха и ние пълнолетни, не пълнолетни заживяхме заедно. Най-напред аз не можех да си намеря работа, та тя работеше като сервитьорка и живеехме с нейните пари.После се захванах пак със стария занаят, търговийка, пътувах доста пъти до Италия, близо година работих там и малко по малко си стъпихме на краката. Но особено в началото ни беше много трудно. Парите не стигаха.
– А онези „приятели” не ти ли помогнаха като излезе?
– Напротив и до ден днешен аз им помагам. Щото както ви казах си стъпих на краката.С какво ли не съм се занимавал. Като се върнах от чужбина, по едно време държахме и ресторант, а сега съм дистрибутор на една голяма западна фирма за миялни препарати. Добри пари изкарвам. Двама сина и една дъщеря имам, и с жената си се обичаме все така, като на млади години, но здраве вече няма. Ей сега утре трябва да платя 5000 лева за два швейцарски стенда на сърцето. Имам ги, не е проблем, ще ги платя…
– Ами за моите доктора вчера каза, че били по 60 лева единия.
– По 60 лева са българските, но не се притеснявай и тях ще ти ги плати здравната каса.
– Значи така – въздъхна дребния човечец от №2. – Едните струват 5 хиляди лева и са вносни, а другите са български, по 60 лв. Излиза, че който има пари, само той ще живее.
В този момент в стаята влезнаха сестрата и хигиенистката. Едната събра празните чинии от №2 и 3, а другата остави по шкафчетата поредната порция хапчета.
– Сестро, може ли за малко, – попита № 1.
– Кажи, какво има? – приближи се тя до него.
– Сестро, вижте лекуващата лекарка да се обади на социалното звено, че утре като го изпишат да го закарат до ИСУЛ с линейка на болницата. Човека нито пари има, нито знае как да отиде до там.
– Разбира се.Не се притеснявай. Ще уредим въпроса. – обърна се тя към №2 и почна да го успокоява. – Ще те доставят и там ще продължат лечението ти.
– Хайде №4, готов ли си? Твой ред е. Ставай да ни разходиш из сърцето си, започна още от вратата току що влязлата втора сестра и като разтвори папката с документи, за всеки случаи го попита за името…
На сутринта четиримата мъже от стая  616  на  кардиологията  в болница „Токуда” бяха вече приятели и не само между себе си, но и с персонала.

 

МОСКВА СЛЕЗАМ НЕ ВЕРИТ

В ПРЕДВЕРИЕТО НА РАЯ – еротичен разказ

        

        Коцкар Мераклийски  не можеше да трае  повече. Най-свидния му орган все по-често започна да прави засечки. Ту се задъхваше със забързана пулсация, ту се укротяваше и заспиваше та чак му притъмняваше. Дъхът му се събираше в гърдите и придружен от тежест и болка се опитваше да политне. За това от  години, Мераклийски се канеше да го наприви. Най-после  се реши. Събра смелост,  проучи какво трябва да извърши, какви действия и подготовка бяха нужни от негова страна и в една студена февруарска утрин, пропътува от  Пловдив до  София с влак. После слезе от автобус 120 сред лъскави сгради и  офиси. Още от самата  спирка видя  търсения надпис и се запъти на там. Премина през няколкото  двора с бариери на паркинги и междублокови улички.  Паркираните  лъскави возила му се подсмихваха съучастнически. Когато се изправи пред главния  вход на заведението, автоматичната стъклена врата „му направи реверанс” и широко отвори двете си изчистени  до огледален блясък крила. Измръзнали от утринния мраз лъснатите му обувки, го понесоха плахо и неуверено по дебелия мек килим и той се озова в не чак толкова голямо фоае. Беше уютно. Зад четирите постоянно светкащи с указателните си табели асансьора, Мераклийски видя не много широк коридор. След още десетина метра, в дъното, неговия проницателен поглед потъна в приятната атмосфера на луксозно кафене. Тиха дискретна музика и приглушена светлина го подмамиха към модерни стъклено-метални масички и столове. Той не се подаде дори, като видя двете изключително красиви барманки  и спокойните доволни физиономии на клиентите. Беше дошъл по друга работа и още не знаеше къде да отиде. Огледа се. Сред мека светлина и зеленината на разпръснати  зелени фикуси, нашия герой видя семпли надписи „Информация” и „Рецепция”. Забелязала неувереността му,  едната от двете прави,  около 30 годишни, симпатични служителки се запъти към него.

–                 Заповядайте Господине! С  какво можем да Ви бъдем полезни?

–                 Извинявайте, но идвам за първи път. Имам уредена среща и  не знам къде да намеря нужното отделение.

       Лъхаща на чистота и деловитост служителката,  погледна листа в ръката му и с присъщата и сдържана усмивка го насочи:

–                 Ето там, в дъното на централното фоае, в ляво, на 10 метра е рецепцията на отделението което търсите. Обърнете се към двете момичета и те ще ви дадат нужната информация. Приятен ден! – пожела му тя и го придружи още няколко крачки.

      Като измина  посочения от информаторката път, Мераклийски се озова в ново, 10х10 м фоае. През големите  алуминиеви прозорци нахлуваше обилна светлина. Погалени от нея, боядисаните в съчетание бледо синьо-сиво и млечно-жълто стени, столове и врати,  внушаваха спокойствие, чистота и деловитост.   Пода блестеше като огледало. Само растящите в центъра вечно зелени растения опитваха да хвърлят сенки и още свежест.

      В дясно и пред прозорците се кипреха два кокетни офиса. Както информацията и рецепцията в голямото фоае и те имаха подходящи по цвят  и размер компютри.  Хармонията се допълваше от три чаровни девойки. Белите им като сняг блузки контрастираха с тъмносините поли и сака и допълваха свежия цвят на младата и плът.

      По столовете край вратите наоколо и в карето по средата стояха видимо различни по народност  мъже и жени. Чуваше се българска, румънска, английска, македонска, гръцка и каква ли още не реч. Сред присъстващите изпъкваха  двойка индийци и трима араби. До дях млада влюбена двойка си говореше на френски.

      Щом се изправи зад двете, разговарящи със служителката жени от първия офис,  към Мераклийски дискретно, се приближи още по симпатична, трета служителка.

–                 Господине заповядайте! Елате! Ето седнете.  Сега ще ви обслужа. – Покани го тя непринудено и като го доведе до бюрото си пред прозорците,  го настани да седне. – За приемане сте, нали? – попита тя и пое от него подадения документ.

–                 Да ! – отговори и той и погледа му попадна най-напред на чевръсто галещите  по клавиатурата на компютъра изящни пръсти, после на свободно падащата тъмна коса, а когато срещна и топлите и кадифяни очи, беше готов на всичко.

–                 Бихте ли ми показали личната си карта?.. Ето сега ще оформим документите Ви…

       В този момен се приближи среден на ръст и години господин и прекъсна заниманието и на английски.

       –     Простете, само секунда! – извини се тя на Мераклийски и на перфектен английски, без да сервилничи, акуратно и делово упъти чужденеца.

       „Натрапника” се оттегли доволен от упътванията и двамата останаха пак „сами”. След минута  беше готова.

–                 Ето, заповядайте! – подаде му тя папка с документи  и продължи с усмивка. –  Седнете пред трети номер и изчакайте.   Ще  Ви извикат.Приятен ден!

–                 Благодаря Ви! Спорен ден! –  отговори и той и се настани пред посочената врата.

      Наоколо цареше уживление. Беше тихо и спокойно. Хората разговаряха приглушено. Вратите на стаите се отваряха ритмично и облечни в бледо-синьо и бяло  жени извикваха поредния чакащ. Дойде и неговия ред. Младо, около 20 годишно миньонче с права руса коса и бистри сини очи го извика по име и го въведе.

–                 Заповядайте. Дайте документите.   Съблечете се до кръста и седнете на леглото.

      Докато Мераклийски се събличаше и окачаше дрехите си на настолната метално-сива закачалка,  девойката разтвори папката и започна да вкарва някакви данни в компютъра на бюрото. От вътрешноста на стаята,  водейки по лъснатия под апарат за кръвно налягане,  се присъедини още една красавица.

–                 Нека ви измерим кръвното, –  и като грижовна майка постави нежно апарата на лявата му ръка.- Добре е! – информативно каза тя и продиктува данните на миньончето.

–                 Имате ли някакви алергии към храни и лекарства? Някакви заболявания? Пушете ли? Пиете ли? Други вредни навици? Вземате ли наркотици? Коя кръвна група сте?– продължи да пита тя.

      В същото време миньончето чатеше и отразяваше отрицателните му отговори в компютъра.

      –      Висок 184 см и тежи 94 кг – записа след  отговора му миньончето

       –  Ето тук имам карта със кръвната група – каза Мираклийски и докато красавицата с апарата неусетно, както и бе дошла, изчезваше  навътре в прехода към съседната стая, той стана и извади от портмонето си, останала му от младежки години, карта-листче с кръвната  група.

–                 Здравейте! – поздрави появила се от джоба  на стаята около 30 годишна добродушна дама…Съблечете се до кръста и легнете на кушетката! – нареди авторитетно тя, хвърли поглед на документите и като придърпа от вътрешността някакъв апарат с монитор и накрайник, като микрофон, приближи.  – Легнете  на лявата си страна, като за сън.  Поставете лявата си ръка под главата, а дясната ще поставим тук отгоре. –  обясни тя и като хвана с топлите си пръсти китката му  я постави върху десния му хълбок.

–                 Тази поза не съм я правил до сега! – помисли Мераклийски, а тя постави до него бяла, мека хартия за бърсане и го намаза с непознат гел.

–                 Я сега,  да го разгледаме по подробно – каза спокойно дамата и като седна от външната страна на леглото,  надвесила се над него,  започна да го опипва с „микрофона” .

              Светът  се изпари. Той усещаше само топлината на допряното и  тяло, нейното ухание и грижовна нежност,  с която надничаше в душата му. За миг погледна към прекрасното и лице и видя всеотдайността, с която  се взираше в монитора, преди всяко изщракване на апарата за снимка…

            … Когато свърши заниманието си, тя стана и обясни на токущо влязлото ново девойче:

–                 Ето,  свърши си работата с останалите документи. – после се обърна към него и продължи.- Госпожицата ще  Ви заведе за проба на кръвта и ще Ви обясни какво трябва да правите по-нататък. Довиждане! – завърши дамата и дискретно излезе.

–                 Господине прочетете тези документи и ако  сте съгласен ги подпишете.

      Мераклийски с усилие свали поглед от симпатичната госпожица, погледна по диагонала на документите и макар да срещна думи като „ кръвна проба”, „летален изход” и съгласие за теглене от сметката му, подписа с готовност.

–                 Облечете се и елате с мен за проба на кръвта.

Ето  Ви тази електронна карта – каза тя и му подаде елегантна зелено-бяла електронна карта с баркод, адреса и телефоните на „заведението” и неговите имена.

       На картата със ситен шрифт  пишеше:”Носете картата при посещение при нас.Това улеснява Вашето обслужване. Преиздаването на тази карта се заплаща.”

–                 Благодаря Ви! – отговори  Мераклийски поемайки картата, а докато се обличаше госпожицата подреди всички листове и го поведе.

       –    Елате с мен. Сега ще ви заведа за изследване. После ще се качите на шестия етаж, с който и да е асансьор (електронната  Ви карта важи и за  асансьорите). Документите  Ви ще бъдат там и ще  Ви очакват.

       Като му обясняваше всичко това, дружелюбната  водачка го преведе през централното фоае, двамата влязоха в първата врата на големия десен коридор.

–                 Господина е за кръвна проба – представи го тя на двете най-близки лаборантки, подаде папката с документите му и като допълни към него, – Качете се след това направо в отделението, резултатите Ви ще бъдат там.-  каза – Довиждане! – и излезе.

       От самото вземане на кръв, Мераклийски запомни, само мекия наставнически тон на лаборантката, грижата и за неговата вена и ефирното ухание на оригинален парфюм Lancom…

       На етажа наистина го очакваха. Посрещнаха го приветливо и само след няма и минута, нова придружителка го настани в стая 616. Показа му още преди да влезнат външния, просторен санитарен възел, личното гардеробче и шкафчето,  осветленията, телевизора с 30-тина кабелни програми,  приятната умивалня с фотореле и не на последно място възможностите на леглото. Изтегна се Мераклийски, направо на бледосининята, колосана завивка по ефектно карирано долнище на пижамата и бяла памучна тениска,  досущ охранен котак на руска печка и зачака.

      Най-напред в стаята влезе 20-25 годишно, тъмнокосо създание от женски пол. Погледа и  толкова спокоен и дружелюбен, го предразположи така, че  щом  го заговори приятелски и непринудено, забрави всяко притеснение и мисли по онова което му предстоеше.

       –   Здравейте! – усмихна се девойчето.-   Как е настроението?

       –   Като пищов съм! Чувствам се прекрасно.

       –  Така и трябва да бъде. Продължавате да не се храните и да не пиете нищо. Дайте сега лявата си ръка да Ви подготвим. Ще усетите само едно малко убождане от вътрешната страна над китката. От тук ще ви вливаме „коктейлчетата”.   Ето така. Готово – каза девойчето и като стана леко от стола до леглото му, се изнесе заедно с вещите на подноса навън.

        Мераклийски още разглеждаше цветовете на поставения му, така наречен абокат, когато пак така леко и непринудено влезе друга „снежинка”. И тя придърпа леката, бледо-жълта завеса около леглото, остави подноса си на шкафчето и седна на стола до него. Спуснатата завеса приглуши светлината и като  отдели  стаята от леглото, създаде интимност и уют за еротичните му мисли.

–                 Подайте ми  дясната си ръка! Трябва да е избръсната  десетина сантиметра над китката,  а след това ще Ви избръсна  и в областта на двете ингвинални гънки (слабините) – поясни тя.

–                 Не знаех, че трябва да се избръсна и над китката. – заоправдава се той, без до сваля поглед от лицето ѝ.-   Иначе  вчера  май се подготвих за „порноактьор”?

      Девойката се усмихна приветливо и като продължи усърдно да бръсне ръката му, непринудено каза – Нека свършим тук, ще проверим и „там” какво сте направили!

–                 Надявам се,  да съм свършил работа,   с часове се щавих и  стъргах в банята?

      –      Свършвам вече. – отговори все така непринудено и дружелюбно девойчето и като завърши с бръсненето над китката, остави самобръсначката на подноса .    –  Хайде сега свалете долнището до коленете!

      Мераклийски, като че ли това и чакаше. Без никакъв свян, както беше легнал по гръб,се надигна в кръста и  без да бърза ( уж заради абоката), свали леката памучна материя на тъмносино-червеното си квадратно долнище до коленете. Несилния ластик и язящната връзка за декоративен колан, раздвижиха достойнството на Мераклийски надолу и като  подминаха го освободиха. Залюля се „Той” и макар спокойно,    подскочи по гладката бяла кожа на дългото мъжко бедро, па се спря авторитетно на 1 часа, с цялата си прелест и потенциал.

–                 Добре сте се подготвил! – закачливо се усмихна девойчето и все още попивайки с галещ  поглед меката, като кадифе „картинка”,  го погледна съучастнически. – Добре е!  Готов си.

     Мераклийски придърпа с неухота  долнището си. После, придобил мисионерски вид, с благодарност и  разочарование,  изпрати с поглед излизащата сродна душа и зачака…

      Времето потече бавно и отегчително. Не го разведряваха нито двата работещи на различни програми телевизори, нито влизащите с храна при другите трима. Не посегна и към донесеното от него томче с разкази на Чехов. По едно време му дойде наум да извади записващото си устройство Sony и да послуша музика. Тогава влезе жена му. Беше дошла с по-късен влак, макар че и беше казал да не идва. Вече се  беше настанила и за през ноща в хотела към заведението, като придружител. Поприказваха за пътуването, за сина и внука и за разговорите и със специалистите. Такава си беше. Преди да се оженят я следваше той. От както се ожениха, преди 40 години, започна да го „преследва” тя. Силен, доминиращ  характер, не го оставяше дори и в съня му. Така и сега, когато искаше да остане сам, да надникне вътре в сърцето си, тя пак бе до него –  обичаше го…

       Привечер, когато от обслужващия персонал минаха да мерят кръвното и да оставят по шкафчетата  поредната доза хапчета, половинката му го целуна и се оттегли в своята стая на хотелската част на заведението… Кръвното му показваше 180 на 120. Това не беше добре. Явно имаше нужда от допълнителни грижи. Получи ги.

    Облекчението му обаче беше пълно едва, когато вратата се отвори и в очертанията и с ведро настроение и стройна фигура, се изправи, като ангел-спасител дългокоса снежинка и каза:

–                  В четвърто легло, как сте? Хайде, елате с мен! Ваш ред е!

–                  Добре съм. Само бях вдигнал малко кръвното. – отговори Мераклийски и с готовност тръгна с девойчето.

–                 Това е от притеснение. Наложи се да почакате, но имаше по напористи случай. Изпихте ли си хапчетата които  Ви дадоха?

–                 Изпих ги.

–                 Значи сега всичко е в ред. Как се казвахте?

      Мераклийски и отговори машинално. В главата му нахлуха безброй мисли и разсъждение. Беше му приятно. Вървеше  до това мило създание, то поддържаше непринудения  им разговор и го водеше към неговата вътрешна същност.  Минаха по осветен дълъг коридор, завиха през оформен, като зелена градина с елегантни столове и широк плазмен телевизор  кът и влезнаха в безшумен асансьор. Когато девойката го въведе в предверито на помещението за „сеанса”, той вече не знаеше къде се намира.

–                 Хайде момичета, почивката свърши. Има ли някой тук. – провикна се бодро девойката и от вътрешното помещение се усети раздвижване.

–                 Готови сме! – отговори и уверен женски глас и от вътре излезе висока около 175, елегантна, късо подстригана синеока дама. –  Я да видим кого ни водиш?

–                 Ето го! Господина е  Ваш! Предавам Ви го. –отговори водачката му и допълни към него. – От тук на татък те имат грижата за  Вас. В сигурни ръце сте.  Довиждане ! – и си тръгна обратно.

–                 Заповядайте господине.  Тук е женско царство.

          Съблечете се гол. Оставете си дрехите  и елате вътре. Не се притеснявайте само четири сме. – поясни през смях госпожицата.

          Запазил самообладание Мераклийски съблече с готовност бялата тениска, събу и долнището  и се изправи по чехли. Приглушената неонова светлина се отрази  в обескосменото му, все още мускулесто тяло на бивш лекоатлет и баскетболист  и подчерта стройната му фигура.

–                 С чехлите си ли да влезна? – попита без притеснение Мераклиски.

–                 С чехлите! – отговори второто от девойчетата и като се изправи пред него му подаде синьо-зелено парче плат –   Увийте го като кърпа за баня и елате с мен.

      Мераклийски я последва. Озова се в широко и високо помещение с множество мигащи разноцветни лампи, апаратура и видеоекрани. Приличаше му на бара в бургаския хотел „България”  от който имаше приятни спомени за  младежките си години.

–                 Елате, няма от какво да се притеснявате. – присъедини се усмихната чернокоска и го поведе към средата на помещението.- Малко сме много, нали! – присъедини се към постоянните шеги и тя.

–                 От какво да се плаша, от неща дето най ги обичам! – отговори на шегите Мераклийски  и допълни по тихо – Само, че като бях по млад. Сега вече е времето на  сина  ми.

       –    Женен ли е – наостри слух и четвъртото момиче?

–     Готин е, с положение и живее в  София. – избягна отговора,Мераклийски и спря до издигнато в средата на помещението високо легло.

–                 Сега седнете първо. Ще оставете  чехлите на  пода и леко легнете по гръб. Внимавайте да не си ударите главата. – посочи му първата дама и постави ръката си между главата му и  висящото над него,  огромно око на непознато  съоръжение. Ръката и предпазваше главата му, но не и развихрените еротични мисли.   Усещаше всяко докосване до тялото си, независимо дали беше по ръцете или от специалните завивки, с които момичетата нежно го повиваха.

–                 Значи е женен, – отговори си сама,  задалата  въпроса – жалко.

–                 Всички мъже са женени! – въздъхна, къде на шега, къде на истина  третата.

–                 Като е женен, да не е минал трамвай през него? – философски заключи синеоката и продължи да дава нареждания на другите три, който и без това си знаеха задълженията.

       Личеше, че са добре сработен екип.  Между шеговитите подмятания се чуваха отревисти команди, а когато синеоката, явно тяхна шефка  каза:

–                 Ето, идва ти и още едно момче на помощ! –

Двете ръце на  Мераклиски бяха захванати за леглото и не мърдаха.

      –     Здравейте!   Готови ли сме? – присъедини се свеж мъжки глас и  притежателят му,  около 40 годишен мъж застана на отстъпеното от синеоката място, до дясната  ръка на лежащия.

      С идването на „помощника” една метална ръка стисна крепко бръсната част над дясната китка на Мераклийски.

     –    Браво! Я каква хубава пулсация! – изкоментира  той.- Ще усетите само едно леко боцване.

       Чу се шум на задвижени механични части, засветкаха още лампи и големия екран над него се просветли. „Голямото око”  се задвижи  застана между очите  и големия висящ екран от ляво на Мераклийски.    Ръководството на целия „сеанс” пое мъжа.

–                 Хайде сега да  Ви почерпим с едно „коктейлче” – каза мъжа, а девойчето до лявата ръка на лежащия, извърши  почти незабелижимо някакви действия  около абоката на лявата му ръка. Кръвта  му се раздвижи още повече.

–                 Сега ще усетите  леко затопляне.   Спокойно!

 Мъжа и жените си говореха, чуваха се отревисти команди, извършваха се маниполации, говореха му и  Мераклиски  отговаряше.

–                 Дайте тук от дясно най-напред. Искам да видя как влиза…Увеличете  малко… Браво. Много добре… ето влизаме… Бас ловя, че няма да има нужда от никаква интервенция. Ето… чудесно. Браво, много хубаво… Точно така.   Хайде  сега на втора позиция. Така… Влизаме и тука .     О, тя работата ни е вече свършена. …. Преместете на трета….. така …. добре …. Още малко и свършваме…  Прекрасно… няма никакви изменения… За всеки случай нека минем и на 4 та и 5 та. Всичко е перфектно…  Готови сме…

–                   Свършвамеее!..    Намали … малко в повече си му поставила … Личи си, че човека е образован  и по чувствителен.

–                   Горещо ли Ви е . Потите ли се?  Приключваме… Добре ли сте?

      Мераклийски усети по челото си избилите капки пот и сподели:

–                 Добре съм.   Само малко челото ми се опитва да се поти.

–                 Втората девойка от ляво се премести от дясната страна на Мраклийски и напръска челото му с вода, напомняйки му за самодивите и  Хаджи Димитър.

             Просветна му… Усети свежест в гърдите  си. Мъжът прибираше инструментите си… Девойката от ляво започна да освобождава абоката…Без да иска, нежна ръка или нещо поставено върху Мраклийски, чукна достойнството му и конвулсията от реакцията предизвика в чувствителната му душа нови еротични мисли.

      Сеанса беше приключил. Нямаше място за безпокойство. Трите девойки му помогнаха да се прехвърли на подвижно легло, завиха го грижовно да не изстине и разговаряйки с него и между себе си  го подкараха  по коридорите към  „неговата” стая.

–                 Какво сте работил? – запита го синеоката в издигащия се асансьор.

–                 Какво ли не! – отговори осиферения  Мераклийски. –   Половината ми трудов стаж мина в областа на културата. Бил съм директор на дом на културата и Коми АССР.

–                 Че то това работа ли е?

–                 А другата половина от трудовия си стаж съм бил железничар, работил съм какво ли не.

–                 Е това е работа. И баща ми е железничар. Питате ли го как се чувства с майка ми и с две дъщери…

     Непринудения приятелски разговор се носеше по дългия коридор. Трите девойки тикаха леглото му напред, едната носеш банка с някаква  течност и вливаше свежест във вените му. Само до преди часове непознати, сега  Мераклийски ги чувстваше безкрайно близки. От подсъзнанието му изплува предверито на операционната и онзи умен, решителен, уморен поглед на  лекаря със зачервени  от взиране в болките на хората очи…

      Когато го изпратиха в стаята,  той чистосърдечно и благодари и остана сам със своите еротични мисли.

       Замисли  се за същността на желанията,  секса и доверието. За желанието човек да се радва на живота, природата и хората със своите толкова различни усещания.. За онова преминаване на невидимата граница между физическия допир на влюбените пръсти, устни и „съединяването” , за размяната на жизнени сокове и допира на вътрешната нежна плът между мъжа и жената. За доверието между тях и щастието да се слеят.

     Тогава прозря, че доверявайки се, разрешавайки  да влизат в неговите вени, артерии, сърце и мисли, вече ги обича. И тази обич, е не само неговата благодарност, а и гордостта,  че  е бил сред тях – медиците от БОЛНИЦА ТОКУДА СОФИЯ!

ЗЕЛЕНИТЕ ЧОВЕЧЕТА И ДЕЦАТА – опит за репортаж

      Днес 31 Май 2009 г., заведох внука на тренировка  по фехтовка.  Националния стадион „Васил Левски” все още се събужда. Неделя е все пак  и 10.00 часа   си е ранно време за  Софиянци. Децата от елитния клуб „Академик 2002”, макар и с малко закъснение пристигат и треньора Димитър Кънчев ги повежда да загреят с  кросче из Борисовата градина. Не ми остава нищо друго, освен да се помотам 2 часа  край езерото Ариана и парка, пък може да направя и някоя снимка…

      Езерото „Ариана „ е спокойно и тихо. Неспирния  поток от автомобили по „Орлов мост”се опитва да набразди огледалната му повърхност и да достигне в далечината, последния сняг на Витоша.

 

 

 

     

          На метри от моста, на брега на самото езеро, група млади хора са се скупчили пред импровизирана палатка и си разпределят някакви задачи. След още двадесетина метра, сценични  работници построяват поредната естрада – подготвят я за Международния ден на детето 1-ви юни!

 

      Увлечен от все повечето родители и баби, повели деца и внуци, навлизам навътре в парка. Самотен гълъб е кацнал на неподвижната люлка и ме гледа любопитно.

 

 

 

 

Постепенно парка се оживява. Детски гласове и увесилителни песнички изпълват пространството между дърветата.

 

 

 

 

       Приказен герой върви по пътеката и води хора към  голямата естрада. 

 

 

 

 

 

      Постепенно пейките на Софийска община се изпълват с деца и възрастни

 

 

 

 

 

Магазинчето до естрадата е отворено. Лакумства и балони има за всички.

 

 

 

 

     В 11, празника на децата започва. Честит празник деца! Става весело, жизнерадостно и приятно. Всички се скупчват към започващата програма. Само зелените човечета, онези същите дето си разпределяха задачите край импровизираната палатка до езерото, са се разпръснали из храсти и детски площадки и почистват.

Това е техния реален принос за празника. Благодарим Ви зелени човечета!

ЩУРА ИДЕЯ

Първия Старозагорски лешояд подарък за Столицата

Щура, щура, ама гарантира успешно решаване на най важния за софиянци проблем! Вече е започнал вноса и отглеждането. С една дума, като не искат СОФИЙСКИЯ БОКЛУК в Стара Загора, да дадат в София ЛЕШОЯДИТЕ ! http://news.ibox.bg/news/id_1511240769 Вече са ги внесли, от 11 часа, днес 11 март 2009 година. По този начин, с един куршум ще бъдат утрепани три заяка.
Първо, ще бъдат спасени от изчезване и този застрашен вид. В София боклук и политически трупове, за храна на изчезващите лешояди – бол.
Второ, лешоядите ще изкльопат отпадъците и ще бъдат спестени бол пари за построяване на завод за отпадъци в столицата!
И трето, със спестените пари ще се пребори световната криза! С това абсолютно, ама абсолютно сигурно се осигурява на политическата сила която прегърне идеята, всяка изборна победа, во веки веков!

СОФИ – подслушани мисли

Есента се спусна от Витоша и обрули листата на дърветата. Между жилищните кооперации стана сиво и скучно. Страховито бучене от Цариградско шосе нахлу през оголените клони на дърветата, избута бръмченето на автомобилите по синята зона на Цар Иван Асен ІІ и го натика на долу, та чак на Орлов мост го посоли като чубрица на филия върху големия шум на столичния град. Неочаквано за катеричката Софи, приятната зеленина пред четири етажните кооперацийки изчезна. Изгуби се и песента на синигерите, косовете и сладкопойните славейчета. От давна не се стрелваха пред прозорците и ластовичките. Всички бяха отлетели на юг. Само няколко черни гарвани кацаха замислено по останалите тук-там телевизионни антени. Самотна крадлива сврака се промъкна до гнездата на врабчетата в трънката и като не намери никакво яйце, кацна на кофата за смет, за да се нахрани. Самата катеричка Софи, през миналата седмица също надникна, от най долния клон на чинара в кофите. Беше гладна. Но щом се наведе над металните контейнери, такава неприятна воня я блъсна по красивата муцунка, че тя самата не усети кога се намери в гъстите зелени клони на двете преплетени елхи.
В хралупата на стария бор, Катеричката Софи имаше още малко шишарки, лешници, костилки от самораслите джанки и известно количество орехи. Орехите приватизира, малко преди Новата 2009 година, от терасата на госпожа Коларова. Те всички бяха адски вкусни и хранителни, но ги беше събирала цяло лято. Тази зима не беше толкова люта. Но както казваха старите катерици: Броените лешници свършват най-бързо! Идеше да рече, запасите и бяха намалели драстично. Даже в най големия студ, катеричката се опита да спестява храна. През някои от по-топлите дни си събра и шипки и дренки. Те бяха страшно вкусни и богати на витамин С. В храстите до катерушките, зрелите шипкови плодове печелеха негласното съревнование с трънкосливката и дивата ябълка, за повече запазени плодове.
Миналата седмица Софи чу през прозореца на третия етаж, по телевизията и възрастните хора като говореха за някаква финансова и икономическа криза. Споменаваха често и за нуждата от икономии. Ама тя и без телевизия си го знаеше. Живота отдавна я беше научил.
В същност, катеричката не можеше да разбере много неща от действията на хората. Например, защо хората наслагаха някакви сини табели по павираната улица Цар Иван Асен ІІ и натикаха автомобилите по зелените площи и детските площадки. Ах тези автомобили, как вмирисват на бензин и газ въздуха, храстите и тревана за игра на децата.
И още, защо мине – не мине време, софиските шефове сменят контейнерите за смет, с други подобни по цвят и форма съоръжения? Защо всяка смяна е придружена от ново разхвъргане на боклуци и разнасяне на найлонови торбички и пликове, по ъглите на междублоковите пространства, по клоните на дърветата? Развявани от вятъра, торбичките не и дават мира и нощем, будят я с шума си.
Софи, не можеше да разбере и друго. Защо, хората на първите етажи, оградиха терасите си с грозни метални решетки и си играеха на затворници? До толкова се вживяха в тази игра, че изпосмениха и топлите и уютни дървени врати с железни. Смениха и почти всички прозорци с алуминиеви и стъклопакети. Така се шумоизолираха от птичите песни в дърветата, та въздуха в апартаментите стана като в консервна кутия. Помисли си: решетките се слагат да спират хората да не излизат през терасите и прозорците. До този извод стигна, когато видя как двама крадци. Срязаха отвън металните решетки и влезнаха в апартамента на първия етаж. Там разхвъргаха всичко, после си отвориха вратата отвътре и изнесоха всички по ценни вещи. Когато си дойдоха стопаните плакаха. Идваше и и на нея да заплаче, като си
представи, че някоя белка влиза така, неканена, в нейната хралупа и и задига цялата и зимнина…Тогава Софи се опита да разбере и друго: Има ли връзка кризата с опазването на околната среда и личната безопасност? Така и не разбра!
Защо? Защо? Как става така, че тя безобидната малка катеричка, дето ходеше само по клончетата на измитите от дъжда и снега дървета и рядко слиза по зелената трева, живее навън в студ и пек, а злобни лоши кучета са равни, че и по важни даже от хората с които живееха.
Интересно нещо са това хората, казваше си катеричката Софи. Кой не е виждал куче, повело за каишката своя стопанин! Хората хем говорят за финансова и икономическа криза, хем харчат все по вече пари и време за, кучешки играчки, дрешки и кучешки прически. По някога стигаше до извода, че хората хвъргат повече време и средства за своите любимци, отколкото за своите деца. Честно казано, най я дразни когато извеждат кучетата по тревните площи и площадки за игра на децата. Тя виждаше: кучетата въобще не си заравяха изпражненията, а ги пускаха наред по плочите, пясъка и тревата. Колко пъти Софи е виждала изцапани футболни топки, гуми на велосипедчета, детски обувчици, омазани от настъпани кучешки Л…а.
Един път, Софи видя даже, как някакво префърцунено куче намери в храстите захвърляна мърша и се отъркаля в нея. Как вонеше само! Повече и от кофите за смет. Стопанина обясни на детето си, че това било нормален кучешки инстинкт на добрите кучета ловци. Така преследвания от тях дивеч нямало да може да ги усети.
А какви жестоки бяха кучетата? Случваше се да охапят дете или възрастна дама. Самата тя, един път за малко не пострада. Накакъв помияр я усети, че е слязла за малко на тревата и така свирепо я подгони, та сърцето и се успокои чак когато се изкачи на върха на гъстоклонестия смърч.
Както и да е. Това е минало. Вече е началото на март. Катеричката Софи се събуди от зимния сън. Под прозореца на баба Еленка, кокичетата са цъфнали. На метри пред тях, е посадена още една новогодишна елхичка и се зеленее. Замирисва на пролет. След нея и горещото изборно лято се тика да набута нови управляващи. Само времето си върви по своя неизменен път и не лъже никога.

ТЯ ДОЙДЕ

     Наистина, сама дойде  на софийската тераса. Надникна и му каза : Събуди се! Пролетта идва, човече!

     

 

СОФИЙСКИ МИГОВЕ – разходка с фотоапарат

За около два часа и половина, с влак от Пловдив, съм в София. Преди 20 години, това пътуване ставаше и за по-малко от два часа. Ходехме си на театър и опера, но това е друга тема.
Днес Ви представям София през моя обектив.
Витоша е нагиздена с бялата си шапка.

Има готовност за зимата. Сметосъбирането вече е разделно (от контейнерите) Паметника на Кремиковския металург е останал даже без инструмент. Детската площадка е пуста – като паметник. Догаря ден. Едно свято място. Една галерия и много дипломати. Ето ги и жълтите павета. Пред „Александър Невски“ е спокойно.

Ето и втора снимка на Храм-Паметник Свети Александър Невски

За летенето …
Паметник на поколения и една епоха…
Софийски аристократ. Столичанин. Есенни дървета. На „Шипка“ 23 са живяли майката и брата на Хр. Ботев. Пред паметника на Яворов. И на „Орлов мост“ е спокойно.. Звънецът би.
Напред и нагоре. Пътят е хлъзгав. Приледяване.

На покрива.Стандарт.
Над покрива.Завръщане.

Това беше само част от онова което видях в София на 11 и 13 декември 2008 година.