Да си призная, в такова скапано състояние на душевния си мир, не съм се чувствал отдавна… И то по Коледа и на връх Новата 2013 година!
Вярно е, не се поддадох на уплаха, нито на снежните виелици, с които връхлетя зимата, нито по смразяващите внушения от тиражираните предсказания за свършека на света. Винаги съм знаел, че са се отнасяли за света на маите, а не на евреите, арабите, китайците, индийците, негрите в Африка и ексимосите зад полярния кръг и най-вече за нас – българите. Живота в Европа винаги го е имало и несъмнено ще има още хилядолетия. Майката природа си знае работата. Създала ни е и ни търпи такива каквито сме или каквито сме и нужни.
За съжаление въпреки всичките ми оптимистични и „здравомислещи” съждения, по неизвестни за мен мисловни пътища, попаднах в края на годината в Сатурнова дупка, каквото и да означава това.
А то иначе и не можеше да бъде. Съдете сами. Първо семейния ми живот се „подреди” така, че спокойствието и веселостта ми, от година време се изгуби в Бермудски триъгълник Пловдив – София – Пордим. Мислите и чувствата ми се разкъсаха между топлия юг със самотната, имаща нужда от мен съпруга, от една страна; от друга, признателността и задълженията ми на добър и признателен син, който гледа 90 годишната си болна майка, вкопчена със сетните си сили в белия свят, с единствената мисъл и в утрешния ден да види светлината на слънцето; а от трета, житейските проблеми на собствения ми син. Не знам как стана, но точно когато бях решил да се взема в ръце и да се захвана с изучаване на испански език ( с тайната надежда, че в бъдеще ще мога да разговарям с тринадесет годишния си внук, с когото не сме се виждал повече от година, и на когото снахата продължава да внушава, че няма нужда да учи български, щото българския е малък, ненужен, умиращ език, а не като английския), точно тогава, не знам кой дявол ме накара да се заема с препрочитането на „Престъпление и наказание” на Фьодор Михайлович Достоевски.
Не стига това, ами една вечер, както гледах някакъв забавен телевизионен филм, установих от реплика на млада красавица, че не съм чел „Чужденецът” на Албер Камю. Прочетох и нея. То и без това се чувствах , нещастен, неразбран – чужденец в обкръжаващото ме общество.
Ама за днешните управляващи въобще и не мисля да споменавам – не заслужават. За тях прочетох написаното от Елин Пелин, в сборника разкази „Аз , Ти, Той” и то още през далечната 1936 година. Съдете сами, написаното дали не се отнася за днешното време и политици….
Сега Ви споделям за днешните, обикновени, хора край мен. Съсипани, трудови хора с мизерни пенсийки и жалки доходи, хора, дето парите не им стигат даже за лекарствата и отоплението през зимата. Андрешковци и Гераци, принудени да крият данъци и такси, да хитруват на дребно и да се чудят с какви фокуси да избият за по евтина храна и ракия. Хора, издигнали в смисъл на живота си физическото си оцеляване и засищането на дребните си житейски страсти. Е, вярно, малцина успяват да продадат душите си и за сметка на нищетата и още по-голямото обедняване на другите, са започнали да натрупват мизерни капитали, даже ще се кандидатират и на поредните избори… Ама това е друга тема. Нея, разбира се, не могат да я разберат хора не прочели през целия си съзнателен живот и една книга, хора почти неизлизали извън рамките на родното си село и съдещи за продължителността на живота в света, единствено по смъртните случай в тяхната махала. Ще рече, хора дето твърдят, че учения човек не може да ги научи на нищо повече, защото например, години наред си правили сами виното и ракията и то без да четат дебели книги и да ровят из компютрите.
Пък аз вчера, като вдигнах глава от компютъра, за да се порадвам на изчистеното след декемврийските бури и виелици просветлено небе, видях високо горе на небосвода, огрян от залеза самолет. Движеше се сребърната птица по обичайния си въздушен коридор и оставяше следа, като преминаваща комета. Грях ми на душата, завидях на пътуващите в него. Летяха толкова високо и навярно пътуваха към своите близки и роднини, за да посрещнат поредната Нова година.
Години наред и ние си я посрещаме. Новогодишната ни трапеза е обилна( на някой повече на други по-малко). Мнозина успяват да поднесат на близките си и подарък я пуловер, я чорапи, някои даже скъпа техника. Мнозина се забавляват, забравили вкуса на исконната българска мелодия и песен, отдадени на пошлата чалга и тътена на пираткова война, за възвестяване настъпването на Новата 2013 година.
Новата 2013 година! Не е ли Тя само една на Нова Надежда? Надежда, че нещо може да се промени, че Новата Годината ще бъде по-плодородна, че природата ще е по-благосклонна, че пукотевицата ще пропъди недоимъка, злото , което най-после и ще свърши. Ще свърши, заедно с новогодишните празници, а после няма да ги има войните, неприязънта между хората ще отмине ненужна, като старата, а в Новата 2013 година, ще имаме повече здраве, разум, разбирателство, съзидателност, любов и щастие за хората!
Mitkoivanov's Weblog 